Не съм и подозирал, че времената така ще се видоизменят. И в разгара на родната демокрация Мерил Стрийп ще се превърне в основна вътрешно политическа тема. Цели армии родолюбци се хванаха за косите, брадите, полите и други подходящи места в спор за достойнствата и низостите на американските ценности. Една седмица не стигна на развълнуваното ни гражданско общество да разфасова и разпредели на части американската звезда из партийно политическите бункери. Случаят вече е банално ясен. Особено за хората, които освен сериали гледат и кино. Не е ясно само как и защо точно милиардерът Тръмп стана толкова мил тъкмо на тези, които доскоро професионално и всеотдайно ненавиждаха всеки един от предшествениците му и капитала като цяло. Та да го бранят така самоотвержено от попълзновенията на коварната актриса.
И прогресивната българска общественост се запретна да бди нито един естествено рус косъм от буйната грива на Доналд да не падне от главата му. Може би затова, че Стрийп назова актьорите, чужденците и пресата като най-охулваните общности в Америка. Изглежда, че аналогията с нашите дадености е близка и затова тукашните пишман апологети ревнаха гороломно: „Долу ръцете от нашия Доналд!“. Хората на изкуството не бивало да се месят в това, дето не го разбират – политиката. Чунким техните съидейници едно време не се радваха на бунтари като второразредните и прославени главно в соцлагера актьори-музиканти от типа на Пол Робсън и Дийн Рийд, прочули се главно с класовата си омраза към тогавашната американска администрация. Както и с това, че на единия от двамата е кръстен сорт домати.
А и за каква политика, собствено, е говорила Стрийп? Впрочем, да – емпатията е най-великата политика в този грешен свят.
Въпросите, които изникват пред новородената – в този й вид – българо-американска дружба са два. Защо същите тези опълченци на щатския президент не реагираха по подобен начин, когато Робърт де Ниро и доста негови колеги от Холивуд правеха на нищо Буш-младши, а за стария Буш(също като Тръмп – все републиканци, ако партийният белег има някакво значение) Бари Левинсън съвсем персонално изработи шедьовъра „Да разлаем кучетата“. Къде бяха тогава родните застъпници на американската власт, когато тя имаше толкова голяма нужда от тях?
С познатия си почерк носителят на два оскара Де Ниро преди няколко месеца не спести нищо и на Тръмп, реагирайки в стила на Разярения бик: „Доналд Тръмп е жалък, той е куче, свиня, мошеник, скапан актьор, противен тип, който не знае за какво говори, който не проучва темите, по които говори, на когото не му пука за нищо, който не плаща данъците си“. Направо възмутително поведение на един самозабравил се разглезен актьор. Между другото, напълно равностоен по творчески качества на разпасалата се Стрийп.
И вторият въпрос. Накъде ще насочат енергията си същите тези отечествени родолюбци, ако(като) след време се окаже, че Доналд Тръмп не е чак такъв голям приятел на Русия и вземат, че му поникнат пера на ястреб. Дали няма да се окаже, че той е „най-надцененият“ американски президент?
Затова, сега му е времето за една културна подписка „Възмутени български интелектуалци срещу Мерил Стрийп“.
Никак не между другото, много сходна беше и акцията срещу поета Стефан Цанев, който имал нахалството да не приеме награда от и заедно с изявени представители на творчеството под пагон; няма по-голяма драма за малкия човек от това да види, че съществуват и по-големи хора. Но това си е една стара, стара нашенска история.
Хармонията е сложна работа. Както забелязва Уди Алън, онова, което е „по-добро“ за равина, едва ли е „по-добро“ за възпитаника му: равинът например обича да спи по корем, възпитаникът му пък обича да спи върху корема на равина. В този и подобни случаи противоречието става очевидно.
Тестът „Мерил Стрийп“ мина успешно. Да живее културата.
Чудесно казано!