Властите в Китай не искат да се помни 4 юни 1989 година

Властите в Китай не искат да се помни 4 юни 1989 година

Трагедията на пекинския площад „Тянанмън“ преди точно 30 години

 

Преди точно 30 години площад „Тянанмън“ в Пекин потъва в кръв. Комунистически Китай до ден днешен крие броя на жертвите. Площадът, който побира 1 милион души става арена на нечувани в историята на тази държава протест. Малко преди това на посещение в Китай е последният лидер на СССР Михаил Горбачов. Идеите на гласността и перестройката дават надежда на младите образовани хора на Китай да поискат демократизация. Протестът им е смазан с танкове. Буквално. Според някои убитите са 1000 души. Други обаче смятат, че числото е три по-голямо. Официален Пекин не дава информация.

Гледайте напред, забравете миналото – казват някои. Но те дълбоко грешат. Забравеното минало винаги се повтаря. Препечатваме материалът на Пери Линк, професор по сравнителна литература и чужди езици в Калифорнийския университет, САЩ, публикуван в сайта „Сега“. Пери Линк е участвал в превода на „Досието Тянанмън“ – сборник от тайни документи на китайското правителство след събитията от 1989 г.

 

Тази снимка се превърна в символ как един човек с торбичка в ръка се е изправил пред един танк недалеч от площада, на големия „Булевард на вечния мир“, който прекосява китайската столица от изток на запад. Името, дадено на непокорния – Човекът пред танка, е останало в историята, но не и истинското му име, защото до ден днешен никой не знае какво е станало с него.

Китай отбелязва 30-та годишнина от събитията на площад „Тянанмън“ с драконовски мерки за сигурност и цензура на медиите. На 4 юни 1989 година танкове на властта в Пекин спряха с жестока сила протестите на младежи с искане за свобода и демокрация. Загиналите са стотици. Днес международната общност осъжда амнезията на китайското правителство спрямо събитията на площад „Тянанмън“. На 30-та годишнина от събитията на площад Тянанмън, при които загинаха близо 1000 души, мечтата за демократичен Китай изглежда все по-далечна. С мълчание и забрава отбелязва 4-и юни правителството в Пекин. На и около площада са въведени драконовски мерки за сигурност. Редица онлайн издания, понечили да пишат за годишнината с по-критичен тон, са цензурирани. До ден днешен комунистическият режим нарича случилото се „инцидент“.

Инцидент, при който властта мобилизира армията и изпраща танкове срещу протестиращи студенти. Целта е да се спрат демонстрациите с искане за демократични промени в азиатската държава. Експерти коментират, че реакцията на властта е подействала като ваксина срещу всякакви мисли за протести до ден днешен. Репресията остава тема табу в Китай, където официалният брой на жертвите все още не е публикуван.

С тази тенденция не е съгласен професор Пери Линк в своя материал за „Дойче веле“.

Спомняме си за 4 юни, защото тогава Зиянг Циелян е бил само на 17 години. И днес е на 17. Той завинаги ще си остане на 17. Защото мъртвите не остаряват.

Спомняме си за 4 юни, защото изгубените души, които преследваха Лю Сяобо чак до неговата смърт, ще преследват и нас самите, докато сме живи.

Спомняме си за 4 юни, защото отражението на огъня върху щиковете на автоматите е нещо, което човек никога не може да забрави. Дори и да не го е видял с очите си.

Спомняме си за 4 юни, защото този ден ни показа истинската същност на Китайската комунистическа партия.

Спомняме си за 4 юни и заради обикновените работници, които загинаха. Имената на повечето от тях днес са забравени. Защото всъщност никога не сме ги знаели. Но ние ще ги запомним като хора. И ще запомним, че никога не сме знаели имената им.

Спомняме си за 4 юни, защото този ден крие както най-лошите, така и най-добрите страни на Китай.

Спомняме си за 4 юни, защото на този ден бяха избити стотици хора. И това не беше някаква тайна операция или нещастен случай. Не беше и контрареволюционно въстание. Споменът за този ден не е мъртъв. Нито пък е измислен. 4 юни 1989 беше жестока кървава баня.

Спомняме си за 4 юни, защото това е единственият известен случай, при който една нация посяга сама на себе си, както казва китайският професор Фон Лиджъ.

Спомняме си за 4 юни, защото искаме да знаем какво си спомнят днес войниците, които са убивали. Очевидно на път за площада някой е промил мозъците им, за да могат да изпълнят смъртоносната заповед. И те са жертви. Не знаем какви мисли са ги измъчвали тогава. Но си спомняме за този ден, защото много искаме да узнаем и това.

Спомняме си за 4 юни, защото активистката Динг Цзлин още е жива. Но нейният син беше един от убитите. Когато днес 82-годишната жена напуска дома си, полицаи в цивилни дрехи я следват по петите. Нима са загрижени за нейната сигурност? Не, загрижени са за сигурността на държавата. Да, това е истината за Китай: режимът на тази страна – със 100 милиарда юана БВП и двумилионна армия – се пази от една 82-годишна старица, от нейните мисли. Не бива да го забравяме.

Спомняме си за 4 юни, защото споменът ни прави по-добри. Да почитаме паметта на жертвите е в интерес на всички нас. Когато политиците говорят за „интереси“, те имат предвид материалните интереси. Но моралните са също толкова важни – дори много повече.

Спомняме си за 4 юни, защото той е повратен исторически момент за една пета от населението на света. Преломен момент по един път на развитие в тревожна посока. Надяваме се, че този прелом не е бил пагубен за целия свят. Но все още не знаем. Предстои да разберем.

Спомняме си за 4 юни, защото ако не си спомняхме, нямаше да имаме ни най-бегла представа за всичко това. Щяхме ли да можем да си го представим? Не, нямаше.

Спомняме си за 4 юни, защото има хора, за които е важно да си спомняме за този ден. За тях това е утеха.

Спомняме си за 4 юни, защото има и хора, които не искат да си спомняме. Те искат да забравим този ден. Защото забравата им помага. Помага на партията им да държи властта.

 

 

Категории ПланетаЕтикети , , ,

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio