Наскоро британският в. "Гардиан" публикува потресаващ разказ за журналистическото разследване на една французойка, която чрез съвременните социални мрежи се свързва с джихадист от Ислямска държава, който я примамва да се присъедини към него на сирийска територия. Никой не трябва да си мисли, че това не се отнася до него – в ситуацията на младата Мелоди може да се окаже всеки юноша, девойка, всяко ваше дете, брат, приятел. Струва си да се прочете този разказ.
* * *
Беше 10 ч вечерта един петък през пролетта на 2014 г. Седях си на канапето в моят едностаен апартамент в Париж, когато получих кратко съобщение от френски терорист, базиран в Сирия: „Салам алейкум, сестро. Видях, че си гледала моето видео. Мрежата полудя по него! Мюсюлманка ли си? Какво мислиш за муджехадините?“
Като журналистка, пишех за джихадистите в Европа за Ислямска държава (ИДИЛ) повече от година. Бях си създала акаунт в социална медия под името Mélodie, за да изследвам как европейски тийнейджъри са привлечени от ислямкия екстремизъм. Прекарвах часове, следейки новините с описания на страховити планове. Онази нощ останах будна цяла нощ на канапето, скачайки от акаунт в акаунт и тогава попаднах на видеото на френски джихадист, който изглеждаше на около 35 години. Носеше военна екипировща и се беше нарекъл Абу Билел. Казваше, че е в Сирия.
По-късно щях да науча, че е изкарал 15 години, водейки джихад в цял свят. Но в онзи момент не знаех нищо за войнствения мъж на екрана ми, гордо разкливащ съдържанието на жабката на неговия джип – дебела пачка сирийски лири, захарна пръчка и нож. Той свали светлоотражателните черни очила Рей-бан, разкривайки своите черни и с очертани вежди очи. Знаех, че афганските бойци очертават очите си. И все пак, да видя терорист с гримирани очи като мен беше изненада. Той изглеждаше добре. Говореше перфектен френски с лек, според мен наподобяващ алжирския акцент. Той се усмихна широко, призовавайки зрителите си към хижра – да напуснат света на неверниците и да се присъединят към някоя ислемистка страна.
Аз обикновено не съм много активна в моя профил. Не проповядвам – просто пускам линкове към статии или видеа като това. Профилът ми беше със снимка на анимационната героиня принцеса Жасмин от филма на Уолт Дисни за Аладин. Обикновено сменях местонахождението на профила си в зависимост от историята, която разработвах. Тогава претендирах, че съм в Тулуза. Скоро след това моят компютър алармира, че съм получила три лични съобщения в кутията на Mélodie от Абу Билел:“Последен въпрос,” пишеше той, “мислиш ли да дойдеш в Сирия?“
“Айлекюм салам,” отговорих аз. “Не съм си и помисляла, че един джихадист ще говори с мен. Нямаш ли по-добри неща за правене? LOL.” В отговор на въпроса му за муджехадините написах: “Нямам предразсъдъци спрямо бойците. И все пак, зависи от човека.” Исках да разбера как европейски деца попадат под влияние на тази пропаганза и да вникна в начина на мислене на самите бойци.
Казах му също, че съм преминала към исляма, но не му дадох никакви подробности. Специално направих правописни грешки и се опитвах да използвам тийнейджърска лексика. Очаквах отговора му с тежес в стомаха. Изглеждаше твърде реално, за да бъде истина. Бях интервюирала муджехадини и по-рано, но никога някой, който е над 20-годишна възраст и – никога по-рано – някой, който да е казал нещо извън официалната пропаганда“.
„Разбира се, че имам много други работи за правене! Но сега е вече 11 ч. вечерта тук и боевете свършиха за днес. Имаш ли някакви въпроси към видеото, което сподели? Мога да ти кажа всичко за това, което става в Сирия – при това цялата истина – истината на Аллах. Трябва да говорим по скайп – ще ти дам моето потребителско име“.
Скайп беше невъзможен – предложих да говорим друг път. Билел разбра и обеща да бъде в наличност за Mélodie утре. “Ти си преминала към правата вяра, така че….трябва да се приготвиш за хижра. Ще се погрижа за теб, Mélodie.”
Билел не знаеше нищо за това момиче и вече беше готов да иска тя да се присъедини към него. Бях отвратена. Да се нахвърли на момиче като Mélodie се оказа толкова лесно: срещала съм хиляди момичета като нея – с ограничено образование и липсва на наставничество. Те бяха толкова уязвими.
Исках да разбера как европейските деца се поддават на тази пропаганда и да вляза в начина на мислене на бойците, които прекарваха дните си в изтезания, обири, изнасилвания, убийства, а нощите си – в самохвалство пред компютрите си. Може би този мъж щеше да ми даде поглед отвътре. Засега обаче, беше вече късно и приятелят ми Милан щеше да идва у нас. Казах му, че искам да прекарам нощта у тях. Не му казах как съм изкарала вечерта, просто му казах, че искам да спя до него.
