Политика

проф. Пламен К. Георгиев

Heidelberg alumni

Доктор на социологическите науки

Не знам как е с вас, но като чуя за реформа, се сещам за личности като Лутер, Калвин, ако щете  даже  Столипин. Поради което съм настроен скептично към родните „реформатори“. Не че се именуват Иван, Радан.  Нищо лично, както се казва.

Просто ми се струва, че прескачат културни и цивилизационни натрупвания, без които не може да се роди ново качество.  И се оказва, че доморасли  държавници, пак кроят „роба“ за …роба.  

Гилдии вместо институции

Вие, любезни, забелязвате ли, че нашите магистрати още се изживяват като  „гилдия“?  700 години подир Данте Алигиери, поет и държавник, бащата на италианския език,  както го наричат повечето енциклопедии.  За да се утвърди, трябвало да стане член на гилдията на фармацевтите. Че и в изгнание е бил по едно време, поради войната с гвелфите.[i]

Така е било в Италия. Тя поне има своето „извинение“ в лицето на Ренесанса.Ние имаме своето оправдание, че сме запазили гилдийната си менталност, прескачайки Просвещението, че и Реформацията „като такава“.

Е, как, как ще си родим от бедрото на Зевс, както в гръцките митове и легенди, реформатор, че и реформаторчета? Ето кое обяснява защо те сами побързаха да се кръстят „реформатори“. Също както и „гражданите за европейско развитие“.

И след един, по скоро няколко паралелни „дебюта“ на експертни наброски, скрити от очите на хората, се препънаха в реформаторските си усилия. Но не съвсем, не съвсем, защото пълзейки и на прибежки, значителна част от недомислията, етикирани като „реформа“ се приближават до своята формална легитимност. 

Сега не е време – отпуски са. Но само като удари камбаната на следващата парламентарна сесия, в „тихата есен“, както личи по всичко, ще ни обуят в такъв реформизъм, че зимата може да ни се види закъсняло лято…

Дефицит на гражданска култура

Бюрократична безпомощност пред „третата модерност , която по думите на наскоро почиталия германски социолог Улрих Бек, иде с предизвикателствата на новите технологии, и изглежда коренът на злото.

Тази трета модерност се характеризира с растяща ентропия на рисковете,  повечето от които са извън „повседневното“ респ. късосрочно съзнание на нашите „управленци“.

Последиците от техните решения стават ясни едва, когато е твърде късно. И тук рискът глупостта да надделее над разума, за което предупреждаваще и старият Хегел /когато разумът става неразумен/ – обезсмисля нещата.

Самозваните ни реформатори нямат културата, още по малко усета за гражданското общество. Нещо повече – то обръгна на тяхната „експертиза“,  „визии“, „стратегии“, от които боли не само една, но много глави. Поради тези, но и ред други причини – реформаторските усилия остават чужди на европейските стандарти.

Сляпата воля, обявена за „политическа“,  

е зле прикрит волунтаризъм, че и рожба на характерологични особености на нашите реформатори. Респ. форсирано „законотворчество“,  в полза на лобистки и др. партийни, обкръжения и интереси, фикс идеи и „псевдо-визии“.

Този приглушен вопъл на един остатъчен „макевиализъм“,  обветрил нашите пост-тоталитарни ширини, / с привкус на Вишнски /, пронизва и  медийния дебат по „държавно строителство“. Видя се как се вадят и заравят „томахавки“. И понеже всички са в една лодка, консенсусът изглежда неизбежен.

Статуквото става особено внимателно. Веднаж поради стара традиция „гарван гарвану око не вади“. И втори път, поради верността към добрата практита – „кадри решают всьо“. Завидна е самонадеяността с  която управниците ни наричат остатъчните парчетии от някогашните „ведомства“ /бог знае защо и на какво основание наричанаи днес институции/, система.

Че къде са им процедурите, къде са им правилата за подбор, за вътрешен одит и външен контрол над преплетени и взаимно изключващи се функции и интереси?  Да не говорим за надзор над надзора/ procurement of procurement/ както го преповтарят в препоръките на ЕК.

Подборът на реформатори разбира се е „провизорен“, както казват банкерите. Доказа го и изборът /предрешен според мнозина/ на новия гуверньор на БНБ.   Като правило, първо се „описва“ един “идеален тип“ /,далеч не по Вебер/, на кандидата за висок държавен пост. На какви изисквания трябва да отговаря , казано иначе.

Мнозинството, представено от достойно жури, или в най-добрия случай негово парламентарно разширение, проектира формални критерии за ценз, кариерно развитие и пр. Често, каквито самите те нямат. Затова пък са в компетенцията „да спускат“,  да „селектират“.

От това печелят само тези, които обслужват своите покровители.  Такъв патронаж зацикля в корупция и …деморализация. Това е „ендемична болест“ на българското общество в преход. Или по точно това, което остана от него.  Всъщност то прехожда към собственото си отрицание, което е хубавото на лошото, така да се кажа. Но по особено мъчителен и протяжен начин. А „новото“  предлагано с друга опаковка –  остава същото.

