Проф. Венелин Цачевски
Въпреки че е малко познато име за повечето съвременни българи, Константин Кацаров заема видно място в българската правна наука като получил международно признание учен и експерт. Той е роден на 30 юли 1898 г. в семейство на интелектуалци. По волята на баща му – Иван Кацаров, също юрист, през 1915 г. заминал да следва право в университета в Берн, където четири години по-късно защитил докторат на тема „Експроприационният процес според швейцарското право“ (Das Expropriationsverfahren nach schweizerischem Recht). Дисертацията била отпечатана от издателството „Buchdruckerei Tyrolia“ в Инсбрук.
През лятото на 1920 г. К. Кацаров се завърнал в България. Преодолявайки трудности от здравословен и житейски характер, той поел по пътя на науката и адвокатурата. През 20-те години на миналия век публикувал първите си научни трудове и открил адвокатска кантора, чийто услуги ползвали също чуждестранни легации и търговски представителства в София. Кацаров участвал в научни конференции в Германия, Англия, Чехословакия и други страни. През 1924 г. издал, а впоследствие периодично публикувал актуализиран справочник по патенти и търговски марки, в която област той станал юридически консултант на български и чуждестранни фирми,
В 1931 г. К. Кацаров бил назначен за доцент в Юридическия факултет на Софийския университет. Това било признание за неговите научни постижения, най-значимото от които бил трудът „Материална основа и правна природа на индустриалната собственост“. В 1936 г. Кацаров бил избран за извънреден професор в Юридическия факултет на Софийския университет. През периода между двете световни войни получил признание като изтъкнат учен в областта на правните науки и бил избран ца член на редица национални и международни дружества и асоциации. Негови трудове били публикувани в годишника на Софийския университет, списанията „Правна мисъл“, „Адвокатски преглед“, „Кооперативен дневник“ и др., както и в чужбина. През 1937 г. бил публикуван лекционният му курс по търговско право, който две години по-късно претърпял второ издание в разширен и актуализиран вариант.
В годините през и след Втората световна война основната тематична област в научната дейност на Кацаров била търговското право и най-вече правното изследване на въпросите на национализацията. През 1942-1944 г. той бил член на Висшия адвокатски съвет в България. През 1948 г. било публикувано четвърто допълнено и актуализирано издание на систематическия курс на К. Кацаров по българско търговско право.
К. Кацаров бил сред учредителите и бил избран за подпредседател на образуваното в началото на 1947 г. Българо-швейцарско дружество за културно сближение, което със своята дейност, докато било закрито през 1951 г. от тоталитарния режим. изиграло голяма роля за разширяването на връзките между двете страни. Заради демократичните му убеждения скоро след извършената на 9 септември 1944 г. политическа промяна в България К. Кацаров бил на два пъти арестуван с изфабрикувани обвинения, че е извършвал шпионска дейност в полза на чужди държави.
В началото на 1953 г. К. Кацаров бил арестуван, а на 8 април същата година. Софийският окръжен съд го осъдил на 15 години лишаване от свобода. К. Кацаров били изпратен във Варненския затвор. Междувременно бил уволнен като преподавател в Софийския университет, а патентното му бюро било закрито. Неговите трудове, включително „Систематичният курс по българско търговско право“ и издадената през 1946 г. и предизвикала голям читателски интерес пътеписна книга „Светът отблизо“, били обявени от тоталитарния режим като творби с реакционно съдържание.
По предложение на председателя на Върховният съд през април 1954 г. Общото събрание на наказателните колегии във Върховния съд отменило присъдата на К. Кацаров. В мотивите на решението на Върховния съд било посочено, че по делото няма доказателства, които доказват вината на К. Кацаров, поради което издадената присъда била в нарушение на Наказателния закон. Решаваща роля за отмяната на присъдата на К. Кацаров изиграло застъпничеството на Швейцария, която по това време водила преговори с България по някои нерешени въпроси във взаимните отношения.
