Преди два дни зададохме въпрос към читателите на Студия Трансмедияу свързан с едно от най-авторитетните литературни списания в САЩ. Днес в съботния ден предлагаме на любознателните любители на историята и литературата отговора на въпроса и една интересна история от времето на Студената война.
През май 1967 г. един бивш офицер от ЦРУ на име Том Брайдън публикува във в. „Сатърдей ивнинг пост“ признанията си под заглавието „Радвам се, че ЦРУ действаше неморално“. В статията Брайдън потвърди нещо, което се е знаело от години – че ЦРУ е финансирало тайно голям брой „групи на гражданското общество“ като Националната студентска асоциация, различни социалистически асоциации и синдикати в Европа в опита си да противодейства на аналогичните операции на съветското разузнаване. Според него, „много от социалистите в Европа през 50-те години – хората, наричащи сами себе си „леви“, които в Америка не различаваха от комунистите, всъщност бяха единствените, които бяха готови да се борят с комунизма“.
В центъра на усилията на ЦРУ по посока на организиране на усилията на антикомунистически настроените европейски творци и интелектуалци е Конгресът за културна свобода (ККС). Организацията е създадена със седалище в Париж през 1950 г. Тя привлича на своя страна под знамето на антитоталитаризма редица известни мислители и творци. За ЦРУ това е добра възможност антикомунистическите идеи да не бъдат артикулирани единствено от реакционни десни интелектуалци, а да бъдат изявени и от другия идеен полюс – от членуващите в организацията либерали и социалисти с антикомунистическите убеждения.
Ръководството на ККС е наводнено с хора на ЦРУ, включително и на най-високото ниво. ККС организира публични лекции, конференции, концерти и художествени изложби. Благодарения на неговата подкрепа е осъществено турнето на Бостънския симфоничен оркестър в Европа през 1952 г. като опит да се убедят скептично настроените европейци във високото качество на американската културна среда и, оттук – в капацитета на САЩ да бъде лидер в биполярния свят на Студената война.
На полето на литературата, печатните медии и книгите ККС купува хиляди копия от издания и след това ти разпространява след това безплатно. ККС подкрепя и прави възможно публикуването на такива антикомунистически „икони“ като книгата на Милован Джилас „Новата класа“. Най-впечатляващата инициатива обаче е създаването на цяла плеяда от много качествени литературни и политически списания. Флагман в тази поредица е издаваното в Лондон списание Encounter, но трябва да се споменат също френското Preuves, Tempo Presente в Италия, Forum в Австрия, Quadrant в Австралия,Jiyu в Япония и Cuadernos и Mundo Nuevo в Латинска Америка.
И тук стигаме до сърцевината на нашия разказ – списанието „Партизански преглед“ (Partisan Review). То е едно от най-значимите списания за литература и литературна критика в САЩ през ХХ в. Неговата история се простира в период от 69 години. Основано е през 1934 г. и спира да излиза през 2003 г. (с кратко прекъсване в периода ноември 1936 – ноември 1937 г.). Първоначално е свързано директно с Комунистическата партия на САЩ (КПСАЩ), тъй като е създаден от Ню Йоркската секция на мрежата от литературни клубове „Джон Рийд“, организирани и финансирани от КПСАЩ. Екипът на списанието е създаден с подкрепата на литературния орган на партията „Ню масис“ и особено на ентусиазма на Джоузеф Фрийман. В първите броеве преобладава пролетарската литература, но постепенно се налага марковия за списанието жанр – есетата с коментари по културни въпроси и критичните обзорни рецензии.
Когато през лятото на 1936 г. КПСАЩ се преориентира под диктата на Коминтерна към идеята за народните фронтове срещу фашизма (какво точно се разбира под това за САЩ така и не става ясно), тя организира новата Лига на американските писатели, закривайки дотогавашните клубове „Джон Рийд“ и списанието спира да излиза за около година. През 1937 г. то е възстановено (с помощта и на американските троцкисти) и така застава на твърди антисъветски позиции на вълната на новините за „големия терор“. Стига се дори дотам, че КПСАЩ заявява, че е ограбена. След пакта „Рибентроп-Молотов“ списанието се измъква окончателно от обвързаността си с американските комунисти, а на неговите страници започват да пишат автори като Джеймс Бърнъм и Сидни Хук, които критикуват енергично Москва.
След края на Втората световна война, въпреки че Уилям Филипс – редакторът и човекът, с чието име се свързва цялото съществуване на списанието, отрича обвързаността до последния си дъх, „Партизан ривю“ получава пари от ЦРУ в рамките на културната част на Студената война. Този факт вече е документално доказан – когато списанието е пред фалит през 1953 г., то е спасено с дарение от 2 500 долара от Американския комитет за културна свобода (АККС) – организация, създадена от ЦРУ, която е колективен член на издателския съвет. Даже, когато АККС спира операциите си в края на 50-те години, остатъкът в касата му е прехвърлен на списанието. Впоследствие Филипс получава дарения от издателя на сп. „Тайм“ Хенри Люс, който всъщност е връзката между Филипс и директорът на ЦРУ Уолтър Бедел Смит. През 60-те години вече цитираният ККС(т.е. ЦРУ) подпомага списанието с 3 хил. дол. годишно за период от три години под формата на чуждестранни абонаменти.
