Новината за падането и същевременно непадането (кой както си го чете) на механизма за наблюдение над България сама по себе си показва безсилието на Европейската комисия хем да ни поощри, хем да не ни, хем да ни наблюдава заедно с всички останали страни членки на ЕС, ама много по-отвисоко.
Жан-Клод Юнкер заяви, че механизмът окончателно ще отпадне. В текста на доклада обаче се казва, че ЕК няма да вземе окончателно решение преди да се съобрази с мнението на Европейския съвет и Европарламента.
В доклада се отбелязва, че България е постигнала голям напредък в борбата с корупцията и организираната престъпност. В същото време се подчертава, че страната трябва да положи усилия за трайното изпълнение на поетите ангажименти и обличането им в закони. И тук не е много ясно.
В документа се набляга и на напредъка в съдебната реформа, след като и без мониторинг се вижда, че такава не е започвана.
Ето какво се предлага по въпроса:
„България трябва да осъществява мониторинг на трайното изпълнение на реформите чрез новосъздаден съвет, който ще функционира след приключване на мониторинга на Комисията, като достигнатите заключения ще се използват в бъдещия диалог с Комисията в рамките на всеобхватния механизъм за върховенството на закона.“
Ако се абстрахираме от стила и се съсредоточим, ще съзрем нонсенса в препоръката – значи ние ще си се наблюдаваме и сами ще се вадим от блатото чрез някакъв нов орган (съвет) за „трайното изпълнение на реформите“, които – повтаряме, не са започвали и не е ясно дали, кога и как ще започнат. И какъв ще е този орган, кой ще го конструира, кой ще го наблюдава, как ще процедира, ако забележи, че нищо не се прави.
Всъщност не е като хич да не се прави. Дори може да се каже, че една реформа почти приключи – на практика вече може да се говори за върховенство на прокуратурата в съдебната система. Случаят „Полфрийман“ е блестящ пример как с арогантността на един „народен съд“ се оспорва съдийско определение, като за целта се организира „народно недоволство“; как Съдийската колегия във Висшия съдебен съвет вместо да защити колегите си съдии, намеква за оставката на председателя на Върховния касационен съд, дръзнал да се противопостави на методите на главния прокурор.
Самият Сотир Цацаров коментира пред журналисти, че за първи път от много време страната е получила „доста обективна оценка“ и обеща „да продължат усилията по отношение на съдебната реформа“.
Очевидно е, че в надлъгването с европейските институции, че изпълняваме препоръките и че уж се правят реформи, печелят българските участници. В доклада от тази година отново се препоръчва да се създадат механизми за контрол над главния прокурор. Явно не са открили никакви „механизми“ както по-рано, така и сега.
Данаил Кирилов обаче още с назначаването си за правосъден министър през пролетта даде да се разбере, че негов приоритет ще е създаването на някакъв механизъм за предсрочно прекратяване мандатите на „тримата големи“ в съдебната власт – председателите на ВКС и ВАС и главния прокурор. Той заяви тогава, че тъкмо това иска Европейската комисия от нас, за да прекрати мониторинга. Но тъй като по конституция няма кой да прекрати мандата на главния прокурор, остават другите двама.
След като този механизъм бе обявен за негоден от експертите, Кирилов измисли нов, който също бил изискуем от ЕК. Значи не предсрочно прекратяване на мандатите на „тримата големи“, а създаване на друг механизъм за временно отстраняване от длъжност на всеки от тях, когато бъде привлечен като обвиняем.
Но тъй като главният прокурор няма как да се привлече сам като обвиняем, а и едва ли ще иска, то остават пак другите двама. Както се вижда, опитите да бъдат отстранени примерно главните мишени на Цацаров – Лозан Панов и Калин Калпакчиев, продължават и днес в различни сюжети и с различни способи. По всичко личи, ако Гешев е следващият главен прокурор, ще продължат творческите търсения в същата посока.
Тези елементарни хватки за залъгване на Европейската комисия ни карат да си зададем един въпрос: наистина ли в Европа вярват, че се правят реформи и че дори сме напреднали в усъвършенстването на механизмите за борба с корупцията и организираната престъпност?
Както каза и Лозан Панов, няма смисъл от такъв мониторинг, май е по-добре сами да решаваме проблемите си. Но как да стане при все по-бетониращата се система от взаимни зависимости? Видя се, че управляващите също са подчинени на този недосегаем кръжец, който не подбира средства за целите си.
Единственото, което май ни остава, е граждански натиск. Сам по себе си той не може да промени много, но може би някой някъде ще чуе. Както чуха протестиращите в Румъния против корупцията и мониторингът за нея остава. Корупцията обаче е само следствие от неработещите институции и все по-неразделните власти. Този механизъм работи безотказно.
