Чета тия дни бурната дискусия по повод наградата за Стефан Цанев – отказана или невръчена – и се чудя принципно: за какво са им на писателите награди? Какво точно, освен добра сума пари, ще донесе Нобеловият приз на Боб Дилън? Ясно е колко ползи донесе на Орхан Памук – издават го каквото и да напише, продава милиони копия по цял свят. Но Боб Дилън няма да стане по-велик, по-популярен и по-издаван след тази награда.
Между другото, всеки 3-ти читател вярва, че Паулу Куелю е носител на Нобелова награда. И аз бях в плен на тази заблуда известно време. Ако вярваш, че някой писател има награда и го купуваш по тази причина, то има ли смисъл изобщо да я получава или е достатъчно само да пусне клюката, че я е взел (или я е отказал)?
Изобщо писателите и наградите са в особена корелация. За киното разбирам – ако си носител на Оскар, следващият път ще вземеш по-голям хонорар, а и ще те канят в по-богати продукции. Но писателят не разчита някой да го покани. Надписът върху някоя книга „Носител на Европейска награда за литература“ няма да направи думите вътре по-гениални, нито ще увеличи бройката читатели.
Има един такъв пример – български писател, който след Европейската награда за литература започна да се оплаква от липса на признателност сред „подчинените“ му читатели и издатели. Не оценили, че той е носител на награда.
Писателят се оценява според писанията си. Не според мнението на някакво жури, на държавен орган, пък дори не и според Нобеловия комитет. Ако разчита на тях за оценка, по-добре да спре да пише. Щом за създаденото дотук е взел награда и това е свръхважно за него, стига толкова, стигнал е върха си, повече няма накъде.
В България е още по-объркано. Тук наградите се дават в затворения кръг на близките приятелства – аз на тебе, ти на мене. Твърде малко са академичните фигури, достойни да вземат решение за награждаване, същите те са и писатели. Така веднъж са жури и оценяват писанията на колегите си, а после са писатели и чакат да бъдат оценени. Проникването в този кръг е трудно, почти невъзможно и води до публични скандали като онзи в „Литературен вестник“.
Но да се върнем на Стефан Цанев.
Откакто отказа наградата, която всъщност не му е предлагана, Стефан Цанев стана звездата на социалните мрежи. Хората изведнъж извадиха стари негови творби, започнаха да споделят стиховете му, макар и с различна конотация. Всеки втори пост във фейсбук съдържа нещо от и нещо за Стефан Цанев.
Оказва се, че неполучената, отказаната награда носи много повече ползи.
Парадокс, който работи безотказно. Има такива примери и в световната литература – примерно, неполученият Нобел на Пастернак.
Ако не беше това публично отхвърляне на признанието, Стефан Цанев щеше да получи своите пет минути телевизионно присъствие, един медал в кутийка и малко жълти стотинки върху пенсията. Едва ли му трябват. А сега го прочетоха дори правнуците на връстниците му. Отказа наградата и спечели творческо възраждане.
Ето за това са нужни наградите на писателите – за да ги отхвърлят. За да замълчат дистанцирано, когато цял свят обсъжда дали ги заслужават, като Боб Дилън. За да откажат да я получат, като Жан Пол Сартр, който остава уникален пример в историята на най-престижната литературна награда. За да заявят гражданска позиция чрез отказа си, като Радой Ралин, който отказваше всички възможни награди и финансови стимули – не избирателно, не публично, а тихо и последователно.
И да си дойдем на заглавието: Всъщност, някой помни ли предишните носители на наградата „Златен век“?
