В друга днешна публикация насочихме вниманието на любознателните ни читатели към политическата метафора "Околовръстното шосе на Вашингтон". Тази метафора или метонимия е много адекватна за състоянието на политическата система не само отвъд Океана, но дори и у нас, тъй като става въпрос за пропастта между управляващия елит и обикновения гражданин и за възможните алтернативи и пътища в търсенето на по-добър и качествен живот. Защото околовръстното шосе около столицата не е само географско, но и ментално състояние с дълбоки политически последици.
В тази връзка резултатите от първия кръг първични избори в САЩ и вероятното радикалните като последици резултати през следващата седмица (т.нар. "супер вторник" с изборите в голям брой южни щати) прави съвсем реалистична една хипотеза, която изглеждаше абсурдна преди 8-9 месеца – че телевизионният шоумен Доналд Тръмп, който погази всички правила на коректната предизборна борба ще стане официалния кандидат на Републиканската партия и може да се окаже впоследствие следващия обитател на Белия дом на 20 януари 2017 г. Също толкова реална е и перспективата истинският президентски двубой през ноември да е между него и Хилъри Клинтън.
При очертаващия се така като най-вероятен краен резултат от надпреварата в първичните избори все по-често се задава въпросът за шансовете на Републиканската партия на поеме едновременно трите власти в САЩ – Белия дом, Конгреса и Върховния съд.
Опит за отговор на шансовете за подобно развитие даде наскоро един познавач на предизборните хватки, тъй като самият той се е кандидатирал за номинацията на републиканците – настоящият телевизионен коментатор републиканецът Пат Бюканън. Ще споделим и коментираме неговите изводи. Какво се посочва в неговия анализ:
Ако републиканците се обединят – шансовете им за победа съвсем не са малко, въпреки че в началото на предизборната игра демократите държат повече козове. За какво става въпрос?
Най-напред, на тяхна страна е така наречената „синя стена“ от онези 18 щати плюс Федералния окръг Колумбия, които заедно дават 242 гласа в Избирателната колегия или само 28 гласа по-малко от необходимите, които винаги са гласували за Демократическата партия в изборите след 1988 г. Тук се включват всички щати от Нова Англия без Ню Хампшър; т.нар. коридор, включващ Ню Йорк, Ню Джърси, Пенсилвания, Делауеър и Мериленд; плюс Мичиган, Минесота, Илинойс и Уисконсин в Средния запад; и тихоокеанските щати Калифорния, Орегон и Вашингтон, както и Хавай.
На страната на демократите са и демографските тенденции. В две последователни кампании Барак Обама привлече над 90 % от гласовете на негрите, а през 2012 г. спечели и над 70 % от вота на испаноговорящите и американците с азиатски произход. А точно тези два блока са с най-големия естествен прираст в САЩ.
Третото преимущество е простия личен интерес. Половината от населението на САЩ разчита на държавни помощи – социални и медицински осигуровки или помощи, купони за храна, социални застраховки, студентски заеми, помощи за покриване на наема, училищни обяди, данъчни облекчения и т.н.
Хора, разчитащи на държавни помощи едва ли биха гласували за партия, която обещава да намали ролята на държавата. Още повече, че половината потенциални данъкоплатци въобще не плащат данък общ доход, така че тези хора няма да бъдат очаровани и да гласуват за данъчни облекчения.
Бърни Сандърс, който обещава безплатно университетско образование като накара Уолстрийт и богатият 1 % от американците да поемат това финансово бреме, добре познава своята партия.
Тези реалности на американската политика видимо предопределят непрестанната доминация на демократите през идващите десетилетия, някои от ябълките очевидно са червиви.
Най-напред, очевиден е упадъкът на лидерите с качества сред елита на демократите. Този факт се илюстрира с постоянните електорални загуби на партията при управлението на Обама – в тези години броят на демократите, избрани в щатските парламенти е намалял с над 900 щатски законодатели, 12 губернатори, 69 конгресмени и 13 сенатори. Подобни цифри явно говорят за криза на ръководството.
Републиканците се радват на превес в Капитолия, който не са имали от втората половина на 20-те години на миналия век.