Онзи понедеделник се втърнах в редакцията на списанието, за което пишех често материали на свободна практика, настойчива да обсъдя идеята с един от редакторите. Бях му вече изпратила видеото с Билел, показващ вътрешностите на своята кола. Той беше шокиран от лесния начин, по който бях установила контакт. Съгаси се, че това е възможност, но ми напомни, че инициативата е опасна. Определи ми и фотограф на име Андре – с него бях работила от години и бяхме добър екип. Трябваше да се съглася с молбата на Билел да се срещнем в скайп, а Андре щеше да снима.
Идеята терорист да знае моето лице не ме вдъхновяваше, особено при възможността да се окаже в дома ми в даден момент.
Трябваше да изглеждам десетина години по-млада, да си намеря фередже и някак си да вляза в кожата на 20-годишна жена. Друг редактор, бивша репортерка щеше също да наблюдава разследването ми зае hijab и черна рокля – някаква разновидност на djellaba. Всъщност бях доволна, че ще имам фередже. Самага идея, че терорист ще познава лицето ми не ме вдъхновяваше, особено при възможността той да се върне всеки момент във Франция – родната му страна.
Андре дойде в апартамента ми около 6 ч вечерта. Това беше 7 ч сирийско време. Това щеше да ни даде време да се подготвим преди да се появи Билел в мрежата. Търсихме най-подходящия ракурс от който да се снима екрана на компютъра и същевременно аз да съм най-неразпознаваема. Имахме стриктни указания на първо място да бъде нашата сигурност пред всичко останало.
Сложих дългата до пода джелаба на Mélodie’s върху моите джинси и пуловер. Когато се върнах в дневната стая Андре избухна в смях: „Предполага се, че трябва да покриеш повече от челото си“, каза той, подигравайки ме. Той ми помогна да наглася хиджаба, така че да покрие всеки кичур коса и да показва само овала на лицето ми. Свалих всичките си пръстени и покрих татуировката на китката си. Биле вече беше влязъл във Фейсбук и чакаше Mélodie.
“Там ли си?” запита той нетърпеливо.
“Ще се видим ли в скайп?”
“Mélodie?”
“Hello? LOL.”
“Mélodie???…”
“Sorry: салам алейкум…:) Там ли си???”
Време беше. Сесях с кръстосани крака на дивана. Той имаше висока облегалка, която скриваше от обектива по-голямата част от апартамента ми и всякакви възможни за разпознаване детайли от интериора. Андре беше свалил и една снимка от стената. Той се беше разположил в сянката зад дивана. Смартфонът ми вече записваше, а освен това бях взела друг телефон с предплатена карта, който щеше да бъде на Mélodie’s. Бях вече създала и нов акаунт в скайп на нейно име. От видео в ютюб се бях научила как да скрия IP адреса си.
Всяка седмица Билел пращаше стотици лични съобщения на ‘Mélodie’.
Звъненето в скайп се превърна за мен в камбанен звън. Поех си за миг дъх, кликнах с мишката и той се появи. Билел се взря продължително в Mélodie. Очите му бяха още очертани с молив за гримиране. Очевидно беше във връзка от колата си, използвайки смартфон. Изглеждаше чистоплътен, дори добре поддържан. Очевидно беше горд човек, раменете му бяха облегнати, а брадичката му – вдигната, но почувствах, че е нервен. След кратък период, който ми се стори вечет, накрая той прекъсна мълчанието: „Салям алейкум, сестро.“
Направих гласа си колкото се може по-тънък, сладък и жизнерадостен въпреки че не ми беше лесно при положение, че пуша като комин повече от 15 години. И се усмихвах: „Цяла лудост е да говоря с муджехадин от Сирия“, каза впечатлена Mélodie. “Изглежда, че в Сирия вие имате по-лесен достъп до Интернет отколкото аз в Тулуза! Деля компютъра със сестра ми, а мама често ни го отнема за себе си. Дори телефонът ти е по-нов от моя.” Стараех се да дам на Mélodie достоверни извинения за евентуално бъдещо отсъствие. Тя живееше със семейството си и евентуално не би могла винаги да спази уговорките.
“Сирия е чудесна,” каза Билел. “Ние имаме всичко тук. Машалах, трябва да ми повярваш – тук е рай! Много жени мечтаят за нас – ние сме бойците на Аллах,” каза той.
“Но всеки ден умират хора в твоя рай …”
“Верно е, както и че всеки ден се бия, за да спрем убийствата. Нашият враг е Дяволът. Нямаш си въобще представа. Врагът ограбва и убива сирийците. Той изнасилва също жените. Той ни напада, а ние защитаваме мира.”