Въпреки отмяната на присъдата, К. Кацаров останал в полезрението на Държавна сигурност, която продължила да го следи. Скоро той се убедил, че в съществуващите условия в България не може да живее и твори пълноценно.. Въпреки че направил допълнения и корекции в съдържанието на пътеписната му книга „Светът отблизо“, комунистическата цензура не разрешила нейното преиздаване. Още по-разочароващо за Кацаров било мълчанието (всъщност отказ) на тогавашния министър на културата и председателя на БАН на молбата му да съдействат за публикуването на френски език на неговия труд „Теория на национализацията.“
На 58-годишна възраст проф. К. Кацаров взел решение, което променило по-нататъшната му житейска и професионална съдба. През есента на 1956 г. той заминал за лечение в Чехословакия, но се озовал в Австрия, а оттам в Швейцария, където му било разрешено да остане за медицинско лечение и извършването на научни изследвания. Кацаров не бил политически емигрант и запазил до края на своя живот българското си гражданство. През 1960 г. бил издаден на френски език неговият фундаментален труд „Теория на национализацията“, който впоследствие бил преведен на седем езика и публикуван в единадесет страни.
Единодушна е оценката на учени и експерти юристи, че този труд е връх в изследователската дейност на К. Кацаров. Достатъчно е да се прочете предговора към първото издание на книгата, написан от професор Леон Жюлио де ла Морандиер, член на Френската академия на науките и почетен декан на Факултета по право и икономически науки в Париж. Проф. Морандиер окачествил труда на Кацаров като „оригинален“ и „значим“, представляващ „синтез, обобщаващо научно изследване, в което авторът е изградил обща теория на национализацията като “отделна юридическа институция“. Изтъквайки научните достойнства и приносите на труда на К. Кацаров в областта на теорията на национализацията, френският учен завършва предговора с констатацията, че книгата, „написана с дълбока вяра в бъдещето на човечеството и с не по-малко чувство за научна обективност, е един прекрасен пример за всичко, което могат да направят юристите за обществото и мира“.
К. Кацаров получил международно признание не само като учен, но и като експерт в областта на национализацията на собствеността. Той бил търсен като консултант при провеждането на държавната политика в тази област в други страни, особено Близкия изток и Латинска Америка. Ползвал се с голям авторитет в Чили, където през 70-те години на миналия век тогавашният президент Салвадор Алиенде и правителството на страната използвали неговите съвети в провеждането на политиката на национализация.
В началото на 60-те години на миналия век К. Кацаров реализирал друга своя основна цел – създаването на консултантска агенция в областта на индустриалната собственост, чиято дейност била да подпомага фирмите в търговско-икономическите отношения между западните и източноевропейските страни. К. Кацаров бил убеден, че, въпреки съществените различия в характера на собствеността и принципите на икономическата политика на тези държави, взаимното сътрудничество е обективно необходимо и ще се разширява. По онова време, когато „студената война“ била в разгара си, създаването на консултантска агенция по тези въпроси било новаторско начинание, което показало способността на К. Кацаров да оцени и да прогнозира бъдещето на отношенията между държавите в Европа.
В хронологията на жизнения и научен път на Кацаров важно място заема 1963 г., когато той бил назначен за частен доцент в Женевския университет. Това било признание за него като се има предвид, че бил чужд гражданин и без университетски преподавателски стаж в Швейцария. Лекционният курс на К. Кацаров бил по проблемите на търговското и сравнителното право и бил преподаван от него до 1969 г.
Освен в областта на правните науки, К. Кацаров се изявил като компетентен изследовател на историята и международните отношения. През 1964 г. издателство в Дюселдорф публикувало на немски език книгата му „Analyse des Sieges“ (Анализ на победата), която през следващата година била издадена в Мюнхен, а през 1967 г. във Франция със заглавие „La victoire manquée. Le sort de l’Europe vu par son Sud-Est“ (Проиграната победа. Съдбата на Европа, видяна от нейния Югоизток). В книгата К. Кацаров е описал международните събития в годините преди, през и след Втората световна война, периодът на „студената война“, противопоставянето между двата военно-политически блока, начело със САЩ и СССР, изследвал е комунизмът като идеология и действителност, очертал е мястото и перспективите в развитието на Европа.
