14. Александра Жьонест: От наблюдение към действие

Екип "Инфохолици"30 декември 20155 август 2016Медии

Видеофайлът на интервюто г-жа Жонест на англйски език може да намерите – ТУК.

На 19 ноември в Представителството на Европейския парламент в София бе представена дейността на организацията „Репортери без граници“, лауреат на наградата „Сахаров“ за свобода на мисълта на ЕП през 2005 г. Както Студия Трансмедия вече информира, на срещата бяха споделени актуални проблеми на медийната среда в ЕС и съседните държави, а така също за вече станали емблематични казуси при защитата на медийната свобода и възможностите за формиране на мрежи за взаимопомощ.

Представител на известната правозащитна организация в София беше Александра Жьонест. Тя е ръководител на наскоро откритото представителство на „Репортери без граници“ в Брюксел и управлява дейностите на организацията на Балканите. Работила е като журналист в редица престижни печатни издания. В рамките на своята визита тя беше любезна да посети редакцията ни и да даде интервю в нашия видеоформат.

* * *

Студия Трансмедия: От името на Студия Трансмедия казвам „Добре дошла“ в нашата редакция на г-жа Александра Жьонест – представител на известната и много авторитетна правозащитна организация „Репортери без граници“. За нас е чест, че в доста напрегнатата си програма в София вие намерихте време да уважите нашата редакция и да се включите с интервю в нашия видеоформат „Инфохолиците в действие“. Вчера ние бяхме на представянето на дейността на вашата организация, където също говорихме за наградата на името на Андрей Сахаров, за медийната ситуация в Европа. Най-напред бихте ли ни казали няколко думи за себе си като човек, за кариерата ви на журналист преди да станете активист на неправителствена организация, която се занимава със свободата на словото и на медиите като цяло?

Александра Жьонест: Разбира се и нека най-напред да ви благодаря за радушното посрещане и това въведение. Аз съм французойка. През последните 20 и аз не знам вече колко години, работих за радиостанции и различни печатни издания като „Льо монд“, „Либерасион“ и други френски вестници, който вероятно знаете. Живях в Париж, Брюксел и Ню Йорк сити – в последния град живях цели 11 години, където работих за ООН и отразявах американските новини и политика. В същност изкарах и една година тук на Балканите – в Косово, недалеч оттук…работейки за ООН.

С.Т.: Кога беше това?

А.Ж.: През 1999 г., веднага след идването на войските на НАТО, работих за ООН в установяването на „гражданската администрация“ там. Там, заедно с други колеги западни журналисти – от ББС например се занимавахме със създаването на местната радиостанция под егидата на ООН. Напоследък, по семейни причини, се преместих в Брюксел. Аз бях поканена от „Репортери без граница“, те тъкмо създаваха офис в Брюксел, те установиха контакт с мен, всичко изглеждаше добре, още повече, че си казах – от толкова години вече ми беше омръзнало само да отразявам и да критикувам, време е вече да действам и всичко това дойде за мен в точния момент.

С.Т.: Тук ли е основната разлика между това да бъдеш журналист и да станеш активист и лидер в неправителствена организация, работеща за съответна кауза? Съжалявате ли за това, че се отказахте от активната журналистика?

А. Ж. Не мисля, че е възможно да се откажеш въобще от активната журналистика. Всъщност човек след като е бил такъв, той остава журналист през целия си живот. Това е начин на живот и отношение, както и интерпретиране на живота около теб. Така че аз продължавам да съм журналист, а освен това да си журналист означава, че си и активист, особено като разкриваш нарушения на правата на човека – та ние следим и критикуваме такива нарушения. За мен поне журналистиката не е да отразяваш само хубавите, щастливи неща. Тоест ако си журналист, ти си своеобразен активист. Ти отразяваш неща, които не трябва да се случват – критикуваш ги и ги правиш публични.

