Семейството на Бин Ладен и пътят към терора

Семейството на Бин Ладен и пътят към терора

Андрей Фурсов и Кирил Фурсов представят американския аналитик, два пъти носител на „Пулицър“ журналиста Стив Кол

Андрей Фурсов, Кирил Фурсов  "Свободна мисъл"

Да започнем с една екскурзия в най-новата история на ислямизма. На 21 ноември 1979г. тълпата в Исламабад напада посолството на САЩ и частично опожарява зданието; загиват четирима сътрудници на посолството. Размириците били планирани от ислямистите. Благодарение на връзките с неформални ислямски организации в страните от Персийския залив и други места през 70-те години консервативната пакистанска партия „Джамаат-и ислами“ започва период на подем на вълната на ислямските петродолари. Ставадума за обилно вливане на средства в прозелитска дейност от страна на Саудитска Арабия от момента на обявявения от ОПЕК през 1973г. нефтен бойкот. Към края на 70-те ислямистките партии започнали да търсят подкрепа по целия ислямски свят и като отглас на разочарованията на младежите в корумпираните режими на левите националисти. Не много преди щурма срещу американското посолство Зия ул Хак пристъпил към политика на ислямизация  с цел да намери основа за политиката си. Затова реакцията му на безредиците била сдържана: генералът не можел да си позволи да тръгне против политическия си съюзник. Американците също отклонили поглед от инцидента: „В такава бедна ислямска страна като Пакистан, в същото време на границата да придобие ядрено оръжие, за САЩ винаги са съществували по-значими стратегически въпроси, отколкото смутните и, както се оказа, разрешими заплахи от страна на политическата религия.“

През декември 1979 г. започва съветското нашествие в Афганистан. През март в страната избухва първото антикомунистическо въстание (в Херат) – след като дошлите на власт в Кабул марксисти се обявили за задължително ограмотяване на момичетата. Събитията се развивали спираловидно, марксистките лидери взели да се самоизяждат и в Москва решили, че е най-добре да се намесят. Обаче както и американците, руснаците недооценили иранската революция, пренебрегнали разпространението на вируса на ислямската войнственост чрез неформални мрежи от нелегални.

В Кремъл имало малко експерти по ислям, а неговите съюзници от Близкия изток били светски държави – такива като Сирия и Ирак. Първото предложение тайно да се помага на антикомунистическите бунтовници в Афганистан ЦРУ отправило до президента Джон Картър още през март 1979г. „Потресаващите събития в Афганистан направили САЩ по-уязвими в Близкия изток. От този хаос може да се възползва КГБ. Тук се отваря възможност да отклоним част от пламенната критика на Хомейни от САЩ към Съветския съюз. Продължаващото въстание в Афганистан би могло да затрудни способността на СССР да се придвижи към нефтените залежи на Близкия изток. Също така то би могло да върже ръцете на афганистанците и може би и на съветските сили, ако се опитат да потушат бунта.“

След известно колебание Белият дом се включил в играта. Това предполагало сътрудничество с Пакистан и неговото Междуведомствено разузнаване (МВР). Вярно, във Вашингтон не смятали, че афганистанските бунтовници са способни да нанесат на СССР военно поражение. В секретна заповед, подписана от Картър през декември 1979г., целта на на ЦРУ в Афганистан била назована като „безпокоящи действия“ (harassment). Тайната на операцията била максимално да се оскъпи цената на съветската интервенция в Афганистан и да се отбие желанието на СССР да предприема нашествия в други страни от Третия свят.

Разузнаването разпределяло американската помощ сред лидерите неравномерно. Много от тях, които се ползвали с тяхното благоразположение, били ислямисти, свързани с египетската организация „Мюсюлмански братя“ – такива като Гулбудин Хекматияр. След 1983г. директорът на разузнаването генерал Ахтар Абдур Рахман започнал да замразява помощите за традиционните афганистански лидери, свързани с низвергнатия Захир шах и племенната върхушка. По това време тайната програма на помощите на ЦРУ започва да се отплаща: с определените от Конгреса пари започнало да се купува оръжие, с помощта на които муджахидините унищожавали съветското въоръжение и личния състав, което струвало 8-10 пъти повече.

„Както и в случая с Ленгли, съветското нахлуване в Афганистан принудило да действа щаб-квартирата на саудитския Департамент за общо разузнаване (ДОР) – главната служба на външното разузнаване на пустинното кралство.

