За „качество на медицинската помощ”се говори още в древността, а от началото на ХХ-ти век до днес научната литература изобилства с определения на това понятие. Според последните виждания на Американската медицинска асоциация същността на качествената помощ е нейната полезност. Кой обаче реално може да прецени
наистина ли е качествена лекарската намеса?
Пациентът няма достатъчно медицински познания. Той е свръхчувствителен към начина, по който е приет в здравното заведение и често обърква любезното отношение с компетентност. От своя страна лекарят е добре подготвен в областта си, но поради различни подбуди в днешно време може да не работи качествено. Например – да предписва препарати, произведени от близка до него фирма или хранителни добавки, на които той е дистрибутор. Не са рядкост случаите, когато се назначават куп ненужни изследвания или се правят излишни, но скъпи хирургични манипулации. Когато притесненият от болестта човек трябва да даде съгласието си за операция, от него се изисква подпис, без много обяснения, без време за обмисляне и консултация за второ лекарско мнение. Напоследък при напускане на здравно заведение на лекуваните там се предлага да отбележат дали са доволни. Подобна дейност е като прах в очите, защото никой не би посмял да се оплаче, ако му предстои контролен преглед или някакъв вид продължителна терапия. А когато болният човек е крайно недоволен и най-после реши да изпрати жалба в МЗ, НЗОК или РЗИ, отговорът по нея се бави цял месец поради недостатъчен и неквалифициран административен капацитет на ангажираните с контрола институции. В обществото ни се шири виждането, че за повечето лекарски пропуски проверяващите ги експерти намират оправдание, че медиците са забравили своята клетва и на практика са зачеркнали Хипкрат. За това допринасят и много добри лекари, все още работещи у нас, които се въздържат от коментар на чуждите грешки поради криворазбрана колегиалност. Едва ли подобно премълчаване е имал предвид бащата на медицината, развивайки в трудовете си идеята за медицинската конфиденциалност. Очевидно е, че
в момента не съществуват ефективни механизми за контрол
върху качеството на лечението. Конференциите на тази тема, които експертите по социална медицина периодично организират, са по-скоро форуми за надприказване, тъй като повечето от решенията им не влизат в действие. В началото на тази година експертен екип, организиран от Института за социална интеграция и Фондация "Фридрих Еберт", посочи възможности за нова политика в здравеопазването. Едно от предложенията на екипа е да се създаде независима от държавата система за обективен рейтинг на лечебните заведения, която да позволи на пациентите да имат реална оценка за качеството на обслужване и възможностите за лечение в отделните болници, клиники и отделения. Но докато това се случи би могло отговорните институции да се погрижат поне за повишаване информираността на гражданите относно техните права и задължения. Не е нужно възникналата вече пропаст между лекари и пациенти да става по-дълбока. Разумният подход е да се прехвърли мост през нея чрез активна разгласа на позитивните примери в медицинската помощ. И още – трябва да се подобри държавното финансиране в тази област, особено за научни изследвания и въвеждане на нови технологии.Едва тогава българският лекар ще си върне изгубеното доверие, като следва без капчица компромис Хипократовия принцип:” Primum non nocere (Преди всичко да не вредим)”.