С. Т.: Ние започнахме това интервю с няколко кадри с вашата карта на медийната свобода в света, която благодарение на Вашето представяне вчера вече е тук като украса и напомняне на стената в нашата редакция. Всъщност, „Репортери без граници“ е създадена от четирима журналисти. Връщайки се обратно в историята на организацията, какви са сегашните измерения на нейната дейност, различава ли се по нещо от онова, което и била преди толкова години, когото е била създадена?

А. Ж.: Естествено, че има различия. Основното съдържание е същото, мисията може да се е променила малко, главната цел е все още и винаги е била да се защитава свободата на словото. Но конкретиката се е променила – особено с навлизането на Интернет – вече има информация за всичко и за всекиго, освен в онези случаи, когато достъпът до мрежата е ограничен – та един от всеки трима ползватели в света нямат свободен достъп и не могат да се възползват от глобалната платформа за комуникация. Ние започнахме със защитата на свободата на печатното слово и все още го защитаваме, но днес все повече наблягаме на правото на информираност, защото можеш днес да си блогър или човек, благодарение на когото е изтекла важна вътрешна информация – знаем за толкова много скандали напоследък като този във Ватикана, но и много други като този в Холандия. Та обикновено скандалът произтича от това, че има изтичане на вътрешна информация, защото всички тези хора имат правото да бъдат защитени, защото помагат да обществеността да бъдат информирани. Това е един шанс, но освен това са и новите медии – тези нови технически средства промениха из основи живота на журналиста. Аз си спомних, когато пристигнах в Ню Йорк и започнах своята журналистическа практика там аз нямах мобилен телефон, защото не съществуваше, имах бипър, изпращах материалите си до моите вестници чрез факс, и справките си ги правех, четейки в Ню Йоркската обществена библиотека. Сега вече просто кликваш с мишката и всичко ти излиза на екрана. Този клик с мишката може да ви свърже с толкова много хора – като например по време на Арабската пролет, когато толкова много хора успяха да се мобилизират, да се информират. Това е, разбира се и оръдие на пропаганда, особено в условия на война.

С.Т.: Днес има толкова много твърдения за „хибридни войни“. Мислите ли, че всички тези нови технологии помагат да журналистите или пък произвеждат нови предразсъдъци, нова и едностранчива трактовка на събитията? Не се ли оказахме в една нова медийна ситуация, в която всеки може да произведе журналистическо съдържание, да го редактира и публикува почти моментално онлайн, а същевременно се създава и култивира една по-малка аудитория, която е по-всеотдайна, но наподобява все по-често ентусиазираните агитки на футболните запалянковци, на които им са чужди качествената журналистика и интелектуалната балансирана позиция, подтикваща към размисъл и обективност в отношението като например традиционните през десетилетия стандарти на издания като „Льо монд“?

А. Ж.: Разбира се, поне според мен, трябва да гледаме на случващото се позитивно, защото всичко случващо се днес помогна на хора, които се информират в условията на тоталитарни режими, които им пречат да имат достъп до информация. Проблемът днес е, че тези режими се оказаха достатъчно интелигентни, за да обърнат нещата и да насочат Интернет срещу хората, които се борят с тях. Те вече практикуват системи за контрол над електронните комуникации – в страни като Иран, Китай, да не споменаваме Саудитска Арабия, където в затвора е все още блогарът, когото наградихме наскоро. Позитивното е, че хората лесно се обединяват и свързват днес – с едно кликване можеш да мобилизираш много хора в името на своята кауза. В същото време трябва да сме внимателни и предпазливи, да следим – като например … която създаде през 2001 г. нов медиа-деск, който се занимава с обучение по киберсигурност, хората дори в България могат да работят в същия дух, знам, че хората са чувствителни тук по тази тема и има техни коментари, дори обмяна на съобщения чрез и-мейли, пък и по други канали на социалните медии могат да бъдат следени, четени и контролирани от хора, които не е редно да го правят. Така че днес има един обем от знания за защита и сигурност, които следва да бъдат преподавани и научени.

