Събитията, превърнали 22 септември в една от най-светлите дати в българската история, дълги години са подминавани от историческата историография само по една причина – участието в тях на лицето Фердинанд Сакскобургготски, или с други думи, цар Фердинанд I Български. Наистина няма друго събитие в 31- годишното му управление, което да показва по-ярко неговите дипломатически и често критикувани управленски способности. Съчетани с народните въжделения и решителността на правителството на Александър Малинов, а и с благоприятната международна обстановка, те дават възможност най-после България да стане наистина свободна, неограничавана от васална зависимост или протоколни неудобства държава.
Всъщност един от поводите за обявяване на независимостта е чисто протоколен. На 30 август 1908 г. Българският дипломатически агент в Цариград Иван Ст. Гешов не е поканен на едно дине (вечеря) дадено от министъра на външните работи Тефик паша. Незачитането е повече от оскърбително, като се има предвид, че там присъстват представителите не само на европейските но и на малките балкански държави. Обяснението е, че като васална на Османската империя страна, нашият представител ще бъде поканен заедно с валиите на отделните области. Последва официален протест от наша страна и отзоваването на Гешов.
Въпреки че Абдул Хамид II обявява, че конституцията от 1876 г. е отново в сила, политиката на младотурците спрямо българското население в Македония не се променя. Някои изказвания от турска страна като „Македония може да е Елзас за България, но цяла България е Елзас за Турция“ показват, че империята не е склонна на отстъпки и втвърдява позицията си в тази посока.
Друг инцидент, който иначе би предизвикал осезателната тревога на правителството е посрещнат едва ли не с облекчение от външния министър генерал Стефан Паприков и другите членове на кабинета. Избухналата на 5 септември стачка на служителите на „Дружеството за експлоатация на Източните железници„ със седалище Виена дава още един добър повод на правителството на Малинов да покаже, че времето на васална България изтича. Българската част от линията от Саранбей(Септември) до Хебибчево(Любимец) 309 км. е заета и започва да се обслужва от български железничари. Мобилизирана е и изпратена на турската граница 8-ма Тунджанска дивизия. Дори и на непосветените става ясно че България се готви за нещо голямо.
По това време княз Фердинанд е на почивка в имението си „Пусто поле“ в Карпатите. Там в една барака според Александър Малинов се взема принципното решение да се обяви независимостта. Сега вече „топката“ е в ръцете на държавния глава и именно нему се пада задължението да сондира и да проагитира за каузата поне една от заинтересованите към Балканите велики сили – Русия или Австро-Унгария, а най-добре и двете. Последното се оказва невъзможно и затова князът насочва поглед към Австро-Унгария, още повече че през март 1908г., при една лична среща нейният външен министър Алоис фон Ерентал почти в прав текст споделя: „ако трябва да се изостави политиката на статуквото (на Балканите – б.а.) няма да има сблъскване на интересите на монархията и княжеството“
През септември 1908 г. картината е още по-благоприятна. Император Франц Йосиф кани българската княжеска двойка на среща в Будапеща по случай 60 години от възцаряването си. Още при посрещането бдителни дипломати забелязват, че на княза и княгинята се оказват почести като на суверенни владетели. На тържествената галавечеря на 10 септември 1908 г. в замъка Буда императорът вдига тост, преизпълнен с любезност и благопожелания за „…преуспяването на младата страна, която благодарение на мъдростта на Фердинанд и забележителните качества на българския народ показа толкова забележителен напредък.“
Както се вижда при тоста, императорът „забравя“ да титулува госта си – все пак да го нарече „княз“, при условие че го приема с царски почести, е неудобно, а да го нарече „цар“ е още рано.На излизане княз Фердинанд изиграва една предвидена истерия – той хули на висок глас домакина си, а външният министър е наречен „мръсен евреин“. Поводът е, че не му е връчен най-високият орден на Дунавската монархия и Испания – „Златно руно“. Българският владетел добре знае, че това е невъзможно, тъй като е отлъчен от католическата църква заради кръщаването на княз Борис Търновски по източноправославния обред. В случая обаче е по-важно общественото мнение да остане с впечатление, че между императора и княза цари неприязън и е немислимо да се предполагат някакви съвместни действия. За да се затвърдят тези впечатления, почти не се отделя внимание на факта, че императорът е направил княз Фердинанд „почетен полковник“ на полка, в който е служил като поручик, преди да дойде в България.