Дълбоко религиозното бедуинско кралско семейство на Саудитска Арабия гледало на съветския комунизъм като на ерес. Натискът на СССР по посока на Персийския залив заплашвал нефтените богатства на саудитския елит. Влиятелни саудитски принцове приели американската гледна точка за Пакистан като държава на предната линия на световната битка с цел да се възпрат съветските амбиции.

В средата на 70-те години ДОР се оглавява от сина на крал Фейсал – принц Турки, интелектуалец и интригант.

„Турки решил, че окупацията на Афганистан не е единствена цел на СССР, а крачка към увеличаване на неговата мощ в региона с помощта на подставени комунистически партии и леви движения. Пакистан, по замисъла на Турки, в географски план представлявал най-добрия плацдарм, на който можело да се заложи срещу съветските амбиции. С помощта на афганистанските бунтовници по каналите на пакистанската армия и разузнаване също можело да се укпери Пакистан в качеството му на съюзник в региона след разорителната война с Индия в 1971г.“

През юли 1980 г. ДОР сключил договор с ЦРУ, съгласно който Саудитска Арабия за всеки американски долар давала свой. В Пешавар често с парите идвал помощникът на Турки – Ахмад Бадиб. Преди той бил преподавател в университета и преподавал и на Турки. Един от неговите студенти бил и Осама бин Ладен. Историята на семейството на Бин Ладен е изложена по-долу, но си струва да отбележим, че бащите на Турки и Осама били приятели, делови партньори и политически съюзници.

Те започнали да строят заедно по афганистанската граница стотици медресета (средни или висши учебни заведения за подготовка на мюсюлмански служители, учители и държавни служители – б.пр.)

„Казано на шпионски език, всяко от основните разузнавания – работещо в полза на афганистанския джихад – ДОР, МВР и ЦРУ – започнало “компартментализация“ (раздробяване) на своята дейност, ако и всичките три разузнавания да си сътрудничели един с друг по официалните канали. Работейки заедно, те закупили и доставили на афганистанските бунтовници десетки хиляди тона оръжия и боеприпаси. Действайки поотделно, те се шпионирали един друг и преследвали свои политически цели… Саудитците настоявали, че в Пакистан няма взаимодействие между ЦРУ и ДОР. Всички такива контакти трябвало да имат място в Ер Рияд или Ленгли. ДОР се стараел да държи в тайна субсидиите, които той платил на МВР по програмите за купуване на въоръжение. Сътрудниците на ЦРУ, на свой ред, се стараели да не разкриват своите преки контакти с афганистанските командири – такива като Абдул Хак.“

Бин Ладен действал вътре в сферата на саудитското разузнаване, извън полето на зрение на ЦРУ. Във всеки случай в архива на ЦРУ няма данни за преки контакти с Бин Ладен.

Години по-късно Турки и други сътрудници на саудитското разузнаване отричали, че Осама бил техен професионален агент. Но е очевидно, че той е поддържал тесни връзки със саудитското разузнаване. По мнението на няколко сътрудници на ЦРУ Бин Ладен е осъществявал полуофициална връзка между ДОР, международните ислямистки мрежи и афганистанските командири, които се ползвали със саудитска подкрепа. Той прекарал в Пакистан пари и провел срещи с ислямисти.

През януари 1984г. директорът на ЦРУ Уилям Кейси докладвал на Роналд Рейгън за успеха в Афганистан. По това време муджахидините убили или ранили около 17 хиляди съветски войници, контролиращи 62 процента от селските райони и принудили СССР да учетвори афганистанския контингент.

Войната струвала на съветското правителство преки разходи от 12 милиарда долара. На американските данъкоплатци сметката била всичко на всичко 200 милиона долара (плюс толкова и от ДОР).

Победата на Рейгън на изборите извадила на власт във Вашингтон консерваторите, които били предизвикателство за съветското влияние по целия свят (програмата „Звездни войни“, ракетите „Пършинг“ в Европа). Тези хора говорели за СССР, използвайки религиозната лексика за доброто и злото. Те бяха готови да проведат всякакви тайни действия навсякъде, където можели да навредят на СССР (подкрепата на движението „Солидарност“ в Полша, доставка на оръжие за бунтовниците в Централна Америка и Африка).

Виждайки, че подривната дейност в Афганистан се налага, Конгресът поискал по-активна роля на Пентагона. В 1985г. той отделил по афганистанската програма 250 млн. долара – примерно толкова, колкото за всички предходни години, взети заедно.