С.Т.: Мислите ли, че с оглед на трагичните събития от последните дни около нас, че повлияят негативно на медийните свободи и да се стигне до ограничения на достъпа до информация? Защото от една страна, всеки иска да знае всичко и веднага, а от друга – много хора са готови да жертват медийните свободи и свободата на словото в името на по-голямата сигурност?

А.Ж.: Най-напред трябва да отдам почит на две от жертвите, които загинаха в Париж и които работеха или бяха във връзка с „Репортери без граници“. Едната работеше за нас като графичен дизейнер, разхождала се със сестра си покрай ресторанта, където и двете били застреляни. Другата беше дъщеря на един наш дългогодишен донор и член на борда ни. Това е истинска трагедия, не само за тях самите и семействата им, но и за всички наоколо.

С.Т.: Разбира се, и ние ви изказваме нашето съчувствие.

А.Ж.: За нещастие днес това вече е глобален проблем. Относно ограниченията на свободата на словото и медиите – не директно, естествено, но има такава опасност. Защото със зачестяването на такива атаки, рискът се увеличава и правителствата естествено и съвсем легитимно и нормално получават възможност за подобни ограничения в името на защитата на хората. Само че повечето такива закони за „защита на нацията“, които се приемат създават предпоставки за налагането на мерки за подобна защита, което ограничава пространството на свободата по дефиниция. И свободата на словото е първата свобода, която е засегната от новите мерки. Но и на това не може да гледаме само негативно, тъй като с отразяването на тези атаки от журналистите в такъв мащаб имаме достъп до темата и всички хора се замислят върху проблема. Така радикалният ислямизъм вече дълго време е в радара на журналистиката.

С.Т.: Вероятно всичко което се случва в момента влияе на нашите нагласи. Ако се върнем на вашия доклад за свободата на словото за 2014 г., кои са най-драстичните примери на репресии срещу журналисти през последната година-две в глобален план?

А.Ж.: В глобален план, „лошите момчета“ са все едни и същи, за съжаление… Вече споменах две от тях – Иран и Китай, а също Саудитска Арабия. Последната страна в класацията е Еритрея – 181 в списъка. Но, гледайки картата, това е черната зона. Съществуват обаче и червена и оранжева зона там. Всъщност България, искам да посоча е на 106 място, а е след 100-то място вече втора година. Много места в Европа също не се представят много добре – България е на най-долното, последно място в класацията сред страните-членки на ЕС, но и други не са в цветущо положение. С изключение на северноевропейските и скандинавските страни – Дания, Норвегия, Финландия, Холандия, които винаги са били „добрите ученици в класа“, несвободата е, за съжаление, глобално явление, свързано с авторитарни режими, а в райони в Европа, където няма авторитарни режими, става въпрос за ограничения и за приети закони, включително и с аргументите за защита на вътрешната сигурност и затова ние си вършим работата като журналисти.

С.Т.: Анализирайки ситуацията, а вие като опитен журналист ми „откраднахте“ въпроса, който тъкмо смятах да ви задам – за България като страната от ЕС с най-нисък коефициент за свобода на словото и медиите. Разбира се има и други страни от ЕС, за които споменахте – например ситуацията в Гърция, Италия, да не говорим за Унгария, където приети наскоро закони породиха международна реакция и осъждане. Конкретно за България – споменахте в предварителния ни разговор, че това е първата ви визита в България, но очевидно сте следили събитията в България. Вероятно имате информация за това, а и особено от срещите си тук и дори от въпросите на студентите по журналистика от Софийския университет по време на срещата ви преди малко – смятате ли, че има някаква специфика по отношение на сегашната ситуация със свободата на словото в България или по-скоро става въпрос за „лоши практики“, наследени от комунистическото минало или пък аналогични явления, свързани с тенденциите след влизането ни в ЕС? Може ли да коментирате малко по-подробно това?