Второ, благодарение на Тръмп, рекорден брой зрители са наблюдавали проведените вече 10 телевизионни дебати на републиканците – с публика от 24 млн. зрители в единия и 23 млн. – в другия дебат.
На митингите и другите предизборни прояви на Тръмп се събира публика, която не е виждана по-рано в първични избори – това се отрази и в рекордния брой гласоподаватели в Айова, Ню Хампшър, Южна Каролина и Невада.
В същото време, активността в двубоя Клинтън – Сандърс спада и е под равнищата от двубоя Клинтън – Обама през 2008 г. – при това във всеки един от щатите досега.
Ако изключим младите – децата на Хилядолетието, енергията и ентусиазма в тази кампания е на страната на републиканците, което е сигнал, че партията е във възход.
Ако Тръмп е кандидатът на републиканците, това ще доведе до голяма избирателна активност (за и против). Освен това Тръмп е квинтисенцията на кандидата, който е анти-Вашингтон и анти-системен играч в година, когато видимо американците искат цялостно разчистване на „столичната къща“.
Като предприемач на недвижими имоти и създател на нови работни места, Тръмп сигурно ще привлече гласовете на повече „сини якички“ сред демократите, отколкото който и да е друг републиканец. Освен това, при евентуално излизане на Бърни Сандърс от играта едва ли може да се очаква ентусиазираните негови последователи, привлечени от идеята за намаляване на ролята на Уолстрийт да се влеят масово в кампанията на Клинтън.
2016 г. е година на аутсайдерите и Хилъри е политикът, който най-добре носи мантията на Голдман Сакс. Тя е олицетворение на континюитета. Тръмп представя промяната.
Освен това, що се отнася до двата лозунга, с които Тръмп започна кампанията си – мексиканската имиграция и свободната търговия (особено заплахата от Китай за американската икономика) то традиционните политически елити и на двете партии винаги са били твърде далеч от настроенията в страната.
През 90-те години, когато Бил Клинтън водеше битката за НАФТА, американците се разбунтуваха срещу идеята, но системните играчи я подкрепиха и наложиха. Когато републиканците, години наред гласуваха в Конгреса за даване на статут на най-облагодетелствана нация в търговията на Китай, те то направиха не поради натиска на редовите републиканци, а под този на Американската търговска камара и Кръглата маса на бизнеса.
По въпроса с имиграцията няма анкети, които да показват, че средните американци са ентусиазирани от идеята за увеличаване на квотите за нови имигранти. Няма и мнозинство за амнистия за незаконно влезлите в САЩ или за отваряне на границите.
Европейските елити са точно толкова встрани от масовите настроения, както и тези в САЩ.
Човекът на годината на сп. Тайм за 2015 г. – Ангела Меркел рискува да бъде свалена от власт през 2016 г., ако не успее да спре новата вълна от бежанци от Близкия изток, които вече пъплят към европейските брегове със затоплянето на времето и успокояването на вълните в Егейско и Средиземно море.
Ако мислите, че имигрантският проблем, върху който Тръмп набра електорална мощ е достатъчно експлозивен фактор, то вижте какво става в същото време в Европа. На Балканите, в Централна Европа и дори в Австрия се издигат огради и бариери, и се струпва гранична полиция около възстановените гранични пунктове.
Масовата миграция от Третия към Първия свят радикализира не само Америка. Тя е в състояние да разруши Европейския съюз. Гневът срещу новите имигранти, влизащи в страната, е сред причините британските патриоти да искат страната им да напусне ЕС.
Както пише Пат Бюканън „Америка навлиза в нова ера. Тръмп изглежда хвана вълната, а Клинтън, поне видимо, принадлежи на вчерашния ден".
Мнозина виждат във възхода на Доналд Тръмп кампанията на новия Роналд Рейгън. Рейгън през 1980 г. победи един друг аутсайдер – Джими Картър, станал обитател на Овалния кабинет на вълната на скандала "Уотъргейт". И тогава ставаше въпрос за бунт срещу утвърденият елит във Вашингтон.
36 години по-късно народът на Америка очевидно ще реши кой ще влезе в Белия дом отвъд Околовръстното. Но и още нещо е важно и то е, че онези вътре в зоната на Околовръстното – системният елит едва ли ще слезе тихо от сцената.
[