“Кой е врагът – сирийският президент ли?”
“И той, наред с другите. Имаме много врагове.”
В допълнение на режима на Башар Асад, той посочи фронта ал-Нусра (въоръжен клон на ал-Кайда), сирийците и всички онези, които той наричаше „неверници“. “Кажи ми,” запита Билел, “всеки ден ли носиш хижаб-а си?”
Mélodie изрецитира онова, което беше чула от момичетата, преминали тайно към исляма, които бях интервюирала.“Обличам се нормално сутринта. Казвам дожидане ва мама и, когато съм извън дома, си слагам джелаба-та си и фереджето.”
“Добре е така. Гордея се с теб. Това, което правиш, наистина е смело. Имаш красива душа. А и си много красива на външен вид, в допълнение.”
Билел хвърляше развратни погледи на Mélodie. Тя го помоли да й покаже какво има наоколо. Той претендираше, че е в близост та Алепо. В действителност, най-вероятно, беше на няколко километра от позициите на ИДИЛ в Рака.
Той слезе от колата и смартфонът му показа образи от опустошената Сирия. Изведнъж в тишината се чуха мъжки гласове.
Той слезе от колата си и смартфонът му показа образи от опустошена Сирия. Нямаше никой наоколо. Беше около 9 ч там и беше абсолютно тифо. Изведнъж, дебели мъжки гласове нарушиха мълчанието.
“Не казвай нищо!” заповяда Билел. “Не искам никой да те види или чуе! Ти си моят скъпоценен камък – ти си чиста. OK? Разбра ли?”
Mélodie отговори, че е разбрала. Заслушах се в разговора. Бях в състояние да различа два други гласа. Те са поздравиха на арабски, след това на френски, който приличаше да е техния матерен език. Те се смееха, поздравявайки се за това, че са „ги заколили“.
“Салам алейкум. Какво става?” запита единият. “Извънредно ли работиш или нещо друго?”
“Патрулирам, братко, патрулирам … нищо специално. Нищо не се случва тук. Този район е чист. Знаете това.”
Засъхналата кръв, която виждах на стената беше свидетелство за скорошна атака. В далечината се развяваха черните знамена на ИДИЛ с белите надписи. Чувах как Билел говори за различни неща, включително за нетърпението му да си получи „американския товар“ и „шоколадовите блокчета“.
Другите муже бързо поздравиха Билел. Разговорът беше кратък, но начинът, по който се обръщаха към него показваше, че той е с по-висок ранг от тях. След минута той се сбогува с тях и отново заговори по телефона, присетнен, че Mélodie може да е затворила: “А, още си тук! И си все така красива.”
Аз го попитах къде е бил и какво е правил. „Много въпроси задаваш,“ каза той. „Разкажи ми за себе си! Какво те отведе по пътя на Аллах?“.
Умирах вече за цигара. Не бях се подготвила да измисля историята на Mélodie. Запънах се, „Един от братовчедите ми беше мюсюлманин и аз бях впечатлена от вътрешния мир, която религията му даваше.“
„Той знае ли, че искаш да дойдеш в ал-Шам?“.
Билел предполагаше, че вече всичко е решено. За него, Mélodie в ной-скоро време щеше да дойде в Сирия. “Не съм сигурна дали искам да дойда,”казах аз.
“Чуй ме, Mélodie, между другите неща, едно от моите задължения е да набирам хора и аз съм много добър в това. Можеш да ми се довериш. Ти си много важна. И, ако се съгласиш да се омъжиш за мен, ще се отнасям с теб като с кралица.”
Аз изключих скайп-а като рефлекс за оцеляване. Смъкнах хиджаба от врата си и се обърнах към Андре, който беше като онемял. Гледахме се в очите. Как да реагирам? Андре предложи да обясня, че Mélodieне иска да дойде в Сирия сама – ако въобще реши да ходи там. Андре извади цигара и аз дръпнах силно. Билел се обаждаше отново. Махнах видеовръзката. Билел щеше да продължи да си говори с Mélodie, но нямаше да има възможност да я гледа. Имах чувството, че лицето му се беше просмукало във всеки ъгъл на стаята и аз не исках той да я гледа повече.
Чудех се колко ли момичета са примамвани от мъже като Билел в същия този момент.
„Трябваше да затворя,“ се оправдах аз, „Мама се върна в къщи“.
“Приятелката ми Жасмин е мюсюлманка,” смених темата аз, “и тя постоянно се оплаква, че не може да практикува религията си в Тулуза. Мога да я поканя да дойде с мен, но не знам ще я пуснат ли, тъй като е непълнолетна.”
“Разбира се, че може да дойде!”
“Тя е само на 15 години.”
“Всеки ден се боря за законите на шерията. Тук жените могат да се омъжат като станат на 14. Ако Жасмин дойде, ще и намеря добър мъж.”
Жасмин не съществуваше, но се чудя колко истински Жасмин са примамвани точно в този момент от мъже като Билел. „Билел, трябва да затварям, мама се връща.”
“Ще бъда тук утре, след боевете, в 7 ч. Иншалах… Лека нощ, бейби.“
Изключих. Двамата с Андре бяхме изненадани колко бързо се разви всичко.ф
Беше 10 ч вечерта един петък през пролетта на 2014 г. Седях си на канапето в моят едностаен апартамент в Париж, когато получих кратко съобщение от френски терорист, базиран в Сирия: „Салам алейкум, сестро. Видях, че си гледала моето видео. Мрежата полудя по него! Мюсюбманка ли си? Какво мислиш за муджехадините?“
Като журналистка, пишех за джихадистите в Европа за Ислямска държава (ИДИЛ) повече от година. Бях си създала акаунт в социална медия под името Mélodie, за да изследвам как европейски тийнейджъри са привлечени от ислямкия екстремизъм. Прекарвах часове, следейки новините с описания на страховити планове. Онази нощ останах будна цяла нощ на канапето, скачайки от акаунт в акаунт и тогава попаднах на видеото на френски джихадист, който изглеждаше на около 35 години. Носеше военна екипировща и се беше нарекъл Абу Билел. Казваше, че е в Сирия.
По-късно щях да науча, че е изкарал 15 години, водейки джихад в цял свят. Но в онзи момент не знаех нищо за войнствения мъж на екрана ми, гордо разкливащ съдържанието на жабката на неговия джип – дебела пачка сирийски лири, захарна пръчка и нож. Той свали светлоотражателните черни очила Рей-бан, разкривайки своите черни и с очертани вежди очи. Знаех, че афганските бойци очертават очите си. И все пак, да видя терорист с гримирани очи като мен беше изненада. Той изглеждаше добре. Говореше перфектен френски с лек, според мен наподобяващ алжирския акцент. Той се усмихна широко, призовавайки зрителите си към хижра – да напуснат света на неверниците и да се присъединят към някоя ислемистка страна.
Аз обикновено не съм много активна в моя профил. Не проповядвам – просто пускам линкове към статии или видеа като това. Профилът ми беше със снимка на анимационната героиня принцеса Жасмин от филма на Уолт Дисни за Аладин. Обикновено сменях местонахождението на профила си в зависимост от историята, която разработвах. Тогава претендирах, че съм в Толуза. Скоро след това моят компютър алармира, че съм получила три лични съобщения в кутията на Mélodie от Абу Билел:“Последен въпрос,” пишеше той, “мислиш ли да дойдеш в Сирия?“
“Айлекюм салам,” отговорих аз. “Не съм си и помисляла, че един джихадист ще говори с мен. Нямаш ли по-добри неща за правене? LOL.” В отговор на въпроса му за муджехадините написах: “Нямам предразсъдъци спрямо бойците. И все пак, зависи от човека.” Исках да разбера как европейски деца попадат под влияние на тази пропаганза и да вникна в начина на мислене на самите бойци.
Казах му също, че съм преминала към исляма, но не му дадох никакви подробности. Специално направих правописни грешки и се опитвах да използвам тийнейджърска лексика. Очаквах отговора му с тежес в стомаха. Изглеждаше твърде реално, за да бъде истина. Бях интервюирала муджехадини и по-рано, но никога някой, който е над 20-годишна възраст и – никога по-рано – някой, който да е казал нещо извън официалната пропаганда“.
„Разбира се, че имам много други работи за правене! Но сега е вече 11 ч. вечерта тук и боевете свършиха за днес. Имаш ли някакви въпроси към видеото, което сподели? Мога да ти кажа всичко за това, което става в Сирия – при това цялата истина – истината на Аллах. Трябва да говорим по скайп – ще ти дам моето потребителско име“.
Скайп беше невъзможен – предложих да говорим друг път. Билел разбра и обеща да бъде в наличност за Mélodie утре. “Ти си преминала към правата вяра, така че….трябва да се приготвиш за хижра. Ще се погрижа за теб, Mélodie.”
Билел не знаеше нищо за това момиче и вече беше готов да иска тя да се присъедини към него. Бях отвратена. Да се нахвърли на момиче като Mélodie се оказа толкова лесно: срещала съм хиляди момичета като нея – с ограничено образование и липсва на наставничество. Те бяха толкова уязвими.
Исках да разбера как европейските деца се поддават на тази пропаганда и да вляза в начина на мислене на бойците, които прекарваха дните си в изтезания, обири, изнасилвания, убийства, а нощите си – в самохвалство пред компютрите си. Може би този мъж щеше да ми даде поглед отвътре. Засега обаче, беше вече късно и приятелят ми Милат щеше да идва у нас. Казах му, че искам да прекарам нощта у тях. Не му казах как съм изкарала вечерта, просто му казах, че искам да спя до него.