А.Ж.: Има определен модел и отношение, което човек може да го почувства подсъзнателно. Вчера например в дискусията за работата на журналистите като колегия пролича липсата на доверие, очевидно наследена от комунистическия период. Ясно е, че според мнозинството от хората не може да има доверие в онези, които някога бяха оръдие на пропагандата и сега пак са на сцената. Може би наистина надеждата е в младото поколение, с което се срещнах днес в Университета. Там ми е надеждата, но съм малко разколебана и разочарована, защото за мен е много тъжно да се срещна с тези млади хора, които искрено желаят за работят точно това, но ти казват открито в очите, че в тяхната страна това просто не може да стане, поне що се отнася до обективната журналистика. Очевидно финансовият проблем е основен, а освен това и цензурата е все още тук на редица места.Освен това очевидно липсва солидарността сред колегията – очевидно е, че съществуват определени „про-правителствени медии“ и те са гневни и враждебни към онези, които не са тяхна страна – т.е. на страната на правителството, а и очевидно е разделението на партиен принцип. А не трябва да е така, това е първото, което се учи в нашите журналистически факултети. Като прибавим и всички тези въпроси, които ми се зададоха вчера – аз бях натъжена да чуя всички тези случаи и особено същността на въпросите – какво може да се направи, за да променим нещата такива, каквито са?

С.Т.: …тоест да се промени средата…

А.Ж.: Да, точно е въпрос за средата. А и то е същото като при провеждането на избори – вие си избирате правителството, те не са избрани от корупцията…В същото време, както казахте, България е част от ЕС, вече от няколко години…

С.Т.: …от осем…

А.Ж.: …осем години. Така че тя трябва да се придържа и спазва определени стандарти, закони, разпоредби и сред тях, разбира се, са свободата на словото и пресата. Но това се прави по начин, който не е видим, не е последователен, а и може начинът, по който го правите е порочен – едни пари се дават само на едни, а не на други медии, особено парите за реклами, осъществява се селективна цензура на дадени медии по определени други начини, а и проблемите за банковия надзор след банковата криза миналата година. Всичко това явно оказва сериозен натиск на журналистите – например чрез налагане на глоби или натиск да се разкрият източниците – всичко това не може да се толерира в една демократична държава. А България е функционираща демокрация.

С.Т.: Да, по всички външни стандарти България е функционираща демокрация – има свободни избори, институции и т.н. Същевременно, медийните свободи и свободата на словото, както и икономическата зависимост на функционирането на медиите е най-притеснителният елемент в общата картина на състоянието на човешките права в България. Казвам това като университетски преподавател, който следи процесите в тази сфера и даже имам опит от работа в партньорство с международни правозащитни организации. Знам, че икономическата зависимост е проблем, защото хората виждат, че на повърхността имате свободни медии. Всеки може да публикува или каже всичко, дори да е в блог или във Фейсбук и така да си разпространиш мнението. От друга страна е икономическият натиск на реалити-форматите, на популярните телевизионни развлекателни програми, които всички следват една единствена линия, прекопирват съдържание една от друга, никъде не присъства истинската разследваща журналистика. Всичко това е притеснително. Ако се върнем към спомената от вас Италия и нейния опит – какво всъщност се случи там? Ако сте изследвали това във вашата организация – какъв беше реалният резултат от концентрирането на много медии в една обществена корпорация, която е обществено радио и обществена телевизия едновременно? Следват ли се някакви ясни държавни регулации в тази сфера там?

