Николай Милчев е поет с проникновено и въздействащо творчество. Автор е на множество книги, а стиховете му предизвикват огромен интерес в социалните мрежи. „Студия Трансмедия“ го потърси за интервю във връзка с предстоящия празник 24 май.
– В навечерието сме на 24 май – вече има абитуриенти по улиците, културната програма в цялата страна е богата, делниците са наситени с всякакви прояви в чест на празника. Всички имаме училищни спомени от тази дата, вие с какво от своето детство я свързвате?
– Свързвам 24 май с първите узрели череши. С ония бледочервени скорозрейки, които ни слагаха две по две на ушите като обечки. Слагаха ги най-вече на момичетата, а ние, момчетата, им ги крадяхме.
Свързвам 24 май с това, че не учехме, че манифестирахме под водопади от люляци, от лалета, от цъфнал здравец и от зелени клонки.
Спомням си и окичените портрети на Солунските братя, които като малък си мислех, че са дядо Господ и брат му. Тогава си мислех, че Методий – по-възрастният, е дядо Господ, а Кирил е брат му.
Спомените си от това време свързвам и с миришещите на сапун и чисто ръце на мама, която ми облича бяла риза, и над всичко – тези оркестри, които един след друг, един след друг и без да спират свирят „Върви, народи възродени“.
И защото съм отрасъл в Ловеч, където е създадена песента „Върви, народе възродени“, аз буквално си я представях как излиза от старото училище в квартал Дръстене, как излиза като река и залива всичко.
– Как гледате на инициативата 24 май да стане национален празник?
– 24 май винаги е бил национален празник за тези, които не могат да търпят човешката глупост и тъмата на безпросветието. Празникът на азбуката е национален празник на крехката надежда, че образованието може да си пробие път и че науката е сила, която се цени. Но този ден винаги е бил национален празник за малцина. За огромна част това е възможност да отидат в провинцията, да ядат обилно 2-3 дена, да спят, да отидат до Гърция, да си направят селфи с щастливи физиономии. И ако може – селфито да е пред някоя селска черква, в която уж са влизали. Болшинството от хората свързват този ден с тялото си, а не с духа си. Като си отпочине тялото, духът им тържествува.
Но аз ще се хвана за думата „да стане“ национален празник, да бъде обявен за национален празник. В България по-често се „закриват“ празници, отколкото да се обявяват. Обявихме 3 март за национален празник, а сега сме му вдигнали мерника. Обявихме празник на Съединението, а сега Северна и Южна България са две отделни Българии, разединени както никога.
За да стане 24 май национален празник, трябва някой от управляващите да има силна изгода, и то – лична изгода. А като ги гледам и от едната, и от другата страна – не ми изглеждат да са толкова учени и културни. На бабаитлък, перчене и номера го докарват, но на култура и образование – много малко.
– Чуват се и скептични гласове относно българската азбука – че няма какво толкова да се гордеем с нея, че светът върви към унифициране чрез латиницата, дори имаше предложения и у нас да се въведе паралелно изписване на латиница. Какво мислите за това?
– Мисля, че това е опасно. Който си играе с тази клечка кибрит, ще си изгори не само пръстите, но и очите. Да посегнеш на българската азбука, е все едно да посегнеш на ДНК-то на българите. Да посегнеш на оная скрита вибрационна връзка между мисъл, зрение и форма.
Разбира се, всичко това се прави конюнктурно и тези, които го правят, искат да бъдат забелязани в нечии западни посолства, похвалени и повишени. Евреите съживиха мъртвия иврит, ние искаме да умъртвим нещо живо. Но при евреите, както е известно, стават възкресения.
Ще се повторя, но ще го кажа пак – зад всяко подобно нещо трябва да се крие лична, политическа или партийна изгода.
Има и нещо друго обаче – колкото повече се говори за това от пишман политици и началници, толкова повече омразата на хората срещу тях ще става по-голяма. Защото хората чувстват, че това е жестоко и противоестествено. Имаме азбука, на която пишем от хилядолетие. Няма никакви основателни причини да я „закриваме“. Но това не е отсега – такива опити са правени и в миналото. Ниското ни самочувствие ни е карало да се гърчеем, сърбеем, русеем, да се франкофоним, сега да англичанстваме…
– В днешния комерсиален свят какво може да вдъхнови един творец? И какво Ви вдъхновява да създавате тази прекрасна поезия?
– В днешния комерсиален свят комерсиалните писатели се вдъхновяват от пазара. Така наречените бестселъри са главно пари, а не художественост. Класации, тиражи, продажби, маркетинг, интервюта – от това се интересуват комерсиалните писатели. За тях всяка страница шумоли с шумоленето на парите и на успеха. Комерсиалният свят свали успеха на литературата до биологията, до анатомията на човека.
Що се отнася до мен – вдъхновява ме усещането за абсолютна и пълна свобода. Зависим съм единствено от вкуса си и от възможностите си. Ще бъда пределно откровен – не ми е безразлично мнението на мнозина, но ме интересува мнението на двама-трима.
– Често в социалните мрежи се тиражират списъци с книги, които „задължително трябва да се прочетат“. Вие имате ли свой списък и как гледате на идеята за тези списъци?
– Нямам свой списък и през годините съм чел всичко. Колкото библиотеки съм видял, съм се опитал да ги прочета. За мен четенето се е превърнало в дишане. И именно в това е номерът. Защото „списъците“ стават невидимо по принципа на изключването. Прочиташ двайсет книги, остава една. После и тя изчезва, после идват други… Различните периоди от живота на човека имат свои различни списъци. Но списъците не стават с посочване, а с премахване. Има един прост критерий – като те питат кои са любимите ти книги, важни са първите три, за които ще се сетиш и които ще кажеш. Това е твоят „тесен“ списък. И ето аз сега казвам следните трима автори – Андерсен, Достоевски, Йовков.
– Вие самият сте доста популярен в социалните мрежи, имате хиляди почитатели във Фейсбук, поезията Ви се харесва от най-различни хора. Как гледате на това общуване в интернет – измества или замества общуването на живо?
– При мен то е наложено. Аз съм недолюбван от останалите медии автор, забравен от съюзи и престижни издателства и това е единственият възможен прозорец и шанс. Не се оплаквам, просто констатирам. Фейсбук е градина, в която могат да се откъснат прекрасни плодове, но и Илиенци, където се продават тениски с надписи по поръчка. Фейсбук е и огромна тенджера, в която всеки слага не своите подправки за яденето, а своите представи за подправките. И точно тук е майсторлъкът да усетиш кое е сладък червен пипер и кое е натрошена керемида.
– Не е ли парадоксално това, че продажбите на книги у нас растат в последно време, а паралелно с това комуникацията между хората е доста принизена – дотам, че възпитаният човек прави впечатление. Уж четем все повече, пък се оставяме на простотията да ни залива от всички страни?
– Възпитаният човек прави впечатление на безпомощен човек. Нещо повече – той е безпомощен човек. Простотията и арогантността са красиви, те ходят във фитнес зали, купуват си скъпи дрехи, ухаят на главозамайващи парфюми. А възпитаният човек ухае на притеснение, на съмнение, на свитост. Глупакът знае всичко, възпитаният човек – почти нищо.
Що се отнася до продажбите – трябва да се види какви точно книги се продават и кои ги купуват. Няколко издателства се самообожествиха, самовлюбиха се и превърнаха пазара в частно ползване. Установиха тежък монопол, свалиха високите критерии, флиртуват непрекъснато с читателите, наливат пари в предавания и реклами и живеят така, сякаш освен тях няма нищо друго. И сега ще кажа нещо много важно – истинските жертви на тези издатели и издателства са самите техни автори, които много скоро ще разберат (или не чак толкова скоро), че са били изиграни по байганьовски и са пуснати „по пързалката“.
– Има ли у нас истински литературни скандали или това, което се случва, са просто разправии между творци с накърнено его?
– Литературните скандали в България главно са с рекламна цел и обслужват егото на писатели, които си мислят, че живеят на Олимп. Духовната провинция се характеризира с такива скандали, които приличат на ученически боричкания кой пръв да си каже стихотворението.
Преди години например писатели звъняха от улични телефони в кафенето на СБП на „Ангел Кънчев“ и търсеха сами себе си, само за да им се чуе името. Скандалите изпълняват същите функции сега. Просто да им се чуват имената. И най-главното – хората да чуват само техните имена и ничии други.
– Какво друго освен четенето може да повлияе в положителен смисъл на българския манталитет?
– Освен четенето на българския манталитет би могло да повлияе нечетенето на лоша литература.
– Няма как да не стигнем и до политиката. Защо свестните българи бягат от нея и както виждаме – само безкрайно комерсиални индивиди се занимават с нея? Къде е причината според Вас?
– Хората ги е страх. Страх ги е да се занимават с политика, защото знаят, че това води до тинята. Е, и до пари в тинята, но главно – в тинята. Свестният и образован човек не е пробивен. Нашите политици са като куршуми и ножове. Свестният и честен човек мисли за хората. Българският политик мисли, че освен него не съществува никой. Свестният човек учи за образование, политикът си купува дипломи. Свестният човек е аскет, нашите политици живеят като арабски шейхове. И тази зловеща метафора напоследък за терасата – цялата България я превърнаха в тераса. Не им стигна цяла България, да си направят тераси. Напоследък си мисля, че е крайно време Черно море да дойде до София, за да могат от терасите си да гледат морето.
– Поезията, която пишете, наистина е като противоотрова за всичко тъжно и грозно в нашия делник. Иска ми се да завършим с любим Ваш стих. Имате ли такъв?
– Ето едно от моите любими четиристишия:
Глухарчето оплешивя,
поклаща бледо теме.
Ветрецът, дето го довя,
дойде да си го вземе.