На 14 и 15 септември в двореца Кобург във Виена князът се среща отново с Ал. Малинов, този път придружен от министъра на земеделието и търговията Андрей Ляпчев. Като приключват с доклада си за събитията около Източните железници, Малинов отново поставя въпроса за независимостта. Отговаря му се, че ще научи датата телеграфически. Събитията се развиват с такава бързина, че обстановката на 15 септември е една, а на 17 доста по-ободрителна.
Какво се случва междувременно? На 16 септември в замъка Бухлау в Моравия се срещат външните министри на Русия и Австро-Унгария. Какво точно са се договаряли А.П. Изволски и А. фон Ерентал може само да се гадае; взаимните нападки които си разменят по-късно двамата, също не водят до яснота. Сигурно е, че Изволски е искал подкрепата на Австро-Унгария за да могат руските военни кораби да минават свободно Проливите. От своя страна Австро-Унгария получава съгласието на Русия да анексира Босна и Херцеговина. Всъщност и двете действия представляват нарушения на Берлинския договор, но щом две велики сили са съгласни с неговото нарушаване, защо от това да не се възползва и България. На срещата Изволски е осведомен, че и България може да се възползва от ситуацията, а той принципно се съгласява, само дето не знае, че това ще стане след седмица. Относно датата на анексирането на Босна и Херцеговина е ясно, че събитието трябва да стане преди или на 23 септември, когато изтича 30-годишният срок, с който Берлинският договор дава на Австро-Унгария да владее провинцията. Дали има договорка между Австро-Унгария и България? Най-вероятно да и това е в резултат на устна договорка между княз Фердинанд и австро-унгарската страна. Ал. Малинов, като се връща върху тези събития, не споменава нищо за такава договореност и това е разбираемо, тъй като го превръща от действащо лице в обикновен изпълнител, очакващ разпорежданията на владетеля. В подкрепа на мнението, че България и Австро-Унгария действат съвместно, говори и фактът, описан от самия Малинов след връщането му в София: “През деня ме споходиха и останалите колеги на руския пълномощен министър освен австрийския…“ Откъде идва тази странна незаинтересованост на австрийския дипломатически представител в София? Отговорът е повече от ясен – той знае какво ще се случи даже преди правителството и министър-председателя.
Но да се върнем към последователността на събитията. На 20 септември министър-председателя получава телеграфическо нареждане да чака държавния глава на следващия ден в Русе. Ал. Малинов, придружен от правителството, със специален трен се отправя към Русе, където вече е композиран княжеският влак. На пристанището в Русе княз Фердинанд пристига с яхтата „Цар Крум“ и след необходимите протоколни любезности се затваря заедно с Малинов в една от каютите на яхтата. Най-после дългоочакваната вест е поднесена с един повече делничен, отколкото празничен тон. Министър-председателят е информиран, че на другия ден в 11 часа в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново ще бъде обявена независимостта на България. В тези последни часове на княжество България Ал. Малинов започва да пише Манифеста с който княз Фердинанд ще обяви пред българския народ и световната общественостскъсването на васалната зависимост от султана.
Ето как пресъздава събитията австро-унгарският дипломатически представител граф Ото Чернин: „Той върви сам по търновските полета, откъсва по някое цвете и се отправя към старата българска църква „Св. Четиридесет мъченици“ , съградена от българския цар Асен след победата му над гърците“
Точно тук княз Фердинанд прочита Манифеста и обявява независимостта на България. Веднага след това председателят на Народното събрание Христо Славейков му предлага да приеме титлата „цар на българите“. След него и Ал. Малинов му предлага същото. Развълнуван, княз Фердинанд приема предложението на Камарата и кабинета и оттук нататък ще се зове Фердинанд I, цар на българите.
