България ще отдаде почит на Апостола на свободата Васил Левски. Днес се навършват 144 години от неговата гибел. 18 февруари е признатата дата на гибелта на Апостола на свободата, но „по инерция“ го отбелязваме на 19 февруари.
Обесването на Апостола от османците се случва на 6 февруари 1873 г., време, в което е бил в сила и се е датирало по Юлианския календар.
През 1916 г. в България е въведен Григорианският календар. Така датирането преди неговото въвеждане се променя по следния начин: към датите (събитията) през XX век (от 1900 до 1916 г.) се прибавят 13 дни, а към датите (събитията) през XIX век и назад във времето се прибавят 12 дни. Следователно датата 6 февруари 1873 г. по Юлианския календар (т.нар. стар стил) се трансформира в 18 февруари 1873 г. по Григорианския календар.
През лятото и есента на 1872 г. цяла България започнала да живее в предреволюционен подем. Вътрешната революционна организация (ВРО), чийто основен организатор, идеолог и водач бил тъкмо Васил Левски, обхванала в мрежата си почти цялата страна и насочвала към непосредствена подготовка на общонационалното българско въстание.
Турското правителство, незнаещо дотогава за огромния размах на движението, засилва полицейско-разузнавателните органи, разкрива много комитети, унищожава или неутрализира първокласни революционни дейци. ВРО, като всяка конспиративна организация, ударена в центъра, започва да се разпада.Ударът заварил Левски в Южна България. Той веднага предупредил комитетите за опасността и тръгнал за Букурещ, за да обсъди заедно с другите членове на БРЦК създалото се положение. В Сливен до него пристига писмо от Любен Каравелов, писано на 2 ноември 1872 г., в което се препоръчва незабавно „повдигане на революцията“.
„Трябва да се върви на бой, настоявал Каравелов, без да губим минутка. На сичките тадявашни юнаци са писа и щат да заминат отсреща и надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“
Васил Левски обаче отказва да изпълни заповедта на БРЦК, защото за него революцията трябвало да доведе до освобождението на България, а не до ненужно проливане на българска кръв. Разбиранията на Левски, че не може да се прави въстание, преди да се подготви народът за победоносна борба, и че не бива да се разчита на чужда помощ, „преди самички да изтъчем платното“, са споделяни и от много вътрешни дейци и комитети.
Далновидността на Апостола в този критичен момент става още по-очевидна, като се вземе предвид, че след разкриването на ВРО посланиците на западните държави побързали да предложат на Високата порта военна помощ, ако конспиративната българска организация започне въстание.
Часът е съдбоносен и Левски решава бързо да се придвижи до Букурещ, за да защити своите разбирания. На 25 декември 1872 г. на път към Дунава той пристигнал в Ловеч, но поради полицейските предохранителни мерки не можал да се срещне с председателя на местния комитет поп Кръстю, а се задоволил само да прибере архива на комитета, книжата, които, ако попаднели в турски ръце, можели да разкрият напълно народната организация. През следващата нощ Левски останал в село Къкрина, за да пренощува в ханчето на доверения комитетски човек Христо Цонев – Латинеца.
Но тук, на 27 декември, бил заловен от турската полиция. Тя разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези.
Васил Левски е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Съществуват предположения, че причината за неговото залавяне е предателство от съмишленик. Спори се за името на предателя – Поп Кръстю или Марин Поплуканов. Според други проучвания предателство спрямо Левски не е имало.
До последно османците не знаят кого са заловили и Левски е откаран в Търново, за да бъде разпознат. Чак там става ясно кой е той. При Къкрина отиват едва няколко заптиета, а в случай, че са знаели кого залавят, подобна малочисленост не би била логична. Левски, който е охраняван само от 20 заптиета по време на пътя си от Търново до София, се е надявал напразно до последно, че ще бъде освободен от съмишленици.
В София Левски е предаден на съд. Апостола изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Той подчертал няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Османската империя. Левски се разграничава от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения.
Очаквало се Великото везирство да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Турция и вреди на авторитета ѝ пред Европа. Комисията за процеса е: Али Саид паша, Шакир бей и Иванчо Хаджипенчович. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите.
Смъртната присъда на Апостола е издадена на 14-ти и е потвърдена на 21 януари 1873 г. Процесът завършва, а комисията е иззела функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. 60 подсъдими са осъдени на затвор и заточение и двама да бъдат обесени – Димитър Общи и Васил Левски.
На 18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София.
В последните си мигове Левски се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва: „Каквото съм правил, в полза народу е. Моли се, отче, не за мене, а за отечеството България.“
Свещеник Тодор Митов свидетелства: „След като свърших обреда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: Боже, избави България!“
Така завършва своя живот най-великият син на България – гениалният организатор, политик и идеолог на българската национална революция.
Левски е останал в българската история преди всичко с безсмъртието на своите прозрения. Когато се изгражда неговият образ, традиционно се акцентира върху човешките му добродетели. Те безспорно правят Левски истински обичан син на народа. Но главното не е в това, че той е бил безумно смел и честен, че е държал сметка за всеки похарчен лев на организацията, че е бил фанатично обречен на делото на революцията. Този сантиментален образ на Левски закрива действителното величие на неговото дело.
Преди всичко Апостола е велик народен водач – организатор. Като никой друг в българската история, и то в условията на робски страх, униние и тотална диктатура, той успява да създаде мощна народна организация.
Левски е гениален политик на революционна България. Неговите прозрения за независимост и самостоятелност на българското движение, развиващо се сред хаоса на Източния въпрос, добре разбрани и осмислени, имат почти непреходно значение в българската история. Дръзкото отхвърляне на политическата опека на чуждите сили е изстрадан исторически урок, дълбоко анализиран и осмислен в политическата идеология и революционната практика на Васил Левски.
Левски е велик и със своите идеи за бъдещия свят – свят на народното равноправие и на човешката свобода. Макар и да е заел своите идеи от европейската демократична мисъл, той ги преработва, за да създаде от тях платформа и знаме на народната пробуда, на националното движение.
Със своята политическа идеология, със своите качества на гражданин на новия свят, със своята гениалност на организатор и политик Левски изпреварва българското развитие с цели десетилетия. И може би са прави онези познавачи на неговото дело, които смятат, че ако беше живял в някоя по-голяма страна и ако беше писал на някой по-популярен език, той щеше да бъде известен на света като един от най-големите мъже на XIX век.