Онзи понедеделник се втърнах в редакцията на списанието, за което пишех често материали на свободна практика, настойчива да обсъдя идеята с един от редакторите. Бях му вече изпратила видеото с Билел, показващ вътрешностите на своята кола. Той беше шокиран от лесния начин, по който бях установила контакт. Съгаси се, че това е възможност, но ми напомни, че инициативата е опасна. Определи ми и фотограф на име Андре – с него бях работила от години и бяхме добър екип. Трябваше да се съглася с молбата на Билел да се срещнем в скайп, а Андре щеше да снима.
Идеята терорист да знае моето лице не ме вдъхновяваше, особено при възможността да се окаже в дома ми в даден момент.
Трябваше да изглеждам десетина години по-млада, да си намеря фередже и някак си да вляза в кожата на 20-годишна жена. Друг редактор, бивша репортерка щеше също да наблюдава разследването ми зае hijab и черна рокля – някаква разновидност на djellaba. Всъщност бях доволна, че ще имам фередже. Самага идея, че терорист ще познава лицето ми не ме вдъхновяваше, особено при възможността той да се върне всеки момент във Франция – родната му страна.
Андре дойде в апартамента ми около 6 ч вечерта. Това беше 7 ч сирийско време. Това щеше да ни даде време да се подготвим преди да се появи Билел в мрежата. Търсихме най-подходящия ракурс от който да се снима екрана на компютъра и същевременно аз да съм най-неразпознаваема. Имахме стриктни указания на първо място да бъде нашата сигурност пред всичко останало.
Сложих дългата до пода джелаба на Mélodie’s върху моите джинси и пуловер. Когато се върнах в дневната стая Андре избухна в смях: „Предполага се, че трябва да покриеш повече от челото си“, каза той, подигравайки ме. Той ми помогна да наглася хиджаба, така че да покрие всеки кичур коса и да показва само овала на лицето ми. Свалих всичките си пръстени и покрих татуировката на китката си. Биле вече беше влязъл във Фейсбук и чакаше Mélodie.
“Там ли си?” запита той нетърпеливо.
“Ще се видим ли в скайп?”
“Mélodie?”
“Hello? LOL.”
“Mélodie???…”
“Sorry: салам алейкум…:) Там ли си???”
Време беше. Сесях с кръстосани крака на дивана. Той имаше висока облегалка, която скриваше от обектива по-голямата част от апартамента ми и всякакви възможни за разпознаване детайли от интериора. Андре беше свалил и една снимка от стената. Той се беше разположил в сянката зад дивана. Смартфонът ми вече записваше, а освен това бях взела друг телефон с предплатена карта, който щеше да бъде на Mélodie’s. Бях вече създала и нов акаунт в скайп на нейно име. От видео в ютюб се бях научила как да скрия IP адреса си.
Всяка седмица Билел пращаше стотици лични съобщения на ‘Mélodie’.
Звъненето в скайп се превърна за мен в камбанен звън. Поех си за миг дъх, кликнах с мишката и той се появи. Билел се взря продължително в Mélodie. Очите му бяха още очертани с молив за гримиране. Очевидно беше във връзка от колата си, използвайки смартфон. Изглеждаше чистоплътен, дори добре поддържан. Очевидно беше горд човек, раменете му бяха облегнати, а брадичката му – вдигната, но почувствах, че е нервен. След кратък период, който ми се стори вечет, накрая той прекъсна мълчанието: „Салям алейкум, сестро.“
Направих гласа си колкото се може по-тънък, сладък и жизнерадостен въпреки че не ми беше лесно при положение, че пуша като комин повече от 15 години. И се усмихвах: „Цяла лудост е да говоря с муджехадин от Сирия“, каза впечатлена Mélodie. “Изглежда, че в Сирия вие имате по-лесен достъп до Интернет отколкото аз в Тулуза! Деля компютъра със сестра ми, а мама често ни го отнема за себе си. Дори телефонът ти е по-нов от моя.” Стараех се да дам на Mélodie достоверни извинения за евентуално бъдещо отсъствие. Тя живееше със семейството си и евентуално не би могла винаги да спази уговорките.
“Сирия е чудесна,” каза Билел. “Ние имаме всичко тук. Машалах, трябва да ми повярваш – тук е рай! Много жени мечтаят за нас – ние сме бойците на Аллах,” каза той.
“Но всеки ден умират хора в твоя рай …”
“Верно е, както и че всеки ден се бия, за да спрем убийствата. Нашият враг е Дяволът. Нямаш си въобще представа. Врагът ограбва и убива сирийците. Той изнасилва също жените. Той ни напада, а ние защитаваме мира.”
“Кой е врагът – сирийският президент ли?”
“И той, наред с другите. Имаме много врагове.”
