Държавните субсидии за партиите бяха въведени, за да ги опазят от влиянието на бизнеса. Това се оказа смях в залата – политиката сама по себе си е бизнес. Поне в България.
Темата за субсидирането на политическите партии от държавния бюджет е най-важната от всички политически теми. То беше въведено, за да се избегнат корпоративни влияния върху партиите. Оказа се, че бизнес интересите не само влияят върху партийното поведение, но и върху цели институции. Така наречената власт смуче пари както от своите задкулисни покровители, така и от народа на най-бедната страна в Европейския съюз. Наред с прякото и напълно законно финансиране от бюджета родните управници лъснаха в толкова имотни далавери, че никой не си прави илюзии защо у нас се влиза в политиката – за да се забогатее, разбира се.
За съжаление, защитниците на идеята държавата да дава пари на партиите са толкова много и са толкова гръмогласни, че обратното мнение много трудно си проправя път. В най-новата политическа история има само двама депутати, които категорично се обявиха против това партиите да бъркат в джоба на данъкоплатеца – Минчо Христов и Стела Банкова. Това се случи в далечната 2007 г.
Самата идея за преливане на милиони от бюджета към политически субекти в момент, в който се закриват болници, е цинизъм. При това „моментът” продължава десетилетия. Да, и в други държави има субсидии за политическите субекти. Но с Германия можем ли да се сравняваме? Или с развитите европейски страни? И като има финансиране, къде е общественият контрол върху него?
Именно това е вторият проблем – контролът, който просто отсъства. По закон само Сметната палата контролира, и то не в детайли, тези парични потоци. По традиция партиите не отчитат за какво харчат субсидията – детайлно, ясно и почтено. Партокрацията разчита на това, че огромната част от избирателите едва ли ще се зарови в PDF-ите в сайта на Сметната палата. Пък и да се зарови, какво ли ще разбере.
Философията на цялостното финансиране на партиите у нас е сбъркана. В годините през Народното събрание са минали най-различни законопроекти, включващи всякакви идеи за финансиране – от процент от минималната работна заплата, плащан през бюджета, до дарения в рамките на 100 лв. И двете идеи бяха на НДСВ. По същото време БСП предложи всяка партия да поддържа публичен регистър, в който да вписва всичките си дарители, размера на даренията, както и декларации за произхода на парите. В същия регистър да има информация за членския състав и структурите на партията, както и за социологическите и рекламните агенции, с които съответната формация работи.
Това, разбира се, отдавна е забравено. И пак единственият законопроект, предвиждащ отмяна на държавните субсидии за партиите, е на Минчо Христов и Стела Банкова. Те дори изнесоха данни за това, че депутати наред със заплатите си получават и пари от партиите си за „консултации”. Тази практика е стара и добре известна на тесен кръг хора, обявил се за елит. Доколко обаче може да бъде елит тази банда безсрамници, изплували във властта с едничката цел да си купят големи апартаменти?
Не е тайна, че Законът за политическите партии беше променян безброй пъти – все на ползу роду. Към момента освен от държавния бюджет партиите могат да се финансират от дарения, членски внос, издателска дейност и собствени имоти. Не могат да получават дарения от чужди организации и от юридически лица.
Че субсидиите развратиха българската политическата система, признават редица наблюдатели, и то поне от 10 години насам. Първо, тези пари не се ползват само за политически цели. Каква политическа цел е да държиш десетки милиони лева на влог? Или точно това е целта, с която се прави партия?
Второ, изборите у нас доказано се купуват. Голяма част от парите, които са ти необходими да си купиш участие във властта, са от субсидията. Тоест, от джоба на българския наивник. Той така и не повдигна въпроса защо обложиха с данък лихвите по влоговете, а не обложиха партийните милиони в банката.
Да не забравяме, че партиите получават под наем и имоти на ниски цени. Кой контролира какво правят с тези имоти?
Преди 2005-а, когато беше приет Законът за политическите партии, предвиждащ държавното субсидиране, нещата също не бяха прозрачни. Тогава те се издържаха от дарения и членски внос, като и по двата начина имаше вратички за корпоративно влияние. С днешна дата можем да кажем, че макар тогава да изглеждаше не достатъчно прозрачно това финансиране, поне си беше тяхна – на партиите – грижа. Днес всеки българин плаща за тяхното съществуване, без да има полза от него. Плаща и здравият, и болният, плаща и многодетната майка, и работещият, и пенсионерът.
Затова е редно обществото, състоящо се от гореизброените, да потърси сметка от партиите. Вижда се, че в тях и около тях се въртят пари и пак пари, които не се харчат целесъобразно, а се държат на влог. Не идеи. Не политики. Не грижа за българина и за бъдещето на България.
И ако за партиите в парламента можем да приемем, че правят някаква политика, макар и калпава, какво да кажем за партийки, които бяха създавани и вероятно ще продължат да се създават, само за да прибират субсидия?
Партиите няма как да бъдат против премахването на субсидията и затова размахват какви ли не плашила. Премиерът Бойко Борисов в „Шоуто на Слави“ съобщи, че „ако направим такава ниска субсидия от 1 лев, парламентът и политическите партии ще попаднат веднага в ръцете на богатите хора”. Интересно, след като в момента е 11 лева за глас тази субсидия и партия ГЕРБ държи на влог в банката 23 милиона, как така лошите богати хора прилъгаха видни партийни фигури да си купят евтини апартаменти?
На 6 ноември 2016 г. имаше референдум за субсидията. Не достигнаха гласове, за да бъде волята на народа задължителна за парламента. Вероятно истината за бюджетното захранване на партиите не успява да бъде разбрана от повечето хора. А и далеч не е необходим референдум, за да се промени законът в тази му част. Нужни са само 121 депутати, виждащи по-далеч от паницата си.
За финансирането на партиите е нужен нов сериозен обществен дебат, но никоя политическа сила няма изгода да инициира такъв. Затова се стига до плоските обяснения като това на Борисов. Посрещнато с мълчание, уви.
Българинът трябва да се запита трябва ли да плаща на партиите пари за офиси, заплати на персонал и концерти. Какво печели той самият от такива „политически” дейности. Защото какво губи е ясно – десетки милиони годишно.
