Панкадж Мишра, Bloomberg
Твърдението на руския президент Владимир Путин от миналата седмица, че западния либерализъм е отживелица, предизвика някои остри опровержения. Презрителното мълчание би било за предпочитане, тъй като щеше да ни спести неудобството от това Борис Джонсън да говори за „нашите ценности” или председателят на Европейския съвет Доналд Туск да твърди, въпреки множеството доказателства за противното, че отживелица е авторитаризмът.
Дори вестник Financial Times, пред който Путин сподели възгледите си, беше принуден по детински да твърди, че „макар че Америка вече не е бляскавият град на хълма, какъвто някога е изглеждал, най-бедните и подтиснати хора в света все още се насочват предимно към САЩ и Западна Европа”, а не към Русия.
Подобна реторика от двете страни прозвуча като повторение на студената война, и то със същата цел – да се прикрият провалите и слабостите и на двете системи.
Една от функциите на комунистическата тирания на Русия в миналото беше да се накарат капиталистическите й опоненти да изглеждат много по-добре. Плановите икономики се провалиха с трясък, разкривайки, че комунистите нямат друго решение за съвременните загадки на неправдата и неравеството и, нещо повече, са невероятно слепи за своите собствени екологични опустошения.
За създаващите богатство капиталистически икономики от друга страна едва ли може да се каже, че бяха разрешили тези проблеми или бяха направили света по-обитаем за бъдещите поколения. Техните поддръжници правеха екстравагантни обещания за свобода, справедливост и благоденствие след рухването на комунизма, като твърдяха, че капитализмът е единственият останал жизнеспособен модел в Края на историята. Тогава техните лекомислени експерименти на свободните пазари създадоха предпоставки за появата на авторитарните движения и личности, които сега са постоянно в новините.
Не трябва да се забравя, че шоковата терапия на свободните пазари, предписана на Русия през 90-те години на миналия век, предизвика широко разпространена корупция, хаос и масови страдания там, които в крайна сметка доведоха Путин на власт. Ето защо не е достатъчно в отговор на демагогията на Путин да се посочва най-ласкавата дефиниция на либерализма – че той е гарант на човешките права и гражданските свободи.
Със сигурност либералната традиция, която поставя човешката свобода и достойнство срещу силите на автокрацията, реакционния консерватизъм и социалния конформизъм, е дълбоко благородна и винаги трябва да бъде защитавана. Но има и друг либерализъм, който от XIX в. насам е обвързан със съдбата на капиталистическата експанзия и налага личните интереси на имотния и на акционера. Това е либерализмът, който не се вълнува от общото добро и днес е публично разобличаван като „неолиберализъм”.
Всъщност двата вида либерализъм – този, който предлага истинска човешка свобода, и другият, който впримчва хората в безлични и често безмилостни пазарни механизми – винаги в основата си са били в конфликт. Въпреки това те дълго време успяваха да съществуват в неловко съжителство, тъй като капиталистическите общества на Запада като че ли можеха постепенно да предоставят социални права и икономически ползи на всичките си граждани.
Тази уникална способност днес е застрашена от гротескните нива на олигархична мощ и вътрешно неравенство, както и от огромните предизвикателства, идващи от икономически сили като Китай, които капиталистическият Запад преди контролираше и експлоатираше. С други думи съвременната история вече не е на страната на западния либерализъм.
Опустошителната загуба на специалния й статут изложи тази централна западна идеология на присмеха на демагози като Путин и унгарския лидер Виктор Орбан. Към тях се присъединяват и хора от крайното дясно на Запад, които се фокусират върху вечно уязвимата вяра на либералите в културния плурализъм, като заклеймяват имигрантите и мултикултурализма, както и сексуалните малцинства.
В широко разпространена статия редакторът от New York Post Сохраб Ахмари похвали Доналд Тръмп, че премества националния разговор от либералните идеи за лична свобода към „ред, приемственост и социално сближаване”. Но както историкът-интелектуалец Самюел Мойн посочи миналата седмица, „политическата система, базирана на лична свобода и представително управление, няма нужда да бъде възпявана или отричана. Тя има нужда да бъде спасена от самата себе си”, от натрапчивата идея, че това е „икономическа свобода, която е подкопала сбъдването на собственото си обещание”.
Със сигурност няма смисъл упорито да се придържаме към опровергани истини – да претендираме, че имаме по-висши ценности или да настояваме, както направи Financial Times, че „превъзходството на частната инициатива и свободните пазари, поне в рамките на отделните държави, в създаването на богатство вече не се поставя сериозно под съмнение”.
Това като че ли добавено в последната минута уточнение – „поне в рамките на отделните държави”, се опитва да разсее като с магическа пръчка ударите върху националните икономики от страна на неясни световни сили. И изважда наяве неудобната истина, че днес дори самоназначените защитници на либерализма не са напълно убедени в каузата си.
Вероятно вместо механично да защитават по-висшия си статут, те би трябвало да изследват своята рефлексно фанатична вяра в пазарните механизми. Трябва да проследят как някога широко разпространената либерална идея за лична свобода се е свила до един твърд принцип за индивидуално предприемачество и създаване на частно богатство. Всъщност такава самокритика винаги е била определяща за най-добрия вид либерализъм. Днес това е най-добрият начин да се възобнови една важна традиция и убедено да бъде защитена от критиците й.