В допълнение на режима на Башар Асад, той посочи фронта ал-Нусра (въоръжен клон на ал-Кайда), сирийците и всички онези, които той наричаше „неверници“. “Кажи ми,” запита Билел, “всеки ден ли носиш хижаб-а си?”
Mélodie изрецитира онова, което беше чула от момичетата, преминали тайно към исляма, които бях интервюирала.“Обличам се нормално сутринта. Казвам дожидане ва мама и, когато съм извън дома, си слагам джелаба-та си и фереджето.”
“Добре е така. Гордея се с теб. Това, което правиш, наистина е смело. Имаш красива душа. А и си много красива на външен вид, в допълнение.”
Билел хвърляше развратни погледи на Mélodie. Тя го помоли да й покаже какво има наоколо. Той претендираше, че е в близост та Алепо. В действителност, най-вероятно, беше на няколко километра от позициите на ИДИЛ в Рака.
Той слезе от колата и смартфонът му показа образи от опустошената Сирия. Изведнъж в тишината се чуха мъжки гласове.
Той слезе от колата си и смартфонът му показа образи от опустошена Сирия. Нямаше никой наоколо. Беше около 9 ч там и беше абсолютно тифо. Изведнъж, дебели мъжки гласове нарушиха мълчанието.
“Не казвай нищо!” заповяда Билел. “Не искам никой да те види или чуе! Ти си моят скъпоценен камък – ти си чиста. OK? Разбра ли?”
Mélodie отговори, че е разбрала. Заслушах се в разговора. Бях в състояние да различа два други гласа. Те са поздравиха на арабски, след това на френски, който приличаше да е техния матерен език. Те се смееха, поздравявайки се за това, че са „ги заколили“. said she understood.
“Салам алейкум. Какво става?” запита единият. “Извънредно ли работиш или нещо друго?”
“Патрулирам, братко, патрулирам … нищо специално. Нищо не се случва тук. Този район е чист. Знаете това.”
Засъхналата кръв, която виждах на стената беше свидетелство за скорошна атака. В далечината се развяваха черните знамена на ИДИЛ с белите надписи. Чувах как Билел говори за различни неща, включително за нетърпението му да си получи „американския товар“ и „шоколадовите блокчета“.
Другите муже бързо поздравиха Билел. Разговорът беше кратък, но начинът, по който се обръщаха към него показваше, че той е с по-висок ранг от тях. След минута той се сбогува с тях и отново заговори по телефона, присетнен, че Mélodie може да е затворила: “А, още си тук! И си все така красива.”
Аз го попитах къде е бил и какво е правил. „Много въпроси задаваш,“ каза той. „Разкажи ми за себе си! Какво те отведе по пътя на Аллах?“.
Умирах вече за цигара. Не бях се подготвила да измисля историята на Mélodie. Запънах се, „Един от братовчедите ми беше мюсюлманин и аз бях впечатлена от вътрешния мир, която религията му даваше.“
„Той знае ли, че искаш да дойдеш в ал-Шам?“.
Билел предполагаше, че вече всичко е решено. За него, Mélodie в ной-скоро време щеше да дойде в Сирия. “Не съм сигурна дали искам да дойда,”казах аз.
“Чуй ме, Mélodie, между другите неща, едно от моите задължения е да набирам хора и аз съм много добър в това. Можеш да ми се довериш. Ти си много важна. И, ако се съгласиш да се омъжиш за мен, ще се отнасям с теб като с кралица.”
Аз изключих скайп-а като рефлекс за оцеляване. Смъкнах хиджаба от врата си и се обърнах към Андре, който беше като онемял. Гледахме се в очите. Как да реагирам? Андре предложи да обясня, че Mélodieне иска да дойде в Сирия сама – ако въобще реши да ходи там. Андре извади цигара и аз дръпнах силно. Билел се обаждаше отново. Махнах видеовръзката. Билел щеше да продължи да си говори с Mélodie, но нямаше да има възможност да я гледа. Имах чувството, че лицето му се беше просмукало във всеки ъгъл на стаята и аз не исках той да я гледа повече.
Чудех се колко ли момичета са примамвани от мъже като Билел в същия този момент.
„Трябваше да затворя,“ се оправдах аз, „Мама се върна в къщи“.
“Приятелката ми Жасмин е мюсюлманка,” смених темата аз, “и тя постоянно се оплаква, че не може да практикува религията си в Тулуза. Мога да я поканя да дойде с мен, но не знам ще я пуснат ли, тъй като е непълнолетна.”
“Разбира се, че може да дойде!”
“Тя е само на 15 години.”
“Всеки ден се боря за законите на шерията. Тук жените могат да се омъжат като станат на 14. Ако Жасмин дойде, ще и намеря добър мъж.”
