Единственият представител на политическата прослойка, който уважи гастрола на „Репортери без граници“ в София миналата седмица бе Слави Бинев. Всъщност дали Бинев е типичен представител на властовата клетка е отделен въпрос: за разлика от повечето си колеги по прослойка, човекът е изцяло „селфмейд“, не е минал през нито една от трите основни ковачници на кадри – Партията, ЦК на комсомола и ДС, влиза в политиката като състоятелен човек, никога не е бил във властта, знае пет езика, че и гради докторантура в БАН. Отхвърленият председател на Комисията по култура и медии стана, изказа се и сложи пръст право в раната – тоталният контрол върху журналистиката, медийният монопол на Пеевски и диаболизацията на личността, ширеща се безгранично сред нашето репортерство. От диаболизацията Бинев има и богат личен опит. Най-прав беше шампионът по таекуондо когато отбеляза, че трябва да си безнадежден наивник, за да очакваш резултати от подобни дискусии. Защо ли, ами защото това са си най-обикновени и рутинни евро мероприятия. И по-важното, защото скочиш ли срещу монопола и контрола, веднага влизаш в черния дяволски списък. И по тази причина в България няма цензура, има автоцензура.
И ето я квинтесенцията: пробва ли журналист свободомислие, наказанието идва веднага. Но не от цензорите или монополистите, а от собствените колеги. Правилните, послушните, овъзмездените. За непослушните има рогца, дяволски. И после иди се покажи на улицата с тях – я сестра ти курва, я брат ти гей, я ти педофил. Така работи справедливият гняв на колегията: никой няма право да посяга на хляба ни. А ни хранят за да пазим истината. Истината на собствениците. Великата шаячна правда.
И какво е виновен тук Пеевски. Успелият млад мъж е случил да живее като робовладелец в 21 век. Сравняват го и с Милко Балев. Нищо подобно. Сега цензура няма, но пък цензурирането процъфтява повече отвсякога. По милкобалево време хем волнодумството се наказваше по-сурово, хем журналистиката бе по-дръзка дори. Въпрос на чест беше да се изрепчиш, макар и по езоповски. Който я има. Тогава се слугуваше за идеология, в която никой не вярва, сега за интереси, които малцина ползват. Общите черти са, че и преди, и сега персоналът на прислугата винаги е готов да измие краката на господаря. За коричка вповече е способен и на по-героични дела – поза дворно куче: пуска лиги, оголва зъби, лае бясно, пази имота и става любимец, домашен. Вечер като се прибере, гордо да каже на децата: този хладилник шефа го пълни, баш шефа, вечна му слава.
Публична тайна ли е или просто приятен навик, но навред се говори как девойките и момчетиите от медийната монополия в началото на работния ден, между първия сандвич и второто кафе, се питат заинтригувано: а днес кого ще плюем. Интрига всъщност няма – и черният и белият списък са наизустени. И херувимите, и дяволите са ясни. Но трябва да се внимава, защото има голямо текучество между двата списъка – Борисов, Цветанов и сие най-добре си знаят, Ганчев сега го научава, на други тепърва им предстои.
И с невъоръжено се вижда как освен девойките и момчетиите от сайтовете, много от доскорошните медийни лъвове и пресгрупорзи също се разхождат достолепно с нашийници на врата. Даже вероятно носят самочувствието, че не стопанинът ги е опитомил, а те него. Излиза, че е много по-творческо и свободомислещо да си имаш покровител. Пък и по-доходно или поне по-сигурно. Форматът „Слуга търси господар“ не е цъфнал в телевизиите по една единствена причина: той се разиграва публично и наистина на живо, за разлика от всички уж риалитита, които вървят в строго редактирани версии. А Пеевски отива все по-високо и все по-далеч.
Стайнбек беше казал, че не властта корумпира, а страхът. Може би страхът от загуба на власт. Положението вече не е „международно“, както едно време, а диаболично. И много лично. Личен избор е да слугуваш и единствено от това да зависи хладилникът на децата. Затова и правилото се нуждае от поправка. Още една квинтесенция, „петата същност“ на Четвъртата власт: у нас тя е всемогъща само когато служи вярно на предните три. И на още някои.
*За всеки, който проявява по-разширен интерес към темата за страха и неговите теоретико-исторически аспекти, препоръчвам блестящия текст на Робърт Хигс „Естествена история на страха“, публикуван в „Студия Трансмедия“ – ТУК: http://transmedia.bg/1001
