Снимка: Хотел "Уотъргейт", където през 1972 г. се помещава подслушваният щаб на Демократическата партия.
В рамките на поредицата „Иди си навреме“ в „Денят разказва“, екипът на Студия Трансмедия поставя своите читатели и зрители върху тънката и невидима граница между световното признание и всеобщото презрение, между триумфът да влезеш през парадния вход на голямата история и фиаското да бъдеш смазан от тежестта на епохата, между безсмъртието на митологията и грубата мимолетност на реалността. Понякога един-единствен жест е фатален, един кратък миг е достатъчен. Често и смъртта идва на помощ, за да открехне дверите към вечността. Какво означава да си отидеш навреме: политическа интуиция, личен късмет или участта на герой от древногръцка трагедия. Класически случай е Ричард Милхауз Никсън, който опита вкуса и на двете възможности.
30 април 1973 г.: Ричард Никсън няма накъде повече да отстъпва и поема отговорност за подслушването на щаба на демократите в хотел „Уотъргейт“ през миналото лято. Година по-късно той ще бъде отстранен от президентския пост. Днес Карл Бърнстийн и Боб Удуърд – двамата знаменити репортери на „Вашингтон поуст“, които разкриха машинацията и се окичиха с Пулицъри, се връщат на темата от дистанцията на времето.
1974 година. Сенатор Сам Ървин, приключвайки своята 20-годишна кариера в Сената, публикува последния си доклад като председател на сенатската комисия по аферата "Уотъргейт" и задава въпроса: "Какво всъщност беше "Уотъргейт"?
Безброй много отговори са давани на този въпрос през последните 40 години, след като на 17 юни 1972 г. в 2.30 ч. сутринта в централата на Демократическата партия в бизнес сградата "Уотъргейт" във Вашингтон бяха арестувани крадци, облечени с костюми и носещи гумени ръкавици. Четири дни след инцидента Белият дом обяви официалния отговор на президента Ричард Никсън. "Определени елементи може да се опитат да раздухат случая повече от това, което той в действителност представлява", заяви снизходително прес секретарят Роналд Зиглер, като омаловажи инцидента и го определи за "треторазряден обир".
Историята обаче доказа, че той не е бил прав. Две години по-късно Ричард Никсън стана първият и единствен американски президент, подал оставка, а участието му в престъпния заговор, целящ да се попречи на правосъдието с цел прикриване на "Уотъргейт", е категорично доказано. Друг отговор на въпроса, който продължава да съществува до днес и често е неоспорим – прикриването на аферата, е по-лошо от самото престъпление. Това омаловажава скандала и степента на престъпните действия на Никсън. Отговорът на Ървин на собствения му въпрос намеква за огромното значение на "Уотъргейт": "Да нарушиш целия процес на номиниране и избиране на президента на САЩ до такава степен, че това да окаже влияние на президентската кампания през 1972 г." "Уотъргейт" обаче не е само това. В най-опасните си проявления аферата бе безсрамна и дръзка атака, дирижирана от самия Никсън, срещу основите на американската демокрация: конституцията, системата на свободни избори и върховенството на закона.
Днес са известни много повече неща от времето, когато първи разкрихме скандала като млади репортери във в. "Вашингтон пост" – продължават разказа си Бърнстий и Удуърт. Множество записи дават ясни отговори и доказателства за "Уотъргейт", те показват и значението на скандала. В изминалите десетилетия броят на тези записи се увеличава непрекъснато благодарение на разшифроването на тайните записи на Никсън, което прибави детайли и разясни контекста на слушанията в Сената и Камарата на представителите; на съдебните дела и признанията на 40 от сътрудниците и приближените на Никсън, които отидоха в затвора; спомените на самия Никсън и на неговите помощници. Тази документация дава възможност да се проследи личното влияние на президента върху мащабния политически шпионаж, саботаж и други нелегални действия срещу неговите истински или въображаеми противници.
Какво бе "Уотъргейт"? Това бяха накуп петте войни, които Никсън води: войната срещу антивоенното движение, войната срещу демократите, войната срещу медиите, войната срещу правосъдието, войната срещу историята.
Резултатът от войните е ясен и предопределен. И все пак на финала остава мяста и за малко театър. В деня, когато се оттегли – 9 август 1974 г., Никсън произнесе емоционална прощална реч в Източната стая пред екипа, приятелите си и администрацията. До него е семейството му. Към края на речта си той размахва ръка, сякаш да подчертае най-важното от това, което иска да каже.
"Помнете винаги – другите може да ви мразят, но те няма да победят. Те ме свалиха, но не ме победиха – не ме накараха да мразя!"
Това завещава на човечеството Ричард Милхауз Никсън.
Но Бърнстийн и Удуърт му отвръщат незабавно: „Всъщност тъкмо неговата собствена омраза го отведе до падението му. Никсън изглежда го проумява, но твърде късно. Той вече бе разрушил себе си.“
Е, ако и у нас, вместо контролиран медиен монопол работеше журналистика от настойчиви, находчиви и неподкупни репортери като Бърнстийн и Удуърд, може би и животът ни щеше да е друг.
За съжаление, всички съвпадения на събития, институции, личности, процедури, решения и последици с днешна България са много малко и напълно случайни…