В ЦРУ разбрали, че е по силите им да изгонят СССР от Афганистан. Кейси дори искал да изнесе афганистанския джихад в Средна Азия. Настина, в Ленгли и държавният департамент решили, че партизански набези на съветска територия са твърде рисковани.

Приетата през 1985 г. политика на САЩ предполагала доставки в Афганистан на военни технологии, обучени партизани за взривна дейност и убийства на съветски офицери за деморализация на командването.

„Едно от последствията било това, че тези промени подтикнали ЦРУ заедно с неговите клиенти в афганистанската съпротива и пакистанското разузнаване да се приближат до сивите зони на политическите убийства и тероризма.

По това време от 1985г. започва подемът на антиамериканския тероризъм в Близкия изток. На терористите им се удало да се сдобият с желаното: американците отменили плановете за пътуване и поискали от правителството действия.Отговорът на САЩ бил създаването на Контратерористичен център на ЦРУ. В 1985 – 1986 г. най-много от големите терористични акции в света били осъществени от светски леви групировки, много от които действали от националистически позиции (палестинските терористи, Ирландската републиканска армия, баските). Контратерористичният център се съсредоточил върху тях, още повече че Кейси ги смятал за тясно свързани с СССР.

Междувременно директорът на Афганистанското бюро на МВР генерал М. Юсуф създал в Пакистан на афганистанската граница инфраструктура за обучение на партизани. Всака година от неговия лагер излизали около 16-18 хиляди доброволци.

Той установил обучение и в Афганистан. Тази мрежа десет години по-късно в САЩ ще бъде заклеймена като „терористична инфраструктура“, тясно преплетена в международните мрежи на ислямистите, които имали амбициозна цел – свалянето на корумпираните и антирелигиозни правителства в целия ислямски свят.

Водач на „Мюсюлмански братя“ станал палестинецът Абдула Азам. През 70-те години той станал доктор по ислямско право в университета в Кайро. Азам оказал силно влияние върху Бин Ладен и му помогнал да набере доброволци. В 1986г. двамата открили офис в Тусон, щата Аризона. Азам привлякъл Осама към концепцията за международен джихад. Той призовал да се разглежда конфликтът между Палестина и Израел като част от много по-широка война, която неверниците водят срещу мюсюлманите.

През април 1987г. съветската войска преминава в настъпление на изток в Афганистан и Бин Ладен участва в боевете. Той позволил на египетския режисьор Исам Диразу да заснеме материал за създаването на неговото движение. Това спомогнало за създаването на легендата за Осама: богаташ, но живеещ като бедняк, социално привилегирован човек, но готов да пожертва всичко заради религията. Към края на 1987 г. мрежата от средства и вербовки включвали офиси в САЩ, Египет, Саудитска Арабия и други страни.

„Осама дарил парите си частично на Азам, частично на съперничащи си с него група египтяни (оглавявани от Айман ал Зауахири) в Пешавар.

Благодарение на този характерен метод на услужливия бедуински лидер той постепенно изплел тънка многонационална коалиция от арабски доброволци под своето необявено ръководство.“

В условията на края на Студената война  бъдещето на Централна Азия не било в списъка на американските приоритети. ЦРУ било готово да даде на пакистанското разузнаване свобода на действие, дори ако това означавало утвърждаването в Кабул на нейния клиент Хекматияр. На 14 април 1988г. били подписани Женевските договорености за условията на съветското оттегляне от Афганистан. Дипломатите на Рейгън разработили формулата за „положителната симетрия“: тя позволявала на ЦРУ да продължи да предоставя оръжие и средства на муджахидините, докато Москва помага на правителството на Наджибула. На 17 август същата година Зия ул Хак, загинал след самолетна катастрофа.

„Загинал и архитектът на съвременното пакистанско разузнаване генерал Ахтар. Обаче Зия и Ахтар оставили голямо и живо наследство.  В 1971г. в целия Пакистан имало само 900 медресета. Към лятото на 1988г. официалните религиозни школи били около 8 хиляди, а нерегистрираните – 25 хиляди; много от тях били на пакистано-афганистанската граница и се спонсорирали от богати покровители от Саудитска Арабия и други държави от Персийския залив. Когато Ахтар поел МВР почти за 10 години до този момент, то било неголяма и деморализирана структура на пакистанската армия… Не повече от 10 години след съветското нахлуване в Афганистан благодарение на субсидиите на ЦРУ и Саудитска Арабия МВР се превърнало в най-могъщата институция на Пакистан. Светски настроените афганистанци от средите на племенните вождове в изгнание предупреждавали американците и саудитците, че като поддържат ислямистите, те финансират собствените си убийци.

През октомври 1988г. за това заявил в секретен отчет сътрудникът на ЦРУ Е. Макуилямс, предупреждавайки да се спре по-нататъшната подкрепа за Хекматияр. Официалните кръгове обаче не искали да го слушат.  Междувременно нараствало брожението в лагерите на бойците и джихадистките кръгове в Пешавар. Най-вече радикалните араби стояли зад идеята за разширяване на понятието „неверник“ и зоната на джихада.

Азам се опитал да противодейства на тази тенденция, придържайки се към еволюционния подход на „Мюсюлмански братя“, но на 24 ноември 1989 г. загинал при взрив на автомобил. С излизането на съветските войски Афганистан  станал за американците третостепенен въпрос на външната политика.

Цялата „подробна разузнавателна информация за международния ислямски радикализъм и неговите убежища в Афганистан събирали прах по лавиците на средните нива бюрокрация.

Войната в Залива, обединението на Германия, агонията на Съветския съюз – тези мащабни, всеобхватни кризи продължавали да поглъща вниманието на администрацията на Буш.

Пристигането на стотици хиляди американски войници в Саудитска Арабия по време на войната в Залива разрушило мита за независимостта на страната и породило спор за саудитската идентичност.

През май 1991г. нелегална мрежа от проповедници връчила на крал Фарух петиция, в която призивите за квазидемократични реформи се съчетавали с ислямистки идеи. Тези събития накарали ЦРУ и Държавния департамент да започнат преговори със Саудитска Арабия за относителната опасност от радикален ислям.

ЦРУ най-напред видяло, че подготовката на арабски джихадисти в Афганистан в миналото представлява заплаха за самата Саудитска Арабия. През 1991г. Бин Ладен напуснал родината (за това по-нататък).

Към 1992г. режимът на Наджибула се лишил от съветски помощи и Масуд в съюз с узбекския лидер А. Дустум отишъл в Кабул, изкарвайки Хекматияр от предградието. Гражданската война обаче продължавала. Към 1992г. в ръцете на афганистанското население имало повече оръжие, отколкото в Индия и Пакистан взети заедно.

В този момент половин милион жители на Кабул преживявали с купони. Тази година президент на САЩ станал У. Клинтън. Той бил загрижен за държавите-спонсори на тероризма (Иран, Ирак) и шиитските групировки, които убили десетки американци през 1980г. В първите години като президент Клинтън изобщо не знаел за Бин Ладен, а отношенията му с ЦРУ се отличавали с дистанцираност, взаимна лоша информираност и странна безотговорност.

Междувременно оформящите се в Афганистан ислямистки клетки се разпълзели по света. В 1993г. двама младежи от Пакистан – Мир Каси и Рамзи Юсуф извършили терористичен акт в САЩ – стрелба по автостоянка пред входа на зданието на ЦРУ и взрив в Световния търговски център. Изяснило се, че зад терора не стои никакво правителство, а терористите са свързани с международни мрежи на джихада в Пешавар и Близкия изток, ако и мащабите и значението на тези мрежи да оставали непонятни.

Обаче дори и след идентификацията на новия враг на ЦРУ преустройването ставало бавно. Отчасти причината се криела в това, че новите ислямисти получавали средства и оръжие не от Иран, а от Саудитска Арабия. В ЦРУ и Белия дом нямало желание да се подхваща въпросът за ролята на саудитските проповедници, финансисти и ведомства. За САЩ Саудитска Арабия оставала ключов партньор по безопасността и доставчик на нефт. Американците заключили, че тероризмът се спонсорира от правителството на Судан и му наложили икономически санкции.

В 1989г. властта в страната била взета от партията „Национален ислямски фронт“. Именно в Судан намерил пристан Бин Ладен. Той все още бил повече финансист, отколкото глава на терористична мрежа (за нея ще стане дума по-долу).

Що се отнася до ЦРУ, то както и преди, съсредоточило вниманието си на заплахата от страна на Иран и шиитите. Американските арабисти десетилетия изучавали Близкия изток през очите на Студената война и техните възгледи се основавали на тесни контакти със светските елити на арабските страни. Не по-рано от средата на 1995г. за пръв път се очертала рисунката на световната терористична мрежа.

В Афганистан през 1994г. се появява новата ислямистка сила – движението „Талибан“. За неговия подем способствал премиерът на Пакистан Беназир Бхуто, която се канела да организира чрез Афганистан търговия с бившата съветска Средна Азия. В Туркменистан, Казахстан, Узбекистан и Азербайджан се намират 50-100 милиарда барела нефт и 250 трилиона кубически фута газ.

За налагането на търговията трябвало да се обедини Афганистан под властта на една сила. Пакистан рекламирал талибаните саудитци. В тези години на американски икономически санкции финансовата помощ и нефтените доставки на ниски цени от Саудитска Арабия материално поддържали армията и разузнаването на Пакистан. Тази помощ в други години е достигала няколко стотин милиона долара. Тя способствала не само за укрепването на „Талибан“, но и за самото МВР като „сенчестото“ правителство на Пакистан. Бхуто рекламирала „Талибан“ и американците като силите, способни да стабилизират Афганистан. Към края на 1995г. от региона се заинтересували енергийни компании от САЩ, преди всичко Unocal, която също започнала да лобира в Белия дом за интересите на талибаните.

През1996г. Бин Ладен бил принуден да се премести от Судан в Афганистан. Септември същата година талибаните накрая превзели Кабул, и за да съдейства за това, Бин Ладен дал 3 млн. долара подкуп на командирите, които блокирали пътя към столицата.

Масуд се окопал в родната долина Панджшер и започнал преговори с Русия и Иран за доставка на оръжия. Важен източник на средства за него станала Индия, виждайки в нея противовес на пропакистанска сила в Афганистан. Май 1997г. министерството на на вътшните работи в Пакистан по заповед на МВР официално признало „Талибан“ за правителство на Афганистан (премиерът Наваз Шариф разбрал за това от новините по телевизията). След Пакистан го последвали Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства.

Саудитските власти били разтревожени от това, че Осама използва средства и световните канали на цифровите технологии за връзка с ислямски дисиденти. Спецслужбите на на принц Турки арестували хората на Осама, които вкарали контрабандно в страната ракети „земя – въздух“. Той продължавал да дава телевизионни интервюта със заплахи за династията. През юни 1998г. Турки отлетял за Кандахар. Принцът се надявал да убеди лидера на „Талибан“ молла Омар, че движението ще спечели, ако скъса с Бин Ладен.

В контратерористичния център на ЦРУ обаче се съмнявали, че визитата ще бъде искрен опит да бъде неутрализиран Бин Ладен. По информация от Пакистан Турки обсъждал с талибаните и военна стратегия срещу Северния алианс.

На 7 август 1998г. се разнасят взривове от посолството на САЩ в Найроби и Дарес Салам. Клинтън нарекъл сведенията на ЦРУ първите убедителни свидетелства за това, че Бин Ладен лично е отговорен за гибелта на американците. На 20 август американците пускат 75 ракети „Томахоук“ по лагерния комплекс „Заухар Кили“ в афганистанската провинция Хост. Загиват 21 джихадисти доброволци от Пакистан.

Бившият директор на МВР Хамид Гул по-късно признава, че е предупредил талибаните за американската атака. Ракетните удари само повишили репутацията на Бин Ладен в ислямския свят: свръхдържавата се целила в него и се провалила.

На военни действия Клинтън не се решавал.

„Ставайки директор в Ленгли, Тенет се обявил против използването на програма за тайни действия на ЦРУ като инструмент – заместител на провалената явна политика. Обаче той също отбелязал, че американските президенти отново и отново се обръщат към ЦРУ с молба за тайно решаване на проблеми на външната политика. Както Кенеди преди няколко десетилетия искал ЦРУ да му реши проблема с Фидел Кастро със сребърен куршум, така и Клинтън сега се нуждаел от ЦРУ в борбата си срещу Бин Ладен.

Обаче САЩ не били готови да отговорят на сериозното външнополитическо предизвикателство за участие в мащабна регионална война в Афганистан, където като ключова фигура вече се изявявал Бин Ладен. Покрай многото други усложнения тази война изисквала да се заеме страната на антиталибанските сили и да се влезе в конфронтация с поддръжниците на „Талибан“ в пакистанското разузнаване.

Междувременно в Кандахар пристигат четирима млади арабски мужахедини, произхождащи от средната класа. Техният път на радикализация повтарял този, по който Юсуф и Каси вървели през 1990г.: те били добре образовани в Европа хора от амбициозни и състоятелни семейства.

Мястото на тяхното идейно прераждане става джамията Ал-Кудс в Хамбург. Бин Ладен и неговото обкръжение вече обмисляли да използват за атаки срещу САЩ самолети.

(следва)

Превод: Рени Нешкова

Категории Политика

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *