31. Чавдар Гюзелев: Обликът на София трябва да определя не главен архитект, а граждански екип от експерти

Видеоформат „Инфохолиците в действие“:

31. Чавдар Гюзелев: Обликът на София трябва да определя не главен архитект, а граждански екип от експерти

Колкото повече столицата расте, колкото повече пари има за инвестиции, толкова повече фасадите се променят по ужасяващ начин, а новобогаташи строят чудовища

Чавдар Гюзелев е роден през 1961 г. в София и е син на големия оперен певец Никола Гюзелев. Художник е като брат си Ясен, но работи и в областта на графичния дизайн, фотографията, сценографията. Занимавал се с илюстрация и оформление на български и чуждестранни книги и периодични издания. В момента се изявява главно в областта на сценографията през 2011 г. получава наградата на Съюза на артистите в България ИКАР за сценографията си на спектакъла „Сирано Дьо Бержарак” с режисьор Теди Москов в Народния театър „Иван Вазов”, тази година също е номиниран за престижната награда за работата си в постановката на Крис Шарков "Лив Щайн" от Нино Харатишвили в Малък градски театър "Зад канала".

Известен е и с активната си гражданска позиция като един от лидерите на обществено мнение в социалните мрежи.

Видеофайлът с цялото интервю ТУК

 


  [ Георги Василев: Четвъртата мантра "Държавата само пречи" ]


 С.Т.: Доскоро водихме дебат за държавата, който, разбира се, ще продължи. Сега обаче временно преминаваме към дебатът за София, който е свързан с предстоящия избор за главен архитект на града. Събитие, от което се очаква много, макар че не съм сигурен дали трябва да е така, дали толкова ключова е фигурата на главния архитект. Тече някаква битка в момента, доколкото битка е думата, защото както знаем конкурсите в България имат особена специфика, но преди да стигнем до самите професионалисти – архитекти, които тук по някакъв начин трябва да изразят себе си, започваме с глас от гражданското общество. Днес съвсем неслучайно те каним теб, защото ти си освен представител на артистичния свят и човек с много добре изразени граждански позиции, които намираш начин винаги да прокарваш – дали в мрежата, дали по друг начин. Най-напред към конкурсът, който в момента тече: имат ли изобщо някакъв достъп гражданите до него, за да изразят своя позиция – кое им харесва и кое не им харесва?

Ч.Г.: Доколкото знам има официално представяне на кандидатите – аз не успях да отида..

С.Т.: Имаше едно представяне, да. Това достатъчно ли е?

Ч.Г.: Не, разбира се, не е достатъчно. Понеже много неща присъстваха във въпроса – аз съм от хората, които не мислят, че фигурата на главния архитект е определяща и би могла да реши проблемите на града единствено и само самостоятелно, в никакъв случай. Това е по-скоро фигура на чиновник, който трябва да изпълнява визията, ако изобщо такава има, а то няма, на съвета, на кмета, на избраните общински съветници и т.н. Обаче, за да се случи това нещо трябва да се работи в екип. Не може един човек, -това е остатък от социализма, от това тоталитарно мислене – някой, една фигура, която ще взема решения, която като я назначим, ако я харесваме, я обичаме и славим, тя изведнъж да започна да изпълнява всички неща, които ние сме си мечтали – няма такова нещо. Дори не е важно според мен дали тази фигура, този архитект ще бъде способен, добър, талантлив, макар че това е изключително субективно. Би могло да не бъде кой знае колко добър или изявен като архитект, но пък да е изключителен администратор или организатор, или човек, който би могъл да прокара всички тези неща, стига да има наистина визия, цялостна концепция, мисъл и разбира се всичко това да бъде достояние на много хора и да се работи съвместно с екип от различни личности, от различни поколения…

С.Т.: Как го разбираш този екип? Къде и по какъв начин трябва да се решава съдбата на София? Все пак този град трябва да има някакъв облик, който да допада и на жителите му, освен на специалистите.

Ч.Г.: За огромно съжаление вече трудно можем да направим нещо добро и да подобрим  облика на нашия град, а и не само на нашия град, това е съдбата на повечето градове. Разбира се, в София всичко е много по-интензивно, много по-бързо, с много повече пари, които съблазняват и очевидно корумпират хората, наели се със задачата да преобразяват или да подобряват визуалната среда, в която живеем. За съжаление, до този момент, нека да вземем последните 26 години на така наречения преход, аз не се сещам за нито една положителна инициатива и промяна в нашия град, по-скоро за отрицателни, коя от коя по-отрицателни. Което и да вземем, не говоря само за последните 10 години.. Веднага искам да кажа, че не съм украсен от политически пристрастия и евентуално от това да се ръководи моето мнение, веднага ще кажа, че още по времето на Софиянски, който дълго време кметува, после при Бойко Борисов, преди това Янчулев и сега Йорданка Фандъкова, за съжаление сме свидетели на едни и същи практики, на едни и същи методи…

С.Т.: Говориш за корупцията?

Ч.Г.: Не само за корупцията. Дори когато правим нещо по-мащабно, дори когато се организира конкурс. Тук трябва веднага в скоби да се каже, че нито един от конкурсите не е докрай избистрен, точен, по всяка вероятност честен, щом събира толкова много критики, толкова много конкретни критики и доказателства, значи има нещо мътно. И разбира се, резултатите от проведените конкурси и реализираните проекти са видими…

С.Т.: То за корупция се говори от наемане на сергия на някой пазар до концесиите, проектите и обществените поръчки. 

Ч.Г.: Да, точно така. Ние не можем да се отървем, например, от сергиите, които загрозяват с гащите и чорапите основните улици и артерии. Всичкото това нещо продължава, нямаше всъщност човек, който да реши фундаментално, изцяло, рязко този проблем. Имаха комфортно политическо мнозинство, имат възможност за прокарване на закони, за нормативи, инструменти, с които да се упражнява така наречената власт.

С.Т.: Как си представяш да влязат гражданите по някакъв начин в избистрянето на облика на собствения си град, защото на тях им се поднася нещо готово и щеш-не щеш го ядеш?

Ч.Г.: Единственият начин, както забелязвам и поради това, че и аз съм тук, е социалните мрежи. Няма в момента друг…

С.Т.: Достатъчни ли са социалните мрежи за натиск?

Ч.Г.: Не, не. За съжаление, не са. Съобразяват се все повече и повече с тях, но тъй като това е един океан от информация и от мнения, трудно човек може да се ориентира. Затова по всяка вероятност такива като мен, които все пак са по някакъв начин постоянни там, с чукчето чукат в главичката, и понякога имитативно се показва някаква чуваемост.

С.Т.: На принципа на китайската капка?

Ч.Г.: Не, при нас и китайската капка няма да пробие. Аз съм твърд песимист, за съжаление, защото никъде не виждам пукнатини, откъдето да проблясва някаква светлина.

С.Т.: Както се казва песимист е добре информираният оптимист.

Ч.Г.: Да. Добре, че ги има тези социални мрежи, че да си изливаме емоциите, то иначе вървиш по улиците и си хапеш устните, какво друго да правиш.

С.Т.: Все пак да погледнем към реалностите, административните реалности. Преди теб Петко Дурмана, друг глас от обществото, загатна, че архитектите, които участват в конкурса не се представят с визия, а просто с портфолио.

Ч.Г.: Аз лично не познавам  Дурмана. Ние с него сме влизали във виртуални словесни схватки по други поводи, съвсем нормално е хората да имат различни мнения, аз уважавам, доколкото успявам да следя другото или противоположното мнение. Той по всяка вероятност е прав. Аз пак ще повторя, че не съм присъствал на това обсъждане – чух от медиите, колкото можах видях. Те са представили личните, така да се каже, постижения. Не мога да обсъждам. Първо те са доста, много малко от тях познавам…

С.Т.: Не е излязла все още късата листа.

Ч.Г.: Да. Не мога да коментирам личностите, не всички добре познавам. И пак ще върна назад, не зависи много от одиозната фигура на Петър Диков, включително се създаде група – „Да свалим Петър Диков“. Някак си хората, включително и аз сред тях, си мислим, че една фигура, ако се махне и дойде друга подходяща, би могло, разбира се нещо да се размести, но това става много трудно и ако наистина личността е много качествена, с голяма амбиция, с хъс за работа, с добра комуникация с кмет. Нещо, което тук не може да стане поради простата причина, че се работи със стари методи, със стари виждания, включително всичко като начин на работа е силно демодирано, много изостанало от всички възможни тенденции и на никого това не прави впечатление. Тези хора, от които това зависи, те не се вълнуват, не се трогват. Тях ги вълнуват други неща. Ако се трогваха, щяхме да виждаме положителни резултати, а ние виждаме ужасяващи, плачевни резултати.

С.Т.: Спомена Диков, какъв модел създаде той?