Изходът, който К. Кацаров вижда пред човечеството и който звучи удивително актуално и днес, е, че „хората трябва да осъзнаят жестоката и безпощадна истина: войни ще има, докато институциите армия, правосъдие, полиция, изпълнителни органи, от които държавите черпят материалните си сили, не бъдат поверени на наднационална организация“. Неговата констатация е, че “човечеството още е далеч, твърде далеч от възможността да създаде подобна организация”.
Книгата на Кацаров предизвикала голям интерес в политическите и научните среди на Запад. Своеобразно нейно продължение била публикуваната в 1970 г. книга на К. Кацаров, озаглавена „60 години живяна история“. Тя е фундаментално изследване, в което са проследени развитието и политиката на България на фона на събитията в света и спомени от личния и професионалния живот на К. Кацаров. По думите му книгата е поглед назад към епохата, в която е преминал неговият живот.
К. Кацаров е работил всеотдайно в полза на своята родина. Неговият патриотизъм бил проявен още през младежките години като един от ръководителите на Съюза на дружествата на българските студенти в Швейцария, който се обявил в защита на справедливата кауза на България за национално обединение. По инициатива на К. Кацаров в началото на 1969 г. в Женева била учредена фондация, която носи неговото и на съпругата му име – „Константин и Зиновия Кацарови“, а дейността й е под егидата на Общия фонд на Женевския университет.
Фондацията отпуска стипендии на български граждани, които искат да продължат образованието си или да специализират в университети или други институции с подобен статут в Швейцария. За тази цел К. Кацаров дарил 200 хиляди, а впоследствие още 300 хиляди швейцарски франка. През 1970 г. той завещал цялото си имущество на Общия фонд на Женевския университет с изричното условие да бъде използвано за дейността на фондацията. Едно от изискванията към стипендиантите е, след завършването на обучението им в Швейцария, да се завърнат в Родината, за да бъдат полезни на „вечна България“.
В 1974 г. от името на фондацията К. Кацаров дарил 1500 тома научна и друга литература на народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Същевременно той е един от учредителите на основаното през 1965 г. в Мюнхен академично дружество „Д-р Петър Берон“, в което членували повече от 40 видни български учени, писатели, дипломати, журналисти и интелектуалци. През втората половина на 70-те години на миналия век К. Кацаров предоставил един от собствените си апартаменти, финансови средства и литература на създадения от него българския културен център „Тракия“ в Женева. Той е сред основателите на дружеството за българо-швейцарско приятелство.
Международното признание, което Кацаров получил като учен, както и дейността на неговата фондация постепенно променили отношението към него на тоталитарния режим в България. Това станало в условията на започналото през 70-те години на миналия век политическо разведряване в Европа. През 1975 г. тогавашният председател на БАН акад. Ангел Балевски изпратил писмо до Кацаров, в което му изказал „най-сърдечни благодарности за учредяването на фондацията „Кацарови“, която дава възможност на млади български научни работници, в това число и на сътрудници на Българската академия на науките, да повишат квалификацията си и да обогатят знанията си в чужбина.“ Към Кацаров била отправена покана да посети България, но той отказал поради напредналата възраст и влошеното му здраве. Действителната причина той да не посети България били опасенията му, че може да бъде арестуван от Държавна сигурност. Те били основателни, тъй като неговото име фигурирало в публикувания през февруари 1972 г. бюлетин на Софийското градско управление на МВР, в който той бил окачествен като „невъзвращенец.“
През декември 1979 г. от името на Славянския комитет в България било изпратено писмо до Държавния съвет на НРБ с предложение К. Кацаров да бъде награден с орден „Кирил и Методий“ за неговата научна и патриотична дейност. На 4 май 1980 г. Държавният съвет на НРБ издал указ за награждаването на К. Кацаров с предложения орден.
