На 9 юли честваме 166 години от рождението на патриарха на българската литература – Иван Вазов, чийто литературни творби и житейски път са вградени във всеобщата българска памет. Още приживе хората виждат обединител в лицето на писателя, а домът му се превръща в място, на което спонтанно се събират българите в тежки за страната ни моменти.
Вазов ни обединява и днес – пред камъка над гроба му деца и възрастни често поставят цветя. Преклонението ни е дълбоко, светло, искрено, защото с първите си стъпки в училище изричахме „Аз съм българче”, защото израснахме с възпетия от Вазов език свещен на дедите ни, защото въпреки превратностите на времето още милеем за всичко родно и още вярваме, че не се гаси туй що не гасне. (Дано и управниците ни не забравят това.)
Предлагаме бележки за живота на великия българин, написани от собствената му ръка на 3 ноември 1920 г., по молба на редакцията на списание "Обществена обнова":
"Автобиография
Родих се в Сопот на 1850 година.
Свърших трикласното училище там; следвах на 1867 година в четвърти клас на Пловдивската гимназия. По-горе не отидох… Чрез постоянно и безсистемно четене книги довърших – тъй да се рече – моето самообразование. Но в него останаха големи празнини…
Записах стихове – зачиракувах в поезията – от 18-та си година. От 20-годишната ми възраст се захвана периода на моите безконечни скитания из странство, имайки два неотлъчни другаря: бедността и вдъхновението. Нуждата и съдбата ме развождаха цели 25 години из Румъния, Турция, Русия, Гърция, Швейцария, Франция, Италия и пр., винаги сиромах, винаги богат със звучни рими и песни.
От 1895 година, по-честит от Скитника евреин – аз видях края на моите странствания, познах вече мирен живот в София.
Но пак не патасах… творческият демон постоянно ми нашепваше: "Работи!" И аз работих и изливах съдържанието на моята душа в песен. Дадох всичко добро, каквото можах да дам на отечеството. Малко бе, но толкова имах.
През моя дълъг писателски живот имах и радости, и страдания. Първите бяха къси, скоропреходни, вторите бяха по-големи: аз понесох неизчислими удари, изтърпях болежки от немилостиви бодове на честолюбието и на вярата ми.
Но аз не клюмнах, все вървях напред, защото Стара планина, под чиито борове се родих и чист въздух дишах, предаде на духа ми твърдостта на своите скали.
Но да не хуля Бога: 24 октомври т.г. чрез най-величавия начин ме обезщети, той освети с лучезарно слънце облачното небе на моята късна есен.
3 ноември 1920 г.
И. Вазов”
На 9 юли, т.г. в столицата по инициатива на Националния литературен музей ще бъдат поднесени венци и цветя пред паметника на патриарха на българската литература (на ул. „Г. С. Раковски"). По традиция на рождения ден на писателя от 13 до 17 часа музеят на Иван Вазов в София ще бъде със свободен вход.
В Сопот събитията, посветени на поета вече започнаха. В Радиното училище е обновената експозиция "Старият Сопот" с творби на племенницата на Иван Вазов – художничката Бинка Вазова. Картините са рисувани основно през 30-те години на миналия век. Те са изключително ценни, защото възкресяват атмосферата на миналото.
Големите творци обикновено са велики пророци и Вазов не прави изключение. През януари 1913 г. той предсказва своето безсмъртие:
„Моите песни
И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.
И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.
В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.
В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.
Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.”