Самоделна институционална архитектура

В процеса на изграждане на един партизански, или ако предпочитате клиентелистки консенсус, имат думата партии, кръгове по интереси, че и сенчестото задкулисие.  

В прекрояването на „дизайна“ на  българските институции , ние сме далеч от това, което в модерната социална наука се нарича институционална архитектура. Тя  се напасва за определени хора, които се имат предвид. Но е лишена от рационалното, икономичното, ефективното.

У нас действат 77 държавни агенции и комисии. Принципите на „аутсорсване“ на министерски отговорности, са най-прекия /и законосъобразен/ път към безотговорността. Да сте чули министър който да е забравил да спомене, че „носи оставката си в джоба“. Трогателно, нали?

Този синтез на ориенталско раболепие, също  е част от политическата култура на прехода. Принципи, като този за „комплементарността“ – сиреч казано на по-достъпен език – изискването на модерната държава, решенията да се взимат на по долни нива, а не непременно да се концентрират в няколко „бонзи“, ако не и един над всички, като в стария авторитарен ред – са нещо от което нашите реформатори бягат като дявол от тамян.

Да не говорим за представите им за „интегритет“ – то са ритане по кокалчетата, пробиване с лакти, за да се докопат до „ресурса“ – най-вече изтичащ от разсъхналата бъчва на едно „бюджетиране“ , като официозна форма за грабеж на една окаяна и масово обедняла страна, каквато е България.

Че то е най-малкото за маса поразии, които и сега са ясни. Макар да се „обобщават“ от комисии, работни групи от всяко следващо правителство, което вини предходното. И инспекторатът в Съдебната система се оказва с вързани ръце. Хем инспектира, но пък ВСС този „Олимп“ вездесъщи, има монопола над справедливостта. Той кадрува, у него и ножа и хляба – иди че спори, ако смееш.

И разделянето му не на 2, ами на 3, пак ще доведе до същото – парцелиране на едно гилдийно- ведомствено, пространство, като  съсловен ресурс. И …добавена стойност в полза на изпълнителната власт.

Вместо да е „включваща“ – реформата почива на системно изключване. И по този начин сече клона на хиляди хора. Някаква, макар и мижава работица, но все пак доходи, с които се приключва и даже икономисва държавна пара, поради зачеркване на „структурата“.

Така в един  хубав ден лекарят вижда болницата, или санаториума, в който от години се труди, заключен. Очакващата пък диплома медицинска сестра, вместо нея – получава направление, или ако предпочитате „путьовка“. За задължително разпределение по селца и градове в остра нужда – съвсем като при соца – че да не избяга в чужбина…

 А е тръгнала да си търси късмета по широкия свят, както й „гарантира“ реформирания закон за образоването  – а са й събрали парите за обучение със задна дата, ведно с лихвите. Може и със съдия изпънител, ако си е удома, когато и доставят призовката. Прочие, лихвите текат и без да знае човек, че има да дава.

Ех, Танев, ех академио?  На какви пачи яйца насади мало и голямо…

“ България вече 25 години произвежда масови бъркотии и конспиративни теории“ – писа  американскаа антроположка Кирстен Годзее. Няколко книги има за  българския преход.

От ръкавелите на „кадровиците“ в пенсия– се вадят компромати. Както фокусникът вади зайчета. Макар това вече да не впечатлява публиката. Тя отдавна е убедена, че „сите са маскари“. И съжалява за билетчето, с които се е „набутала“.  Сега й печатат нови, за предстоящите избори.

В тях ще има 3 в едно, сиреч и референдум. Щем не щем, как да ни задължат, при това без глоби, ами с отказ за бележки, примерно, че не дължим за парно. И само тогава Кулата, или Калотино, ще бъдат пролука към Европа. Е, не за всички, но все пак, ще има кой да ходи и кой….да се не връща. 

Дефицит на държавност или легитимност

Мнозина апелират държавата да влезе „с полицейска палка“ в гетата, за да докаже че съществува. Тя идва да напомни за себе си когато принудително събира такси, „вземания“, разпродава лицензи, допълва ценоразписи на топло, студено, вдига еко такси за старите брички, с които напълни България, че сега и за въздуха се загрижи даже.  

В същото време я няма, когато трябва върне неправомерно събран данък, да прояви грижа към болни и хора в неравностойно положение. Да даде облекчения за предпримача, който залага всичко, за да изплува от батака. Че и хора гледа да храни, техните семейства.  

Да изправи принизения статус на учители, медици, хора на изкуството и културата. Че то не става само с пари, ами с отношение, със  солидарност към толкова разсипани, унизени професионални сдружения и общности.

Как искаме тогава да бъдем държава? И по- точно, каква държава искаме да бъдем? Никой не знае, даже почвам да си мисля, че все по- малко ни интересува.  Ялов, така да се каже остава и реформаторският напън на нашите  управници. Дето казват „Напънала се планината и родила ….мишка“.

Аз пък ще ви кажа,че и котилото е голямо и да ме прощават еколозите – мисля, че струйник трябва да се измете тази заразна леш. Те пожарникарите работят с такъв наконечник. Вдига налягането по брезентовите маркучи, разбирате ли, и не само огън гаси, но и радикално изчиства помещенията.

Категории Политика