А.Ж.: Това, което се случи там и начинът, по който се избира нейното ръководство не е нещо, което ние можем да одобрим или подкрепим. Там основното е политическото влияние, правителството решава всичко – президентът на тази корпорация се назначава от правителството. И това е нещо, което се въведе наскоро – мога да спомена един случай, станал известен благодарение на споменатата от мен вчера неправителствена организация – „Дружество за разпространение на информация“, което върши страхотна дейност. Всичките нейни членове работят на доброволни начала, те следят процесите ежедневно и ги документират, работят с източници от цялата страна по отношение на погазването на свободата на пресата и техните ежедневни доклади са много притеснителни. Става въпрос за 12 журналисти, които са в програмата за защита на журналистите от страна на полицията. Заради мафията там средата, в която работят италианските журналисти е наистина рискова. Това не помага на разследващата журналистика. А това са журналисти, които разследват случаи на корупция и свързани с нея бизнес теми. А зад кулисите на тази среда има и политици, които са основната мишена на корупционните действия. Това наистина е притеснително.

С.Т.: От всичко, което казахте вчера и днес тук при нас, лично аз мога да изведа два акцента. Първият е, че следна са се осъществи прехода от наблюдение към действие. Вторият е солидарността. За нас тук в България солидарността е нещо трудно осъществимо – вероятно поради икономическата среда – журналистите с добри заплати и работни места се примиряват, за да оцелеят икономически. Преди двадесетина години, когато медийната свобода в България процъфтя, имаше много и различни възможности. Днес тези възможности са доста по-ограничени. Младите хора, които срещнахте днес в Софийския университет –днес те имат много по-малко възможности. Липсва им ентусиазмът, те са някак си отегчени, объркани дори от средата и от отсъствието на възможностите за реализация на техните идеали и мечти. В този смисъл, в края на нашия разговор и за да бъдем практични – как могат българските журналисти да ви изпращат информация на „Репортери без граници“ – за „лоши практики“, за репресии върху техните професионални права, за други случаи тук, пък и в прилежащите ни райони, дори за случаи като тези на азерския журналист и интелектуалец вчера на срещата в „Дома на Европа“ – един много интересен случай?

А.Ж.: Най-напред ние имаме уебстраница. Тя е на 6 езика и ние сме доволни, че там получаваме цялата конкретна информация. Там има и адреси на електронната поща на моите колеги – те отговарят за отделните географски зони – България е в зона „Балканите“. Моят личен електронен адрес също може да бъде използван. Всяка информация или коментар е добре дошъл, но аз се надявам те да бъдат по-малко. Колкото по-малко оплаквания получаваме, толкова ситуацията е по-добра. Ние работим да подобрим ситуацията, не да я влошим.

С.Т.: Нека се надяваме, че българските случаи няма да са много, но независимо дали има основания да оплаквания от положението в България или не, ние се надяваме да работим заедно да общата кауза и ще останем във връзка. Освен това за нас „Репортери без граница“ са изключително важна организация и ние в „Студия Трансмедия“ сме готови да популяризираме вашата дейност в името на общата кауза. А ние сме наистина свободна и независима медия и не изпитваме никакви цензурни ограничения, особено по отношение на тематиката и начина, по който анализираме случващото се. Защото считаме, че хората трябва да бъдат информирани. Така че се надяваме на бъдещо сътрудничество. Благодаря ви за това интервю.

А.Ж.: Моля ви, бъдете във връзка с нас, това е много важно. Благодаря за оказаното внимание към мен и моята организация.

Интервюто беше записано на 20 ноември 2015 г.

Видеофайлът на интервюто г-жа Жонест на англйски език може да намерите – ТУК.

Вижте другите разговори във Видеоформат "Инфохолиците в действие:

18. Странният случай на „минувача“ Кирил Кавадарков

17. Кирил Маричков: Ако алчността е убиец, глупостта е неин съучастник

16. Ева Жечева: Контрастът между действията на СЕМ и Закона за закрила на детето

15. Слави Бинев: Анкова и Янкулов ползват държавните медии като бащин двор

14. Александра Жьонест: От наблюдение към действие

13. Тома Белев: Увреждането на горските култури е престъпление по Наказателния кодекс

12. Иван Илчев: Свободата струва скъпо

11. Анастас Герджиков: Не ни трябва лоби, трябват ни правила