На 2-ри май т.г. (20-ти април по стар стил) се навършват 140 години от Априлското въстание през 1876 г., което задълбочава Източната криза, отваря очите на света за България и струва на народът ни прескъпо – 30 000 са убитите жертви, 80 селища са опожарени и 200 са сринати до основи. Един от апостолите на въстанието е Тодор Каблешков. Името му най-често се свързва с прочутото"Кървавото писмо”, дало старт на една хекатомба. Кой всъщност е Тодор Каблешков? Високообразован, интелигентен млад мъж, наследник на най-богатия човек в Копривщица. Не му ли е било достатъчно доброто обществено положение и имотите, които има, че гръмва Първата пушка, подписва писмо с кръвта на убито заптие и вдига Априлското въстание? Сигурно това ще попитат повечето от днешните млади хора. Може би някои ще се сетят, че на 1 януари 2016 г. се навършиха 165 години от рождението на Тодор Каблешков. Но едно е да помниш няколко дати от биографията му, а съвсем друго е да се докоснеш до светлината на неговия дух. За тази светлина преди време ми разказа Нели Велкова, която е от потомците на Каблешковия род.
Бащата на Каблешков хаджи Лулчо бил чорбаджия, но мразел поробителите. Причината за това се корени в две лични драми. Първата е, че кърсердари в Берковско убили по-големия му брат Илия, което било тежка загуба за хаджията. Втората се отнася до сестра му – Пенка. Тя също била зачернена. Нейният съпруг Дончо Ватаха имал по-малка сестра – красива като зората. Един пловдивски бей харесал девойката и най-брутално я отвлякъл в харема си. Като разбрал за това водачът на хайдутите в Средна гора– Детелин, който бил влюбен в момичето, се срещнал с Дончо. Двамата решили да си я върнат. Знаели какво може да се случи, но обичта често е неблагоразумна. Една нощ те се промъкнали в харема. Усетила ги главната жена на бея и закрещяла за помощ. Настанала суматоха. Хубавата млада българка била посечена. Детелин бил заловен и набит на кол. Дончо се разминал на косъм от смъртта. Избягал, но не можел да се върне в Копривщица. Открил дружината на Детелин и заел мястото му като воевода. За Пенка останала надеждата, че в някоя мразовита нощ Дончо Ватаха тайно ще почука на прозореца й…
В такива нощи, край огнището, тя разказвала приказката за любимия си. Слушали я с отворени очи рожбите на брат й – пет сина и една дъщеря. Думите и сълзите на Пенка падали направо в детските души. След смъртта на майка им Стойка, сестрата на хаджи Лулчо се грижела за малчуганите. За това Тодор я наричал „мама Пена“. По-късно баща му се оженил за Ана Григорова. Тя също разпалвала огъня на родолюбие в голямото семейство. С нея Тодор изградил топло приятелство.Постепенно той се превърнал в красив млад човек, с външност на европеец. Това не било случайно. Каблешков учил във френски лицей в Галата Сарай и придобил високо за времето си образование.
В Цариград младият човек проявява интерес към френската и руската литература. Пише стихове. Пръв превежда на български език „ Граф Монте Кристо”. Но Тодор е болнав и често се връща в родния си дом, за да си почине и да се възстанови. От физическите му страдания най-много го тормози маларията, на която тогавашните цярове не действат особено. При едно от връщанията си в Копривщица Каблешков се среща с Васил Левски, който отсяда в метоха на църквата „Успение Богородично”. Срещата им през декември 1871 г. е съдбовна. След нея Каблешков се приобщава към революционното дело, заминава за Одрин и се научава да работи на телеграф. Проявява изключително старание, защото телеграфът му позволява да поддържа активна връзка с българите в Гюргево. Като началник на гара Белово Каблешков се сдобива с идеално прикритие за революционната си дейност.
В сърцето на младия революционер, в едно с бунтовния огън, се разгаря и друга любов. Името й е Мария Българова. Тя е учителка и заедно със своята колежка Евлампия Векилова извезва знамето на копривщенските въстаници. Мария преподава в родния си град – Сопот. Каблешков има възможност да я посещава при пътуванията си, когато създава и укрепва революционните комитети. На любимата си той подарява ножички, за да ушие и революционното знаме на Сопот, а тя му обещава – ако се случи предателство, да си пререже вените.
Предателствата, както знаем от историята, са няколко. Но такава низост се среща не само у нас. Предателства съществуват сред всички народи, във всички времена. Дори Божият син е пожертван за тридесет сребърника и то от свой…
След погрома на въстанието от четата, в която е Каблешков, оцеляват общо четирима. Той, заедно със Стефан Почеков, Георги Търнев и Найден Попстоянов, се скрива при кръчмаря Иван Лучев. Призори, напускайки неговия хан, Каблешков му плаща със злато за вечерята и подслона. Плаща му и да мълчи. Целта на четниците е да се придвижат до Дунав и да се прехвърлят във Влашко. Но Лучев светкавично ги предава на властите.
Бивакът на четиримата бунтовници е нападнат. На място са убити Почеков и Търнев. Главите им са отрязани и набучени на колове за назидание. Пленени са Попстоянов и Каблешков. С окови на краката, пеша ги отвеждат в Троян, а от там – в Ловеч. По пътя двама турски офицери от конвоя започват на френски разговор, който се отнася до въстанието. Каблешков се намесва и така офицерите разбират, че е водач, готов да поеме цялата отговорност върху себе си. Чудят му се защо не си е гледал образованието, а е тръгнал да събаря царщината. Турците си дават сметка, че от него могат да научат много и започват да се грижат за баш комитата. Той им трабва жив. Дори му махнат веригите и го качват във файтона си. А когато пристигат в Гарбово, не го отвеждат в мазето при другите затворници. Оставят го в заптийската стая. Там на стената е забравен пистолет. Каблешков решава, че е настъпил моментът да отнесе в гроба революционните тайни и да докаже нещо, в което винаги е вярвал – духът е по-силен от плътта. Грабва пистолета и се застрелва в главата. Той е само на 25 години. Датата е 17 юни 1876 година. Така завършва земния си път един от най-светлите борци в нашата история.
Днес, в компютърния век, когато медиите ни заливат с пошлости, когато се препъваме в битовизми и ни задушават силните на деня, нека не се вайкаме, а да разлистим позабравените страници от миналото ни. Там са българите с чисти души, истинските родолюбци, светците ни. Достатъчно е да се доближим до един от тях, за да почерпим сили и надежда за добро.
