Цивилизация

 

 

 

"А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.", Алеко Константинов, български писател и общественик, роден на 13 януари 1863 г. и убит по грешка едва 34 по-късно.

Личностното, гражданското и творческото реализиране на Алеко съвпада с първите романтични стъпки на новоосвободена България по пътя на държавното й и културно възкръсване от турското робство, което според някои днешни "експерти" не го е имало. Макар че започва литературния си път с поезия, Алеко е известен с произведенията „До Чикаго и назад“ и „Бай Ганьо“, както и с фейлетоните си, повечето от които са отзвук на конкретни обществено-политически събития. Основни теми в тях са потъпкването на изборните права на българския народ и циничното поведение на министри и депутати.

Силно чувствителен на социални теми, Алеко успява да създаде и да ни остави крайно интересни и емблематични образи, до днес все още намиращи място в учебниците ни (да  кажем това тихо). Имал нещастието да живее в преходни времена, Щастливеца често е оставал без пари за тютюн, но никога без вяра в бъдещето на България.

Първите отпечатани творби са стихотворенията "Огледало" (1880) и "Защо?" (1881), публикувани във вестниците "Целокупна България" и "Свободна България". Те са на социална тематика и изразяват отношението му към политическата обстановка в страната в онзи момент.

За краткия си жизнен път Алеко създава  над четиридесет фейлетона и  превежда произведения на  А. Пушкин, М. Лермонтов, Некрасов и Молиер. 

Малко известен факт от биографията на писателя, свързан с руския император Александър II е, че при третото си посещение в България по време на Руско-турската Освободителна  война, императорът отсяда в дома на Алеко  и от  балкона на бащината му къща, редом с 14-годишния тогава писател (годината е 1877-ма), Царят Освободител  наблюдава преминаването на руските войски по моста през Дунава.

В цитати, обществено-политическата позиция, която винаги силно ангажираният социално Алеко е имал изглежда така:

„Аз почнах да изказвам своето възхищение от американската свобода, равноправие, от държавното им устройство, от общинското им самоуправление, от всичко туй, което ме е възхищавало при четението книжки за Америка; но бай Неделкович ме обля със студена водица, като захвана пък той да ми разправя, че „овде е таква велика корупциjа, що jе нигде нема; у вас, у Европи, лjуди су императори, овде е злато император; коj има наj-више злата, он има наj-више силе. Парица е царица, како кажу у нас“. Тази е най-благодарната тема за американците, както за устното, така и за печатното слово. „Вéлика корупциjа“ – повтаряше бай Неделкович, като ни сочеше на раните, които раздира в обществения организъм на Съединените щати жаждата за злато.“
(от „До Чикаго и назад“)

"На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола с маскари…"

„Ония, които чрез лъжовни известия или други подобни средства не измамят избирателите и не заблудят обществото, опозоряват се чрез правителствени печатни органи.“

Ако се абстрахираме от архаичността на езика, тези думи  изглеждат все едно писани онзи ден.

Близо месец преди да бъде убит, без да знае, че създава последното си произведение, Алеко Константинов предава в редакцията на сп. “Мисъл” стихотворение. Публикувано посмъртно.

Така този талантлив писател по неведом начин затваря кръга на творческата си дейност- завръща се към стихотворенията, с които е започнал в началото. Стихотворението е иронично още в заглавието си  и в него Алеко изразява позицията си относно политическия цинизъм на християнска Европа. 

ВСЕ ОБСТОИТЬ БЛАГОПОЛУЧНО

Европа християнска тези дни празднува
Денят на Светлото Христово Въскресение.
Свободна и безгрижна, във буйно упоение,
Европа днес гуляй, Европа днес беснува.

          Навсъде е спокойно, всичкото мирува:
          Възстаналите в Крит, немирници несносни
          Опасани са вред с кораби броненосни,
          В Турция редом мир, – Европа тържествува.

Стотина хиляди Арменци са исклани,
Арменският народ в последня е агония,
Разсечена посред злочеста Македония
Превива се на-две от новите си рани.

         С кръвта на беззащитни слаби християни
         Европа християнска спази общий мир
         И весела е днес на Празничния пир,
         Доволна, че спасила грозните тирани.

Това го на Европа иска интереса,
А ти, нещастний роб, надявай се на Бога,
Мирувай си, търпи, не дигай веч тревога,
Не спирай, клетнико, вървежът на прогресса…

София, 9-й Априлий, 1897 г. Алеко Константинов

Това е Щастливеца докрай – ироничен, критичен, мислещ, социално-ангажиран, с  ясно гражданско самосъзнание и много силна гражданска позиция, и с искрена любов и загриженост към България и историческите й съдбини.

Бележка на редакцията:

С настоящата статия откриваме рубриката "История и литература", в която ще се опитваме да хвърлим един мост от историята на литературата към съвременния свят и ден. Историкът Радослава Масларска ще бъде наш основен гид в нея, но приемаме и статии от други автори.

Авторът посвещава материала като знак на благодарност на една своя преподавателка и днешен будител, която имаше рожден ден вчера – един ден преди Щастливеца.

Други материали от Радослава Масларска в Студия Трансмедия:

На 10 януари следва да кажем "Аз съм София" ТУК

Байлово ТУК

Категории Цивилизация