Снимка: vestnikataka.bg
Не е за вярване, но е факт: главните нашенски претенденти за президентския пост се крият от обществото като зайчета в папур. Да, обикалят неуморно по села и паланки, по заводи и юзини, но там се срещат не с граждани, а със „симпатизанти“, организирани в най-рутинни партийни събрания.
Прекият дебат за тях е табу. В него може пък да се окаже, че кандидатите са прекалено невзрачни, несамостоятелни, дори нелепи. Затова – далеч от огъня. А на огневите позиции остават верни партийни картечари, готови с гърди да посрещат вражеския огън в това иначе междуличностно състезание. Точно този пример беше демонстриран вчера по обществената телевизия. Вместо да търсят всякаква медийна трибуна за кръстосване на шпаги, двамата кандидат-президенти се настаняват пред телевизора, за да се любуват на рубрика, озаглавена незнайно защо „Референдум“, където вместо „глас народен“, се чуваше единствено „глас партиен“, за прах в очите на зрителя в края обявиха някакво интернет гласуване, лишено от всякаква социална представителност. Двата щаба се изправят един срещу друг, в защита на своите отсъстващи, за протокола мажоритарни избраници. Описват ги, хвалят ги, все едно са на родителска среща, неприсъствена за учениците. И това е четири дни преди решителен балотаж. Е, такава мажоритарно-демократична имитация няма дори сред реакционните слоеве на любимата ни Нубия.
Цял свят практикува политически и предизборни дебати. И винаги те се правят лице в лице. В Щатите Тръмп и Клинтън се скъсаха от спорове, препирни, ъперкъти, клевети и компромати – и то винаги лично, нали суверенът избира президент, а не управляваща клика и иска да види освен програми, възгледи и концепции, и чисто човешките качества на кандидатите: начин на мислене, на изразяване, бързина на реакцията, комуникативност, чувство за хумор, стил на обличане, ако щеш. И американците избраха личност, а не програма. Защото държавният глава ще представлява народа си лично, а не чрез своя антураж – бил той послушен и покорен или властен и господстващ. Нито пък чрез преводача си, който ще се мъчи да вкара смисъл в думите му – за пред чужденците.
Нашите претенденти се покриват като комсомолски секретари на студентска бригада – потопени в колектива и верни на правилото, че колкото повече се скатаваш, толкова по-добре се пласираш в ръководните органи. Така ги разбират у нас мажоритарните избори и мажоритарното поведение домораслите мажоритарни избраници. Същите, които неукротимо развяват под път и над път популисткия байрак на прекия народен избор.
Това е поведение, достойно за догутенберговата епоха: игнорираш напълно медиите като обществен посредник, затваряш се в партийните чертози, не даваш обяснения и отговори никому(освен чрез говорители) и в същото време правиш инсценирани благотворителни обиколки сред добре подбрано население.
Медиите по този начин престават да са терен за сблъсък на идеи и личности, а се превръщат в сервилни платени хроникьори на дирижирани събития. Впрочем, в такъв топъл уют те прекараха едни 45 години.
Иначе още Наполеон Бонапарт е разбрал каква разрушителна, а и градивна мощ са медиите, тогава все още единствено във вид на вестници. „Предпочитам да имам срещу себе си две армии, отколкото един вестник“, признава неустрашимият пълководец и въздига метафорично пресата като Петата велика сила, редом с реалните Англия, Франция, Русия и Австро-Унгария.
И си е така, стига въпросната „преса“ ако не е свободна, поне да е смела.
Отсъстващият винаги губи – това е аксиома, общовалидна в целия свят – във всички области и за всички дейности. Само у нас различни социално-политически цехове правят опити да докажат теореми, в които отсъстващото, във вид на неизвестно, винаги печели.
Опитите продължават.