К. Кацаров починал на 7 октомври 1980 г. на 82-годишна възраст. В изпълнение на неговата воля бил погребан в Швейцария. Неговият вечен дом се намира в гробището на Кларан, където бил погребан до гроба на неговата съпруга Зиновия.
В България К. Кацаров получи пълно признание на научните постижения и родолюбивата му дейност след извършените демократични промени през 1989 г. В 1994 г. с подкрепата на сина му Георги бяха публикувани неговите книги „60 години живяна история“ и „Проиграната победа“. През 1995 г. излезе от печат третото издание на пътеписната книга на Кацаров „Светът отблизо“. През 2011 г. по инициатива на Правния департамент в Нов български университет, където една от аудиториите носи името на К. Кацаров, бе издаден фундаменталният му труд „Теория на национализацията“.
През 1998 г. по повод 100-годишнината от рождението на К. Кацаров и 30-годишнината от създаването на фондация „Константин и Зиновия Кацарови“ бе публикуван сборник, съдържащ спомени за него на български и швейцарски учени, а СУ „Св. Климент Охридски“ отбеляза тази дата с организирането на юбилейна изложба. К. Кацаров присъства по забележителен начин не само в историята. Делото му като учен, експерт и родолюбив българин дава плодове и днес. Научните му трудове не са загубили своята значимост и актуалност. През изминалия период от основаването на фондация „Константин и Зиновия Кацарови“ е подпомогнала над 350 българи в областта на образованието, науката, културата и изкуството, а предоставените за тази цел средства възлизат на около 2.5 млн. швейцарски франка.
Създадената в началото на 60-те години на миналия век от К. Кацаров консултантска агенция по индустриална собственост продължава успешно своята дейност. Тя носи неговото име – „Katzarov S.A.“ и е една от водещите международни консултантски компании като продължава да издава постоянно актуализирания Справочник по индустриална собственост.
През 2013 г. авторът на настоящия биографичен очерк посвети на К. Кацаров своя монографичен труд „Швейцарският модел. Силата на демокрацията“, който бе издаден на английски език от авторитетното европейско академично издателство „Peter Lang“. Три години той публикува биографична книга за този забележителен български учен, озаглавена „Константин Кацаров. Пътят към върха“. По негово предложение през юни 2014 г. Столичният общински съвет единодушно взе решение да наименува улица в София на името на проф. К. Кацаров.
В своя жизнен път К. Кацаров бил изправен пред големи изпитания, каквато е обикновено съдбата на изключителните личности. Сериозно заболяване от юношеските години го съпътствало до края на живота му. Бил е несправедливо осъден от тоталитарния режим в България, принуден бил да емигрира и не успял никога да се завърне в своята родина. Кацаров преодолял всички житейски трудности с воля, целеустременост, всеотдаен труд, увереност в способностите си и убеденост в своите демократични убеждения. Той е бил рядко интелигентна, почтена и скромна личност, изпълнена с оптимизъм и човечност. Над всичко стояла любовта му към Родината и доказал с делата си своето родолюбие.
К. Кацаров е сред именитите личности в съвременната българска история. Той има също забележителен принос за разширяване на сътрудничеството между България и Швейцария в научната и културната област. По инициатива на автора и от името на Инициативен комитет, включващ видни български прависти, през 2016 г. бе посмъртно награден орден „Св. Св. Кирил и Методий “ – първа степен
Предлагам на вниманието на читателите заключителната част – послесловието, от фундаменталния труд на проф. К. Кацаров „Теория на национализацията“, озаглавена „Интер“- национализация“-
Ето какво пише за съвременното значение на труда Жан – Клод Никол – швейцарски юрист, един от най-близките съмишленици на К. Кацаров и действащ председател на Управителния съвет на фондация „Константин и Зиновия Кацарови“: „Светът вече не е същият. „Желязната завеса“ е останала в миналото. Берлинската стена е разрушена и много страни, в които е господствала комунистическата идеология, са възприели икономическия либерализъм. Тази конверсия бе съпроводена от вълна на приватизация, следствие на която в национализираните в миналото сектори на икономиката основно място отново заеха частните предприемачи. В тези условия би могло да се счита, че проблемът за национализацията е останал в миналото. Това обаче съвсем не е така. В действителност, въпреки това свое връщане назад, с което историята периодично ни изненадва, изглежда, че този проблем става отново актуален. За да се убедим в това достатъчно е да препрочетем труда на проф. Кацаров и който продължава да е с обобщаващ характер в тази област.“
А относно заключителната част на труда Жан-Клон Никол пише следното: „Не представлява ли тя едно финално послание, своеобразно предизвестие, което ни е оставил проф. Кацаров? Всъщност, той се е запитал дали проблемът относно национализирането на най-важните икономически дейности и средства, както и тяхното използване в обществен интерес, продължава да вълнува човечеството.“ Неговият отговор е утвърдителен, а основание за това е посочената цел в приетата на 14 август 1941 г. Атлантическа харта, а именно да бъде „установено най-широко сътрудничество между всички държави с оглед да бъде осигурено всеобщо подобряване на трудовите условия, приспособяването на икономиките и социалната сигурност“. Проф. Кацаров припомня, че Декларацията на Обединените нации от 1 януари 1942 г. се позовава на целите и принципите на Атлантическа харта.
Заключението на проф. Кацаров е, че семената на интернационализацията са посети. В наши дни светът все повече осъзнава, че природните богатства, каквито са въздухът, водата, горите, енергийните източници, биологичните видове (да спрем дотук, тъй като списъкът e доста по-дълъг) не могат повече да бъдат използвани само в ограничените национални рамки, а още по-малко на индивидуална основа, тъй като в действителност са общо благо на всички страни, а, за да бъдем по-точни, на цялото човечество. Ето защо неизбежно ще дойде време, когато природните ресурси ще бъдат използвани и защитени в световен мащаб, при това не чрез доброволни усилия, а на основата на общи и задължителни норми.
Вероятно тогава „Теория на национализацията“ ще получи своето продължение, което би могло да бъде озаглавено „Теория на интернационализацията“. Може ли да има по-добро признание за проф. Кацаров!“ (1)
- Жан-Клод Никол. Познанството и сътрудничеството ми с проф. Константин Кацаров, във: В. Цачевски, Константин Кацаров. Пътят към върха, София, 2016, с. 15
„ИНТЕР“- НАЦИОНАЛИЗАЦИЯ*
Те ще положат усилия… да осигурят за всички държави,
големи и малки, победителки и победени, достъп на рав-
на нога до търговията и суровините в света, които са
нужни за техния икономически просперитет.
Атлантическа Харта, 14 август 1941 г.
- Международен аспект на национализацията
…Остава да се запитаме: проблемът за социализацията и национализацията на най-важните стопански блага и дейности на средствата на производството и тяхното използване в общ, а не в частен интерес, който проблем ние дотук разгледахме правно-сравнително така, както той сее поставя във вътрешното право и в отраженията му върху международното право – този проблем не се ли поставя за международното общество в световен мащаб и в международното право в пълната му ширина?
Въпреки всички особености, за които претендира правото, което урежда отношенията между държавите, т.е. международното право, голяма част от проблемите, които занимават отделните държави като субекти на международното право, са само отражение или повторение на проблемите, които занимават отделните индивиди като субекти на вътрешното право. Това е случаят с най-крупните блага, на които човечеството е държало винаги, а именно: свободата, собствеността, производството, работата, обмяната и пр. Тази именно родственост между постулатите на вътрешното и международното право е така съществена, че дава основание на известни интернационалисти да разглеждат въобще международното право под ъгъла на физическата личност м нейното функционално действие за международните отношения. Също и методите на международното право са в органическа зависимост от тези на вътрешното право, макар че съвременното международно право оформя все по-определено и свои специфични методи.
*Послеслов в книгата на проф. К. Кацаров „Теория на национализацията“, София, 2011, с. 630-650. Публикуваният тук текст е с известни съкращения.
Ако погледнем по тази плоскост по-отблизо на въпроса за притежанието на съществените за международната обмяна материални блага и техните източници, не може да не констатираме, че както индивидът притежава в „собственост“ повече или по-малко от тези блага, така и държавите като такива притежават в много по-голям мащаб повече или по-малко от тези блага, образуващи особен техен важен патримониум. Ето защо, както за вътрешното общество и за вътрешното право още от преди повече от век социални, икономически и политически двигатели поставиха проблема за социализиране на собствеността или по-конкретно на средствата на производство, за да бъдат те превърнати в обща собственост и да се използват в общ, а не частен интерес, така също и в международното общество и за международното право в естеството на нещата е да се породи проблемът за социализиране на притежавания несъразмерно патримониум от сурови материали, с оглед те да се превърнат по някаква наподобяваща национализацията процедура в общо, международно притежание и да бъдат използвани в общ интерес, т.е. според оправданите нужди, в състояние и възможност на отделените държави.
Разбира се, проблемът за едно справедливо използване в общ на всички членове на международното общество интерес на наличните блага, в особеност на суровите материали, е по-лесно да се постави, отколкото да се разреши. При все това проблемът не само че съществува, но са налице и указания, че човечеството се придвижва вече и към неговото разрешение. А това ние ще констатираме, ако хвърлим под този ъгъл поглед както към непосредственото минало, така и към бъдещето…
…Ако насочим обаче погледа си към най-близкото минало и към бъдещето, ние ще констатираме, че ако идеите-двигатели на национализацията са спомогнали за процеса на икономическото и политическото еманципиране на колониите, за да се изравни пътят за тяхното равнопоставяне в международното общество, то въпросът за притежанието на наличните сурови материали като средства на производството и тяхното използване в социалносправедлив общ интерес остава да тлее в световното международно общество и на базата на формално политически равнопоставените негови членове.
Първият акт на осъзнаване необходимостта от международна база за „социализиране“ на материалните източници е Атлантическата Харна от 14 август 1941 г., с която президентът на Съединените щати Рузвелт и министър-председателят на Великобритания Чърчил постановяват: „Те ще положат усилия… да осигурят за всички държави, големи и малки, победителки и победени, достъп на равна нога до търговията и суровините в света, които са нужни за техния икономически просперитет.“ Същата декларация не се задоволява само с прогласяване на принципа. Тя отива още една крачка напред, като посочва и методите, и пътищата, които трябва да се следват за осъществяването на този постулат. Хартата по-нататък постановява: „Пето, те искат да осъществят най-пълно сътрудничество между всички нации в сферата на икономиката, с цел да се осигури за всички подобрение на условията на труд, икономическа адаптация и социална сигурност“.
В тази декларация много определено ние можем да констатираме даването на израз на идеите и елементите на социализацията, респ. национализацията, на благата на международна база и не е пресилено да се каже, че с този акт национализацията на суровите материали се прогласява и като постулат в международните отношения и в международното право в световен мащаб.
Това са първите белези на „интер“-национнализацията.
Атлантическата Харта от 14 август 1941 г. бе последвана от „Декларацията на обединените народи“ във Вашингтон от 1 януари 1942 г., която, като се позовава на Атлантическата Харта, превръща посочените по-горе постулати в такива на първите основатели на днешната организация на Обществото на народите: „Правителствата, които подписват настоящата Харта, имат подписана обща програма по отношение на своите цели и принципи…позната като Атлантическа Харта“.
Разбира се, не трябва да се изпуска от внимание обстановката, в която тези декларации се правят, а именно 1941 и 1942 година: Втората световна война е в разгара си и възбуденото човечество, изправено пред смъртна опасност, проявява по-голямо себеотрицание към материалните блага, отколкото е склонно да прояви във време на мир и благосъстояние. Затова обяснимо е, че колкото светът се приближаваше до завършването на войната, толкова и материалните и егоистични инстинкти засилваха влиянието си. Така ние виждаме прогласените в Атлантическата Харта през 1941 г. и във Вашингтонската декларация през 1942 г. постулати – към социализиране на международна база на световния патримониум от сурови материали – да избледняват, като в устава на ООН в Сан Франциско от 26 юни 1945 г. те вече получават само една твърде много генерализирана и силно отслабена формулировка: „да осъществят международното сътрудничество, решавайки международните проблеми на икономическия, социален, интелектуален или хуманитарен ред, развивайки и насърчавайки уважението към човешките права и основни свободи за всички, без разлика на раса, пол, език и религия“.
Обаче семето на „интер“-национализацията е хвърлено и почвата е бременна.
- Международно организиране и планиране.
…В последните години се правят съществени и успешни усилия за социално и стопанско организиране и планиране в международен мащаб. Това организиране и планиране има няколко аспекта: политически, социален, финансов и чисто стопански. Но то не е чуждо на идеите на социализацията в световен мащаб, респ. на „интер“-национализацията.
…Разбира се, при днешното състояние на нещата, осъществяването на задачите на международното планиране, на международното социализиране или на „интер“-национализацията, среща редица трудности.
Една от тях е тая на национализма и стремежът към автархия. Социализацията на теория е международно и световно ориентирана. На практика, обаче, социализацията има непосредствената задача да осъществи целите си в дадена стопанска и политическа единица, в дадена държава, а това отвежда делото на социализацията за едно по-близко и непосредствено бъдеще към автархията. По този начин на международна почва социализацията се разкъсва от едно вътрешно противоречие, криещо се в задачите на непосредственото настояще и далечното бъдеще.
Обаче противоречието е само привидно Всъщност никоя държава не може да съществува икономически изолирана от останалия свят и поддържането на международните икономически връзки е преди всичко една жизнена необходимост. Следователно, правилно схващан и направляван, стопанският интернационализъм, а заедно с това и международното стопанско организиране и планиране са напълно в хармония с националните интереси. В тези рамки следва те да бъдат развивани – като едно допълнение, усъвършенстване и завършек на националната икономика и на националното планиране.
Трябва освен това да се признае, че между всички досегашни инициативи за координиране и организиране на стопанския живот на международна почва и държавните планове на отделните държави – било почиващи на либералистичното стопанство, било явяващи се плод на национализацията – не съществува засега пряка връцка. Националните държавни планове почиват повече на идеята за индустриализирането и самозадоволяването така, че от гледна точка на дадено национално стопанство по начало не се проявява голям интерес към едно координиране на отделните стопански планове или към субординирането им в един общ световен стопански план. Обаче не всички държавни планове са напълно автархично построени. От друга страна, тъй като при днешните икономически условия всички национални стопанства са силно заинтересовани във вноса и износа, въобще във външната търговия, то и всеки национален стопански план е мъчно мислим без връзка с чужбина, а доколкото се касае до планиране – и без връзка с други национални планове. Затова трябва да се очаква, че една инициатива за координиране на отделните национални планове и субординирането им на един общ световен стопански план не ще срещне съпротива от страна на отделните планирани стопанства, а напротив, би била насърчена, тъй като това може по-скоро да спомогне, отколкото да попречи на осъществяването на отделните стопански планове.
