„Те не идват от Космоса, те родени са тук,
но сърцата им просто са по-кристални от звук”
Валери Петров
С ярки емоции съм запомнила своята журналистическа интервенция, състояла се в барчето на парк-хотел „Москва”. Ухаеше на лято и кафе. Д-р Владимир Калайджиев беше поръчал от ароматната напитка и когато я донесоха се разположи удобно в стола си. Прецених, че е готов да говори. Нямаше нужда от въпроси, трябваше само да го слушам. И така монологът му продължи близо час.
Бях дочула, че не веднъж е понасял тежки огорчения заради своите идеи – професионални и общочовешки, че за тях е воювал като зам.-министър на народното здраве, зам.-председател на Съвета по възпроизводство на човешки ресурси към Държавния съвет, председател на Комисията по защита на обществените интереси и правата на гражданите в Народното събрание. По тази причина изпитвах не само почит към д-р Калайджиев, но имах чувството, че го познавам. Това усещане сякаш се засилваше от спомените му, заредени с вълнение:
– Исках пред Центъра по хигиена да издигнат голяма статуя, като пред Националния център по заразни и паразитни болести. Знаете я, на Иван Фунев. Но не стана. Някои хора не харесваха идеите ми.
Сянка премина през лицето му. Сви вежди и заприлича на мъдрец от прастари времена – аскетичен, с голямо чело и дълбоки очи. Тънките му пръсти бавно разтвориха пожълтял плик. От там се показаха снимки. Бяха от конгреси и конференции на хигиенно-епидемиологините служби. Сред многото лица открих свои колеги. Изглеждаха толкова млади и ентусиазирани! Всичко, което разказваше за тях д-р Калайджиев беше едновременно известно и непознато.
– Тази снимка ми е много скъпа – поясни той. – Това е първата копка на Центъра по хигиена.
Беше фотографиран самият д-р Калайджиев, във време на ентусиазъм. Разбрах, че на първата копка са присъствали тогавашни представители на правителството и ЦК на БКП, министърът на здравеопазването д-р Кирил Игнатов, проектантите на Центъра, начело с арх. Дойчев, както и изтъкнати специалисти в областта на хигиенната наука – чл.кор. Ташо Ташев, проф. Мирчо Луканов и др. Дошъл и представител на Световната здравна организация – проф. д-р Ожальо, който бил директор на Френския национален институт по хигиена и медицински изследвания.
Върху гърба на снимката беше записано – 8 декември 1965 г. Преди тази дата, като първи зам. министър на народното здраве, д-р Владимир Калайджиев осъществил редица срещи с чужди и наши експерти, за да ги убеди в нуждата от български Център по хигиена, за да осигури финансови средства за изграждането му. Реализацията на замисленото обхванала близо седем години. На 30 април 1972 г., въз основа на Указ № 921 на Държавния съвет на НРБ, била създадена Медицинска академия, в чиято структура включили новоизграденият Център. Но д-р Калайджиев останал далече от това профилактично звено. Дори не влезнал в Центъра след церемонията при официалното му откриване.
Времето не беше заличило натрупаните горчивини. Той говореше за тях и отново всичко ми изглеждаше познато. Възрастният човек описваше един от най-тежките дебати, в които е участвал. Това не била обикновена битка, а според д-р Калайджиев най-голямата в живота му. В основата й стоял идеен конфликт между него и д-р Кирил Игнтов. Министърът и заместник министърът на здравеопазването имали различни виждания за пътя, по който трябва да се развива хигиенната наука у нас. Накрая стигнали до сблъсък на заседание от най-високо ниво. Съдбовният дебат се състоял пред цялото политбюро, начело с тогавашния държавен глава Тодор Живков. Д-р Калайджиев защитавал своя проект за развитие, като не изключвал възможността България да се възползва от постиженията на Запад. Д-р Игнатов настоявал, че нашата хигиенна наука трябва да следва единствено съветския образец. Официално надделяло виждането на д-р Игнатов, макар, че в по-късни срещи, на четири очи, д-р Калайджиев чул и мнения в своя защита. В сърцето му трайно заседнали болка и обида, че е неразбран от хората, които приемал за съмишленици.
С времето натрупал още огорчения. Водел тежки битки, свързани с демографските проблеми у нас. Причина за тези борби било несъгласието му с крайните схващания и действия на националисти и екстремисти, които се опитали се да оглавят „доброволно” движение за окръзи без аборти.
Д-р Калайджиев не скри разочарованието си и от това, че през последните годни българите обедняват – материално и духовно. Но личеше, че няма да спре да мечтае. Той вярваше в далечното добро бъдеще на страната ни. Усещайки колко се вълнува, отложих предварително набелязаните свои въпроси за друг път…
Месеци, след кончината на д-р Калайджиев, в Центъра по хигиена чествахме „100-години от институционализирането на хигиенната дейност в България”. Тогава осезателно усещах духовното присъствие на българския лекар-визионер. На тази земя с него се срещнах само веднъж, само за час, но имах чувството, че отдавна го познавам.