Ч.Г.: Той просто продължи предишната история с Янев и Софиянски. Аз не виждам някаква огромна разлика. Дойдоха много хубави и свежи пари от Европа, те трябваше много бързо да се усвояват. Преди все се плачеше, че няма пари, имаше голямото разпределение на терени и имоти, сега се започнаха едни големи, сериозни начинания и до едно – за мен лично, а и не само за мен, аз виждам и следя реакциите, – те са провал: от булевард „Витоша“, през „Лъвов мост“, до „Патриарха“ и т.н., да не изброявам всички неща, за които сме писали, по всяка вероятност хората, които следят са информирани. Трагично е. Булевард „Витоша“ е просто трагедия – от проектантската визия до техничното изпълнение, което е просто срамно и очевадно, а в същото време няма реакция. Нито наказани, нито оставки – нищо, никаква реакция. Има една имитация на диалог, имаше едни такива ужким инициативи, на една от тях присъствах и аз – виждаш, че всичко е формално, имитация, всичко е заучени фрази и зад това не стои нищо.

С.Т.: Да, но все пак ние не искаме да е така.

Ч.Г.: Да, ние сме мирни, тихи, търпеливи хора. Тези, които ги вълнува малко повече, за голямо мое съжаление, сме малцинство. Така че ще продължаваме да правим така. Аз нямам отговор какъв е точно инструментът, с които ние бихме могли да въздействаме на тези хора. Разбира се, основният инструмент са изборите, но ние виждаме, че хората приемат това, което им се предлага, нямат чувствителност очевидно за това, че то е нещо недобро, напротив. Така че аз съм в едно огромно противоречие с избирателя.

С.Т.: В града ни, в София, кои са точките на напрежение?

Ч.Г.: Те са страшно много. Аз, например, бих обърнал внимание на нещо, за което непрекъснато говоря, фотографирам, немалко интервюта съм дал, кой чул – кой не чул, нямам представа. Лично моята огромна болка е изключително занемареното отношение към архитектурата на градовете. Като казвам архитектура си давам сметка, че на тази дума много малко хора разбират значението ѝ. Хайде да не говорим толкова в дълбочина, да вземем например, ето, през прозореца виждам фасадите на жилищния фонд, така наречен, на старите кооперации, които не са чак толкова стари…

С.Т.: Паметникът на Съветската армия също се вижда от този прозорец.

Ч.Г.: Това е вече друга тема. Бихме могли да я коментираме, тя е много сериозна, с много силен политически оттенък. Но за архитектурата, за тези фасади, зад които живеем и върху които правим каквото си пожелаем, това е един огромен проблем, гигантски проблем.

С.Т.: Ето тук работа за главния архитект.

Ч.Г.: Да, или може би за някакъв главен художник, не знам, за някаква комисия. Самият главен архитект Диков, бившият, си спомням, че беше прокарал идеята, излезе по вестниците, че е хубаво най-накрая да се разделим с това слагане на климатици, където ни падне, изобщо да си издевателстваме върху фасадите както си знаем. И се вдигна един вой до небесата – това ли ни е проблемът – климатиците, по всяка вероятност всякакви търговски лобита и какво ли не друго. Това е нашият манталитет. Ние не смятаме за грозен един детайл, който стои като гнойна пъпка на фасадата, а фасада означава лице, това е думата точно. Лицето, това е нашето лице, което гледаме всеки Божи ден и показваме на света, то е отвратително замърсено и гнойно, но ние не му обръщаме внимание. Защо? Защото сме решили да си сложим климатик, където ни падне.

С.Т.: Не само климатика, и прането си е там.

Ч.Г.: И прането, и кабелите, и антените, и разбира се, кръпките – кой, където иска и по какъвто начин иска си прави изолации, надстройки.. За това нещо е говорено безкрайно много, но решение няма – напротив, то става все по-страховито. Колкото повече София расте, колкото повече пари има за инвестиции, толкова повече фасадите се променят по ужасяващ начин. И тук задължително трябва да се каже изключителната трагичност, буквално, относно малкото красиви, стойностни сгради, паметници на културата, на архитектурата, които имаме в София и както виждате и в Пловдив има в момента един ужасяващ случай. И то това си стана тенденция, и за това няма разрешение.

С.Т.: Все пак от какво трябва да започнем, колкото  и да омаловажаваме функциите на главния архитект, от какво трябва да започне според теб следващият главен архитект, който и да е той?

Ч.Г.:  От цялостна визия. Съвместно с екип. Той не може, колкото и гениален да е, да реши с набързо съчинена концепция визията на града.

С.Т.: Тогава  да излезем с предложение: да се сформира някакъв граждански екип към главния архитект. Възможно ли е това?

Ч.Г.: Възможно. Въпросът е, че който и да е, наистина и гениален да е сам по себе си, прекрасна, невероятна, симпатична личност, той няма тези инструменти. Второ, доколкото разбирам той се приема на базата, че добър архитект или симпатичен човек, доказал се в някаква област, но това не е достатъчно. Аз пак казвам: дори и не е нужно да има такава длъжност. Това е екипна работа и разбира се би трябвало да се ръководи от някого, който да поема отговорност, това е безспорно. Но той в никакъв случай не може като тартор да взима решенията сам, а то така става. Това е и целта. Той си организира едни хора, които много добре знаят игрите, умело ги ползват и прокарват собствените си интереси, нищо повече. А тези интереси понякога може и да са добри, да съвпадат с интересите на гражданството, но аз такъв случай до този момент не съм видял.

С.Т.: Центърът на града, и двамата с теб живеем като че ли е най-болезнената точка, а всъщност е точно лицето на града: от гледна точка на архитектурна композиция, на движение, на замърсяване, от където и да го погледнем. Този възел как може да бъде развързан? Ти си обикалял много по света , така че знаеш как ги уреждат там нещата.

Ч.Г.: Много е просто. На първо място, тези хора, които са натоварени с отговорността да се грижат за центъра трябва да започнат всеки ден да гледат, интернет е пълен с примери как това нещо се прави по света, технологиите са напреднали неимоверно. Говоря как да се направи един тротоар, например. Ние все още не можем да направим един тротоар без грешки.

С.Т.: Че колко му е майсторлъкът на един тротоар?

Ч.Г.: Оказва се, че за нас е непреодолимо препятствие. По времето на Софиянски не можехме да минем по тротоарите, всички паркираха където им падне, най-накрая сложиха едни колчета, които на нищо не приличат, но оправят нещата по някакъв начин. Наблюдавам как правят тротоарите, как малко след това ги развалят, за да сложат кабели и моментално се отварят дупки. Некачествено. Абе няма 10-15 метра, които да извървим безпрепятствено. Това е истината, няма какво да говорим. Обаче, ако не обръщаме внимание на това сега някой ще каже абе той с това ли баш намери да ни занимава? Аз точно това искам да кажа, че дяволът и господът са в детайлите. От там трябва да се започне, от структурата поне в централната част – да не бъде срамно лоша, защото тя е безсрамно лоша. Тези хора са много години на власт, взимат пари, имат комфортно политическо мнозинство, харчат нашите пари. Много голяма част се прави с парите на данъкоплатеца и те са длъжни като наши служители да извършват всичко това. Ако не знаят как, – а те не знаят, това е очевидно, – да се научат. Да изпратят павьори ли, каквито ще са там, на курсове. Да намерят начина да има поне около 40 метра нормална настилка.

С.Т.: Значи ти смяташ, и не само ти, че този избор на главен архитект по никакъв начин няма да промени нещата, както и фигурата няма да бъде решаваща за някакви промени в града?

Ч.Г.: Сигурно стават чудеса, надявам се и ще продължавам да се надявам. Защото това е все още единственият инструмент и той не се променя като конфигурация. Ако има някаква нова идея, някакво ново сформирование, по всяка вероятност може да очакваме повече. Но тъй като това ще зависи от новата фигура, много се надявам този човек да е с друг вид визия, много се надявам да е с модерно мислене, но за да обясня какво е модерно мислене трябва да говорим още един час. Някои хора не знаят какво значи.

С.Т.: Общество, което живее с илюзорни надежди няма голямо бъдеще: да вярваме, че ще дойде ангел от някъде. Аз обаче се спирам на екипа, за който ти спомена – с оглед спецификите на националния характер, как би могъл да бъде сформиран той  по естествен и в същото време професионален начин и да бъде нещо като гражданска структура към главния архитект – без да има сръдни, без да има дърпане на черги, скубане на коси, без защо ти, а не аз, как да стане?

Ч.Г.: Дори и да бъде спорен екипът, пак по-добре да се взимат решенията публично, във формата на някаква дискусия, ако ще кръгли маси, дебати и т.н., отколкото на тъмно в сянка, в някакъв кабинет и след това да се представя резултатът като свършен факт. Това е злокобна, зловеща, безсмислена, безумно бездарна, некадърна и по всяка вероятност корумпирана дейност. Това не трябва да се случва. Това трябва да се промени коренно. Как? Аз за съжаление не съм специалист. Сигурно, ако се замисля ще дам някое и друго мнение, но това се решава в много сериозни дискусии. За съжаление нямам точна рецепта, но ако караме по стария начин, със сигурност ще допуснем същите грешки.