…Всичките посочени начинания в насока на международната социална солидарност, в насока на „интер“- национализацията, най-вече тези под егидата на ООН, установяват две неща: от една страна, че международното организиране и планиране на базата на международната солидарност е възможно и мислимо; че то е една от задачите, които си е поставило международното организиране на мира и сигурността чрез ООН, тъй като наистина, ако би се постигнала хармония между материалните и икономически интереси на народите на международна почва, това би ни приближило извънредно много до световния мир и световната сигурност; от друга страна, точно тук са най-големите противоречия между народите, тъй като интересите се преплитат; затова и първите начинания за международно организиране и планиране на плоскостта на „интер“-национализацията не са имали досега, освен сравнително скромен, практически успех. Обаче, съвременното състояние на техниката и икономическата структура на международното общество действат в насока на международната солидарност и общност на интересите, в насока на „интер“-национализацията и на международното организиране и планиране най-вече на икономическа база. Отделните национални стопанства са при днешното състояние на нещата така зависими едно от друго, че всяка по-съществена промяна в структурата на едно национално стопанство се отразява в повече други такива, а дейността на ООН е немислимо да бъде резултатна, ако не е съпроводена от „едно координиране и на стопанската дейност на отделните държави в световен мащаб“.
Това води до идеята за световен стопански план като проблем, който следва да върви паралелно с проблемите за политическото световно координиране на държавите. И затова дори сега може да се каже, че по пътя на осъществяването на т. 4 от Атлантическата Харта от 1941 г., човечеството се придвижва напред към международното организиране и международното планиране. При еволюцията на организиране на международното общество в тази насока важен фактор ще бъде национализацията, макар че тя в настоящия момент оставя впечатлението, че повече смущава, отколкото благоприятства хармонията в международните отношения.
Но може би именно реакцията и противоречията, които национализациите в настоящия момент предизвикват в международните отношения, ще дадат храна и импулс в еволюцията на човечеството към осъществяване на истинската и пълна международна солидарност.
- Международен аспект на собствеността
…Бъдещото разработване на материята относно национализациите като правно понятие и отражението им върху международния публичен ред и по-специално върху международното покровителство на собствеността трябва да бъде насочвано към такова едно разрешение на проблемите, което да представлява синтез на различията от световен мащаб. Поради днешното еволюирало състояние на техниката и икономиката, културните, духовните и политическите взаимоотношения между насоки и континенти, международният публичен ред и в особеност международното покровителство на собствеността трябва да бъдат разглеждани и уреждани в световен, а не в континентален мащаб: европейско-международно, американско-международно и пр. Защото днес е много по-мъчно мислимо, отколкото в миналото, да се счита, че сме установили действителни резултати в областта на международното публично или частно право или в областта на организирането на международното общество, или на световния мир, при постигане на едно само относително единство и при пренебрегване на отделни правни системи.
Ясно е, обаче, че усилията в тази насока ще бъдат утежнени от факта, че ако относно измененията в съдържанието на понятието за собствеността в миналото не можеха да бъдат констатирани – географски и етнографически погледнато – много големи контрасти, такива днес са явно налице. От друга страна обаче вследствие именно на преживяното в последната война и след нея, нам се струва, че общо взето „климатът“, в който ще трябва да бъдат присаждани и да виреят особеностите и новостите, които национализациите крият в себе си, е много по-благоприятен за корекции на староустановените догми и особено на прерогативите на собствеността, отколкото това беше в миналото. Има указания, от една страна, че самият законодател, въвеждащ новите национализации, е по-примирителен и държи сметка за времето и пространството.
…Всички тези предпоставки, правилно схванати от доктрината и практиката, ще позволят да се избегнат конфликтите и сътресенията при нагаждането на новото към старото в тая област… Трябва да се намери способ, щото страните, защитаващи абсолютността и светостта на собствеността, да бъдат убедени, че страните, защитаващи национализациите, са създали свой мироглед и своето вътрешно законодателство, водени от по-други мотиви, а не от желание да измамят останалия свят в неговите придобити права. От друга страна, заетите от защитниците на абсолютността на собствеността становища трябва да не оставят впечатлението, че за тях международният публичен ред и международната защита на придобитите права е само чадър, който те при добро време отдават под наем на останалия свят, но при лошо време си прибират.
А правилният синтез на разгледаните тук различия е едно от средствата да се приближи човечеството към онзи идеал, на който и международното право е посветено да служи – хармонично съжителство между народи и континенти.
Категории Общество, Цивилизация
