Вирусът припомня: камбаната бие за теб
Проф. д-р Георги Ончев e клиничен психиатър повече от 30 години. От 1989 г. е клиницист и преподавател в УМБАЛ „Александровска” и Медицински Университет София. От 1996 г. до 1998 г. е консултант по психиатрия на остров Пемба, Танзания. Бил е експерт в международни консорциуми по психично-здравни проблеми и главен изследовател на проучвания по Рамковите Програми на ЕС. Автор е на 110 научни публикации с над 1500 цитирания в чужбина. „Студия Трансмедия“ го потърси във връзка с новата му книга „Култура и психопатология: антропология на психичната болест” .
– Проф. Ончев, смятате ли, че хората са прекомерно разтревожени относно обявената от СЗО пандемия?
– Моето впечатление е, че хората не са толкова тревожни, а по-скоро умислени, бдителни, стъписани, но дисциплинирани и изпълняващи предписанията. Улиците са празни. Вечното мърморене, претенции и недоволства са неуместни в подобна ситуация. Както и алармизмът. Крайностите, емоциите, евтиният популизъм трябва да отстъпят пред така дефицитната в късната модерност рационалност и предпазлива сдържаност. Умът трябва да доминира над спонтанните изхвърляния, на които приучва подмяната на фактите с мнения и когнитивната мъгла в социалните мрежи. Психично болните например се дължат доста адекватно в тази обстановка.
– Според Вас достатъчно добри ли са мерките, които управляващите предприемат?
– Мерките са напълно адекватни, според мене дори следва да са по-строги. Тук не бива да се допуска популизъм.
– Защо хората се презапасяват масово въпреки увренията?
– Патологизирането на това поведение с лепене на клинични епитети е неоснователно. Първо, това е инстинкт – в трудни времена трупаме в пещерата или в зимника и се готвим да издържим по-дълго. А при препоръката да се ограничат излизанията от дома купуването на продукти в по-големи количества – без комични крайности, разбира се – позволява да се ограничи ежедневното ходене до магазините. Което в крайна сметка е адаптивно и рационално.
– Какъв урок ще получим, когато ситуацията се стабилизира?
– В такива ситуации осъзнаваш колко преходно е всичко и преосмисляш ценности – и това в крайна сметка е полезно. Винаги след войни или други тежки изпитания хората са били по-човечни, смирени, градивни, започват всичко отначало и знаят цената на живота. Нашият вид биологично е изключително адаптивен към всякакви промени в средата и надделява исторически над всякакви трагедии. И оцелявайки, ще си върнем позабравената вяра в силите на човешкия род. Една от бедите на безпрецедентно дългото в историята материално охолство и граждански мир, поне в развития свят, е притъпяването на защитните ни сили към онтологичните беди – това е проклятието на съвременния нарцисизъм, алчност и консуматорска стихия. Изпитанията ни раздрусват и водят до опомняне.
– Как пандемиите влияят върху психиката?
– При пандемии не само няма психоза, но има мобилизация. При обсадата на Ленинград например рязко пада броят на новите случаи в психо-неврологичните диспансери. Епидемиите от „масова хистерия” в Средновековието след голямата поредна вълна на чума са по-скоро защитна реакция, разтоварваща напрежението, но усилвана допълнително от инквизицията с цел лов на вещици и намиране на алиби и виновник за страданията. Това е пример за манипулиране и имитиране на психопатология с определена цел, а не за автентична такава. Затова и съвременните аналози на това манипулиране със сензационните клишета за паника и масова психоза са безотговорни и вредни.
На homo sapiens всъщност много по-присъщо е тъкмо състоянието на бдителност, на „конструктивна параноя” по думите на един анторполог, да бъдеш нащрек и с копие в джунглата. Това е в гените ни. Да пушиш скъпи пури, да ядеш трюфели и да ходиш до екзотични дестинации – не това е присъщото на вида битие. И ако подобно битие продължи прекалено дълго, създава фалшива реалност, подменяща онтологичната, а когато с това се свикне, карантината изненадва. Така че, вирусите имат и отрезвяваща роля – освен че разнасят генетичен материал и така помагат за еволюцията, те ни държат в напрежение, като ни напомнят, че не пурите и трюфелите са онтологичната реалност и ни връщат на земята. Помниш ли онова велико мото на Хемингуей в „За кого бие камбаната“ от стиха на Дж. Дън: И затова недей да питаш за кого бие камбаната: тя бие за теб? Това добре отразява менталния пейзаж около пандемията. На някой може да му звучи зловещо, но по-добре зловещо предупреждение, което мобилизира, отколкото зловеща реалност. Камбаната бие за тебе. Това не бива да се забравя, защото незабравянето му е полезно и може да те спаси.