С.Т.: И все пак каква е личната визия на Чавдар Гюзелев:

Ч.Г.: В България и в София нямаме много ценни, важни от световно значение архитектурни паметници, но това което имаме, колкото и да е малко, ние сме длъжни да го опазваме. Най-малкото заради това, че е малко. Ние, за съжаление вървим към един чист вандализъм и лошото е, че и да преглътнем загубата на вече стотици по всяка вероятност сгради от преди сто- сто и кусур години, на тяхно място изникват чудовища.

 


 [ 27. Емилия Друмева: Издигни себе си, когато кандидатите за властта не ти харесва ]


 

С.Т.: Като съдбата на писателското кафене на „Царя“,  което преди 40 години събориха със замах и без никакво обществено допитване.

Ч.Г.: Да. Или пък бирената фабрика тук, на няколко крачки от нас – на нейно място се появи едно абсолютно неадекватно за мястото си и за архитектурната обстановка „нещо“ подобно на мол, „нещо“ подобно на торта. Не знам какво ще изникне на мястото сега на тютюневия склад в Пловдив. И всичко това се прави разбира се, за да се угоди на алчността на съвременните инвеститори, новобогаташи, които се оказаха за съжаление с много ниска култура. Не всички разбира се, по всяка вероятност има изключения. Това са едни парвенюта, които изведнъж идват и променят или пък тотално разрушават и на мястото на тези неща строят нещо ужасяващо. Толкова неадекватно, толкова далеч от всякакви тенденции, не смея да кажа думата Европа.

С.Т.: В тази връзка, в компетенциите или въобще във възможностите на един главен архитект ли е да наложи някакъв стил при строенето на сградите?

Ч.Г.: Не трябва да става като в Македония.

С.Т.: Да, това е другата крайност.

Ч.Г.: Защото ако е лош и бездарен архитектът, ще наложи своите виждания, които ние няма да харесаме. Пак стигаме до дебати и обсъждане. Не главният архитект трябва да налага, трябва да се наложи експертното мнение, не инвеститорът, богатият, който ще строи. Не той трябва да диктува какво и как трябва да изникне някъде. Това нещо трябва да се съобрази с всичко наоколо и да бъде съобразено с мнението на експертите, истинските експерти, хората които разбират: от архитекти и художници, през историци и какво ли не друго, особено когато става въпрос за важни централни места, задължително. Иначе какво се получава, виждате какви паметници, статуи слагат, кой го е измислил, кой го е наредил. Това е посмешище, цялата тая работа.

С.Т.: Настрана, че кичът е вповече, ами и го сеят без всякаква концепция: защо паметникът е на този, а не на онзи, защо тук, а не там, защо във връзка с тези събития, а не с онези…

Ч.Г.: Имаше дебат за Самуил, не дебат – скандал с паметника на Самуил. Ами отсреща, освен че са Далчевите ослепени войници, ами и зад тях се пръкна преди няколко години едно човече със Самарско знаме – 3D  формат на картината на Вешин – ужасяващ кич, с едни турски фенерчета отстрани – 4 броя, на едно мраморно площадче. Отврат. Тогава никой не реагира, може би не беше толкова чувствително обществото, може би Facebook не беше навлязъл с такава сила, но сме на този етап.

С.Т.: Има и друго – посегнеш ли на грозен и бездарен паметник, веднага се наддава вой, че се руши културата на нацията. А че паметникът сам по себе си може да руши културата на нацията, това не се взима под внимание.

Ч.Г.: Е, трябва да си глупак, за да считаш, че ако критикуваш естетическия визуален вид на дадено произведение на изкуството, по този начин обиждаш образът – просто трябва да си много глупав човек. Никой от нас не е по-малко патриот и разбира се, че е нужно и може би хубаво да имаме паметници на царе и исторически фигури, но всичко това трябва да е съобразено с естетиката и с мнението, пак повтарям, на хората, които разбират. Не всички разбират от изкуство. И аз не разбирам от хирургия, по всяка вероятност защото не съм завършил медицина.

 

Обработили: Женя Стоянова и Кристияна Димитрова – студентки от ФНПП на СУ и участнички в Стажантската програма на Студия Трансмедия.

Категории Цивилизация

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *