Дворовете на нашето детство – съветът ми е никога да не се връщате в тях. Нека останат в паметта ви романтичното място на младостта и детството ни, мястото, познало първите ви житейски радости и тайни – онова сакрално пространство на паметта, където мирисът на детството е сътворен от уханието на пържени филии, печени на фурна ябълки с канела или най-простата манджа на света "кале" – кисело зеле с ориз, подправено с чубрица. Не преминавайте през границата на годините, за да задоволите любопитството си. Има места, които трябва да бъдат опазени от погледа на порасналите деца и на първо място това е дворът на детството ни. Той трябва да се запази недокоснат от времето и модерната агресия на града. Спестете си тъгата и разочарованието, които ще последват, ако нарушите този мой съвет.
Един ден влязох през безистена в двора на моето детство на ул. "Гурко" в центъра на София. В очите ми това бе едно от най-прекрасните места от живота ми. Какво ли не знаеха този безистен, този вход, който вече беше затворен с електронна уредба и този двор – част от пространството между улиците "Любен Каравелов", "Евлоги Георгиев", "Ген. Паренсов" и "Ген. Гурко". В него се играеше и народна топка, и футбол. Скачаше на въже или играеше на "Стражари и апаши". От балконите ни викаха младите ни майки и вече починалите ни баби. Там се разказваха страшни истории. Правеха се снежни човеци. Събираше се цяла тълпа, за да ходим да се пързаляме от баира горе от Пионерския дворец (Семинарията) с кормилачка… Понякога в този двор се забравяше на някой голям камък тавата с гювеч, донесена от махленската пекарна на ъгъла на Графа и Евлоги, но никой и не помисляше да направи нещо, с което да заслужи твоето наказание, най-много да поизчезнат най-горните препечени картофки. В този двор се създаваха отрядите на "Тимур и неговата команда". Самият процес бе по-вълнуващ от някакви дейности, които да го последват. В него носеха сутрин рано кисело мляко в стъклени буркани, оставяха ги във входа на кооперацията и вземаха празните бурканчета, оставени от нас и парите – първи опити да се въвежда разносна търговия. 
Дворът имаше сложна съдба – първоначално имаше два изхода към Гурко и към Евлоги Георгиев, или към Канала. Сетне там построиха кооперацията, в която живееше Катя Попова – трагично загиналата в самолетна катастрофа край Братислава българска оперна певица и отградиха за новата кооперация част от него. Ние тъгувахме, родителите ни спориха с проектантите, но нищо не се промени – само кофите за боклук, които се нараждаха в онзи му край бяха преместени в безистена към Гурко.
Помня го в началото на 60-те – затрупан с два метра сняг, в който пробивахме тунели, за да ходим премръзнали, с напълнени със сняг гумени ботуши и зачервени от студ ръце. Помня как пуснахме от една капандура на тавана коте, завързано за парашут от мъжка носна кърпа – падна, не се преби и намерихме само кърпата, но не и котарака, когато слязохме да видим резултата от експеримента.. Това бе времето на летателната еуфория, спътниците, Гагарин. Помня как от този двор тръгвахме на експедиции по Перловската река или към поляните на Парка на свободата – носехме завити във вестници някакви филии, думата сандвич е от доста по-късен период, черджета и шишета с вода. Никой не се страхуваше, че отиваме сами в парка или ходим по бреговете на Канала. Понякога хората от "Чистотата" вечер свърваха от Гурко и и го миеха с маркуча, навит на огромна макара. Той бе винаги чист, изметен и без никакви драсканици по стените на безистена или кооперацията – най-много на плочите да се поставяха квадратите на дамата. Никой не ни се караше за нищо, единствените викове бяха в летните вечери, когато никому не се искаше да се прибира у дома, особено, ако е запален огън в едно специално направено в един ъгъл за нас огнище. Такъв бе дворът на софийското ми детство. Най-големият конфликт в него бе, когато някой нарече мама "зоза" и яде от мен як пердах, по-скоро скубене. Подобни вражеско-буржоазни епитети не можеха да бъдат по никакъв начин изречени за моята майка, макар да бе красива и с лакирани нокти…
Дворът на детството ми….
Един ден наскоро свърнах от Канала към Гурко и влязах вътре. Видях го и замрях – олющената фасада, задната част на респектабилната кооперация на ъгъла срещу някогашната Зоологическа градина навя в душата ми тъга, жалост, огорчение, омерзение…
Огромните каменни плочи на двора бяха натрошени от паркираните върху тях коли. Дворното място, където раснахме, възмъжавахме, създавахме приятелства и дори се влюбвахме бе просто поредният гараж-паркинг. Невероятно елегантният силует на кооперацията ни, проектирана от руски архитект – белогвардеец бе олющен, на места се виждаше тухленият градеж… Направих снимки, но не ги показах сетне никому.
В ушите ми звънеше гласът на мама, а очите ми виждаха приведената снага на баба ми Лени и винаги невероятно чистата и басмена престилка. Доплака ми се.
Местата на паметта трябва да са сакрално отдалечени от реалността, за да се запази магията им. Наруши ли се този баланс между памет и свещеност настъпва крахът, дължащ се на фактора Време, което не винаги носи благородна патина на обектите около нас.
Повярвайте ми и не експериментирайте!