Жасмин не съществуваше, но се чудя колко истински Жасмин са примамвани точно в този момент от мъже като Билел. „Билел, трябва да затварям, мама се връща.”
“Ще бъда тук утре, след боевете, в 7 ч. Иншалах… Лека нощ, бейби.“
Изключих. Двамата с Андре бяхме изненадани колко бързо се разви всичко.
Всяка сутрин през онази седмица аз се събуждах и откривах по няколко написани с обич съобщения от Билел, всяко започващо с обръщението „my baby”. Всъщност получавах повече съобщения от него, отколкото от моя приятел. През следващите няколко седмици Абу Билел се превърна в мое целодневно служебно задължение. През деня проверявах неговите твърдения в редакцията. Вечер моят аватар обсебваше личността ми, разговаряйки с него по скайп и извличайки нова информация, а всеки факт беше уточняван в съответствие с хода на последните битки на бойното поле.
Изгубих много време, играйки с Билел играта му на ухажване, за да спечеля доверието му. Вече имаф добра представа за начините, с които рекрутира млади мюсюлмани, но исках да знам повече за това как работи ИДИЛ. Прикритието ми не даваше възможност за преки въпроси, но се възползвах от „очарованието“ на Mélodie от неговата кауза, за да навлеза по-надълбоко за подробности. Толкова бях шокирана от думите му, че често ми се налагаше да прекъсвам връзката, но с времето свикнах с нашите разговори и не беше необходимо да го правя често. Колкото повече и повече си говорехме, аз чувствах, че Mélodie става все по-близка с Билел, който говореше за тяхната „сватба“. Никой не можеше да разбере какъв стрес за мен беше този двоен живот.
Носех дрехите на Melodie и телефона й с мен винаги, в случай, че се получи съобщение и трябваше да говоря с Билел. Веднъж даже ми се случи да съм по бикини край басейна в момент, когато му обяснявах, че съм с покрита глава и заобиколена само от жени. Той тормозеше Mélodie всеки ден по скайп и фейсбук. По едно време той нямаше достъп до интернет и вместо това изпращаше нежно текстово съобщение всяка вечер в 6 ч: „Приятен ден, бейби. Мисли за мен. Липсваш ми“. Приятелите и колегите ми започнаха да питат не се ли ангажирам прекалено много. Приятелят ми не искаше да знае, но когато се връщаше в къщи и ме намираше с фереджето на Mélodie или да си говоря по скайп с Билел, започнах да предусещам, че май наистина се влюбвам. Милан искаше да съм недосегаема, но той не искаше да знае повече подробности, ако не ставаше въпрос за пътуване. Това ми отърваше.
Междувременно, списъкът с виртуалните приятели на Mélodie растеше. Нейните скорошни публикации във Фейсбук с призиви за „хуманитарен джихад“ привлякоха нови покани за приятелство и лични съобщения. Момичета започнаха да питат Mélodie за това кой е най-сигурният път да се стигне до ал-Шам. Имаше странни въпроси: „Да си нося ли повече дамски превръзки или мога да си намеря там?“, „Възможно ли е да се купи белюо там?“. Не исках да им отговарям, но тогава, когато почувствах, че некое момиче планира да замине в най-скоро време, ги обезкуражавах.
Беше минал вече цял месец. Андре се страхуваше, че колкото по-дълго позволявахме на Mélodie да съществува, толкова повече се увеличаваше рискът за мен. „Докато не приключим с това“, каза той, „ти винаги ще искаш да получиш нова и нова информация“. Съгласявах се с него. Разбира се, мразех Билел и всичко, което той защитаваше. Исках да го махна от живота си, но беше трудно да се спра, тъй като чувствах, че историята е много силна. Толкова много бях вложила от себе си в нея, че съзнавах колко нездравословно е моето любопитство.
Заедно с редакторите ми планирахме приключването на разследването. Бях казала на Билел, че Жасмин и аз ще се срещнем с него в Сирия. Той ми даде инструкции – да отидем до Амстердам, а след това – и до Истанбул, откъдето да си купим телефони с предплатени карти.Веднага щом Mélodie се свърже с Билел оттам, той ще изпрати останалите подробности.
Трябваше са продължим до турския град Килис на сирийската граница. Историята щеше да свърши там.
Аз наистина щях да ида, само че не с Ясмин, а с фотограф като придружител. Билел ми беше казал, че там ще ни посрещне възрастна жена. Нашият фотограф щеше да я заднеме. Заедно щяхме да стигнем до турския град Килис в близост със сирийската граница. Историята щеше да свърши там със снимка на Mélodie в гръб, гледайки към границата. Най-накрая бяхме стигнали до края. Или, най-малкото, така си мислех.
След няколко дни вече бях в един претъпкан амстердамски хотел с Шарли – друг фотограф. Дойде видеопозвъняване от Билел. „Салям алейкум, дарлинг, наистина ли си в Амстердам? Не мога да повярвам. Ти ще си вече тук съвсем скоро. Аз съм най-щастливият човек на земята. Обичам те, моя жено“.
Никога не го бях виждала толкова щастлив. Той беше сам в интернет кафене.
„Да, скъпи, тук съм с Жасмин. Опитваме се да отлетим утре за Истанбул. Трябва обаче, да внимаваме, не е сигурно тук. Кажи ми какво да правя.“
Както обичайно, Билел слушаше с половин внимание. „Толкова си красива“, каза ми той. „Разкажи ми за пътуването. Как платихте билетите си?“
„Откраднах дебитната карта на мама и купихме два билета онлайн. Взехме си паспортите – и вече сме тук. Може ли да поговорим за утре? Жасмин е леко стресирана и ще се почувства много добре, ако знае повече какво точно правим.“
„Ох, ОК. Нека ти обясня. Като пристигнете в Истанбул трябва да си купите нови телефони. Изхвърлете тези, които купихте в Амстердам. И със сигурност платете кеш, не с картата на майка ти. Иначе ченгетата ще могат да ви проследят.“
“OK. Къде ще ни чака връзката?”
“Всъщност, никой няма да ви посрещне. Трябва да купиш два билета за полет вътре в страната, с кола ще бъде твърде дълго.”
“Какво искаш да кажеш – никой няма да ни посрещне като пристигнем? Ти обеща!”
Планът въобще не беше такъв.
“Знам, но всичко ще е OK. Ти си голямо момиче, нали, жено моя? Десетки европейци правят това пътуване всяка седмица. Можеш да го направиш, лъвицата ми.”
“Но планът не беше такъв, Билел,” казах аз с много притеснение в гласа. “Ние го бяхме говорили това толкова много пъти предварително. Ти ми каза директно, както и аз – че една жена ще ни посрещне. Каза ми, че всичко ще чъде подсигурено. Колко пъти ми каза вече, че нищо не е по-важно от нашата сигурност?”
“Слушай какво ти казвам,” каза той с тон, който вече се беше втвърдил. “Просто млъкни и ме слушай какво ти казвам. Има промяна. Когато пристигнеш на летище Истанбул купуваш два еднопосочни билета за Урфа.”
Урфа? Да се отиде там беше чисто самоубийство. ИДИЛ действаше там.
„Мисля, че си неоснователно твърд към мен“, каза Mélodie. „Всичко, което е искам е ти да спазваш онова, което ми обещаваше….При първата появила се трудност ти ме изоставяш. Това наистина е прекалено.”
„Аз командвам 100 бойци всеки ден. Не съм ти казал и четвърт от истината. Търсен съм в чужбина“.
Тонът на Билел се промени. Никога не го бях виждала такъв. „За идиот ли ме мислиш? От сега нататък просто ще млъкнеш. Аз съм част от терористична организация. Не можеш да говориш с мен по този начин. Не знаеш ли кой съм аз? Аз командвам 100 бойци всеки ден. Не съм ти казвал и четвърт от истината. Търсят ме навсякъде в чужбина. Затова не мога да стигна дори нашите градове в Турция. Мога за пътувам само в Ирак. Аз съм на 38 г. и ти и твоята приятелка няма да ме откажете. По-добре да сте по-тактични с мен.“
Разговорът приключи внезапно. Аз скъсах хиджаб-а и ставах на крака. Обадих се на главния ми редактор и обясних всичко. Тя ми каза, че историята просто свършва тук. Урфа беше твърде рисковано място. Двама френски журналисти, изпратени в този район, бяха токущо освободени,след като бяха прекарали 10 месеца в ръцете на ИДИЛ. На следващия ден отлетяхме обратно за вкъщи.
Mélodie изпрати на Билел съобщение чрез скайп от летището, информирайки го, че „странен човек“ е разпитвал момичетата. Жасмин и Mélodie почувствали, че ги следят и решили да се върнат във Франция. Mélodie би тръгнала и сама, но не искала да постави в опасност нейния мъж или отряда му. Те ще се сниши за известно време в Тулуза. При създадената ситуация това било най-доброто решение за всеки.
Обратно вкъщи, моитередактори започнаха да осъзнават колко много информация съм съпрала – Билел беше разкрил много подробности за структурата на ИДИЛ и за начина, по който се третират новодошлите. Аз започнах да пиша. Те забавиха публикациите, докато получат необходимия правен съвет.
24 часа не бях проверявала акаунтите на Mélodie. Включих всичките си устройства. Холандският телефон беше бомбардиран със съобщения. Един ред се открояваши: „Къде си, малка кучко? Кълна се в Аллах, че ще си платиш!“
Достатъчно. Деактивирах виртуалното съществуване на своя аватар, оставяйки само профила в скайп. Mélodie изпрати едно финално съобщение с извинение, за да