Списанието се стабилизира през 1963 г., когато се овързва с Университета „Рътгърс“ – това продължава до 1978 г. Тогава Филипс се скарва с университетското ръководство заради необходимостта да бъде пенсиониран в рамките на университетските правила, което влияе и на съдбата на изданието. Стига се до съдебни спорове – включително и за издателските права на списанието. В крайна сметка редакцията на „Партизан ревю“ е преместена в Бостънския университет, където работят главните редактори Уилям Филипс и Стивън Маркус, а Едит Кърцуел е отговорен редактор. През 1982 г. там е направена първата литературна среща с автори от Източна Европа и СССР в рамките на конференцията „Писатели в изгнание“, публикувана и в специален брой на списанието.
Въпреки че в началото „Партизан ривю“ е свързано с КПСАЩ на неговите страници са публикувани най-различни гледни точки – от крайнолиберални до крайноконсервативни. Жанровата палитра на публикуваните на страници му статии е много широка – от най-актуалните и злободневни културни и политически теми до теоретични проблеми на психологията и политическите теории. Там може да се открият специални тематични статии на интелектуалци за такива теми като Втората световна война, Холокоста, интеграцията на Европа, 11 септември 2001 г. и глобалния тероризъм. Често има обзори на културната и политическата ситуация от двете страни на Атлантика.
Около списанието стават известни и вече са се превърнали в журналистически и литературни легенди са двамата основатели Уилям Филипс и Филип Рав, както и Едит Кърцуел (съпруга на Филипс). Като автори и рецензенти на литературни творби са автори като Хана Аренд, Джеймс Болдуин, Самюел Бекет, Алан Гинсбърг, Франц Кафка, Дорис Лесинг, Джолдж Оруел, Мардж Пиърси, Жан Пол Сартр, Роджър Шатък, Сюзан Зонтаг, Уилям Стайрон, Линел Трилинг, Робърт Пен Уорън.
В областта на изкуството най-известните публикации на „Партизан ривю“ са свързани с имената на Клемент Грийнберг, който публикува над 30 статии в периода 1939 – 1981 г. (например есето му от летния брой за 1939 г. на тема „Авангардът и кичът“), на Дуайт Макдонълд („Масовият култ и средният култ – пролетния брой на 1960 г.), на Сюзан Зонтаг („Бележки за лагера“ от летния брой на 1964 г.) и др.
Филипс умира през 2002 г., а последният брой на списанието излиза през 2003 г. и е посветен на неговата памет.
Без да достига голям тираж (никога не е надминавал 15 хил. тираж), списанието е изключително влиятелно. „Ню Йорк таймс“ отбелязва излизането на последния брой на списанието през 2003 г. с думите „то вероятно никога няма да бъде забравено… За мнозина американци, „Партизан ривю“ е мястото, от където те да научили за пръв път за абстрактния експресионизъм, екзистенциализма, новия критичен реализъм, както и за начинаещи автори като Робърт Лоуел, Норман Мейлър, Елизабет Хардик и Сюзан Зонтаг“.
А в по-общия контекст на силовата „културна дипломация“ на Студената война, то следва да се обобщи, че чрез ККС и други по-директни методи ЦРУ се превръща в централен играч в интелектуалния живот в годините на Студената война. Даже спекулативно можем да кажем, че всъщност подобни похвати превръщат някои операции на разузнавателната служба и афилиираните към тях организации в най-близката американска аналогия на липсващата отвъд Окена, но много характерна за Европа институция на Министерство на културата (всъщност преди войната част от тези функции се върши от различните министерства на пропагандата).
И тук е сърцевината на проблема. В годините на Студената война, поне отвъд Океана, често се прави разграничението между „тоталитарните“ и „свободните“ общества като се посочва, че само в свободните общества хората могат да се самоорганизират и да създават свои и независими от държавата граждански организации,. Оказва се, че много от тези групи – включително левите интелектуални списания – са били тайно финансирани, поне частично, от държавната власт и са били инструменти в нейната политика. Трудно е да се каже, дали литераторите и художниците биха били още „по-революционни“, ако ЦРУ не беше ангажирано с подобни културни дейности. Но е интересно, че в наши дни архивите проговарят и дават информирана представа за отминалите години. А написаното от писателите, поетите и критиците създава не само знания, но и чувства и нагласи, които отиват отвъд сухата фактология на историята.
Ако искате да се запознаете с литературната история на ХХ в. – просто разтворете страниците на списанието, което отскоро е достъпно в пълния си обем онлайн на уебсайта на Бостънския университет.
