Двуличието на Радев

Двуличието на Радев

Една-единствена дума все повече се очертава като напълно достатъчна да обрисува престоя на Румен Радев на поста президент в навечерието на втората година от възкачването му.

Двуличие.

Президентът е двуличник. Без значение дали той съзнателно влиза в тази роля или просто не разбира с какво се заел и какво прави.

И понеже да наречеш някого двуличник не е шега, започвам с аргументите.

Радев разтваря все повече и повече ножицата между заявките, които прави в изявленията си, и реалните си действия. Последният пример е само от преди дни.

„През изминалата година не сторихме нужното, за да може 2019-а да бъде по-лесна. Напротив: това бе година на корупционни скандали и ерозия на демократичните права и институции. Проблемите бяха отсрочвани, но не и решавани. Примирихме се със застоя и безвремието, с липсата на цели и реформи“, издекламира в новогодишното си приветствие Радев. И добави: „Вярвам, че за изминалите години българите свикнаха да дишат въздуха на свободата и няма да позволят тя да бъде ограничавана. Убеден съм, че нашият народ може да излезе от всяка криза и безпътица, когато надмогне егоизма и страха и обедини усилия в името на справедливостта, законността, суверенитета и просветеното бъдеще.“

Само два дни по-късно обаче с президентски указ в Държавен вестник беше обнародвана една от най-мракобесните законодателни инициативи на управляващите. С промени в Закона за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество се узакони възможността Комисията за предотвратяване на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) да конфискува имущество и когато собственикът е оправдан от съда или наказателният процес срещу него е прекратен от самата прокуратура.

Промени, срещу които се обяви голяма част от юридическата общност в страната. Промени, които бяха написани в спешен порядък – на коляно – с цел да бъде обезсилено тълкувателното решение на Върховния касационен съд (ВКС) от 7 декември м.г., което посочи, че прекратяването на наказателното производство е пречка пред продължаването на иска за отнемане на имуществото от КПКОНПИ.

Защо това (не) е проблем за Радев

Какво би могъл да направи президентът? Любимият отговор на всеки български държавен глава в случаите, когато не иска да бъде активен по който и да е въпрос е, че правомощията са му малко. Да, президентът не може да редактира законите на управляващите. Но съвсем ефективен метод е налагането на вето. По-малко от месец преди с широка ръка да пропусне промените, касаещи „гражданската конфискация“, Радев наложи вето на Закона за изменение и допълнение на Закона за корпоративното подоходно облагане. С тях се въвежда нов екокомпонент в данъка за колите, което означаваше поскъпване на този налог.

Проблемът, разбира се, е важен на битово ниво. Едва ли обаче от него ще настъпят някакви кой знае какви позитиви или загуби за липсата на свобода, за която Радев непрекъснато говори.

Само два дни преди да наложи ветото си президентът се обърна към народа по случай 10 ноември:

„29 години по-късно основите на българската демокрация са критично застрашени. Свободата на словото е спомен от миналото. Четвъртата власт абдикира от ролята си на коректив. Рухнаха професионалните стандарти в медиите, а с тях и доверието на гражданите в поднасяната информация. Пропагандата задушава плурализма. Свободомислието се наказва. Възродиха се познатите механизми на партията-държава. Демократичните институции атрофират. Решенията се вземат на тъмно, често еднолично. Лобизмът и корупцията пронизват цялата система на държавно управление и го правят арогантно, без страх от санкция. Законите се пишат все по-често в интерес на бизнес кръгове и лобита, а не на гражданите.“

Това беше и първото изявление на Радев, в което заговори за проблеми в медиите и липсата на свобода на словото. Три дни след заявката си, че държавата се нуждае от повече свобода, президентът пусна без вето и спорните поправки в Закона за задължителното депозиране на печатни и други произведения, внесени от Делян Пеевски, Йордан Цонев, Хамид Хамид и Велислава Кръстева от ДПС. С тях компаниите издатели бяха задължени да декларират пред властта дарителите си дори на дребни суми. Това в условията на силно изкривен и монополно доминиран от издателя Делян Пеевски пазар е сериозен удар върху малките независими издатели, критични към управлението, които се борят за оцеляване, разчитайки и на дарители.

В поведението на Радев се очертават две линии.

Едната е да се движи по възможно най-ниското съпротивление. Президентът съвсем очевидно избира да не се ангажира с важни за обществото теми, които обаче биха донесли негативи върху публичния му образ. Да го кажа по-ясно. Президентът Радев се страхува да влиза активно в теми, които могат да му донесат обливане с кафява помия от контролираните, гравитиращи около ГЕРБ и Борисов медии, както и тези, които са притежавани или контролирани от Делян Пеевски. А това е значителна, доминираща част от пазара.

Дали президентът съзнателно избира тази позиция или е съветван да я заема, не е възможно да се определи. Най-вероятно „съветниците“ на Радев, или пък менторите му, не искат неговият старателно изграждан имидж на нов политик с грижа за народа да пострада от нещо толкова имагинерно за масовия читател/зрител като създаването на ужасяващ репресивен орган спрямо неудобните за властта – КПКОНПИ.

На фона на собственото му поведение призивите на Радев за отърсване от страха са по-скоро комични. Те едва ли трябва да се взимат на сериозно. Най-малко, защото самият президент очевидно не вярва в смисъла от това отърсване.

Втората линия в поведението на Радев е директното копиране на маниера на Борисов, докато непрекъснато в изявленията си сипе критика към управлението. Радев страни от болезнените и критични теми, по които може да бъде активен. Но не пропуска да бъде първично популистки активен. Да си припомним ветото на данъка за стари автомобили, позицията му срещу ратифицирането на Истанбулската конвенция и др.

Ако към всичко това се добави и двуличната позиция на президента по отношение на бъдещия политически субект, който той предстои да яхне след края на мандата, то количественото натрупване идва малко в повече.

Но двуличието на Радев най-вероятно не бива да изненадва. Достатъчно е само за миг си припомним онзи миг от кандидат-президентската кампания, в който Румен Радев обяви, че България има нужда от реформа на съдебната система, включваща и реформа на прокуратурата. Минути по-късно позицията му беше изтрита от профила му в Туитър, а кандидат-президентът Радев смени версията си и се оказа, че не е искал реформа на прокуратурата.

И ако в първите месеци или дори година от мандата си президентът можеше да има цял наръч от оправдания за поведението си, то две години след началото на мандата му това не е така.

Съветниците на Радев все повече ще се изправят пред проблема хем той да запазва рейтинга си, хем да не изглежда съвсем като сламена кукла, която заучава рецитацията си, декламира я по телевизора, а след това подписва кавото там са му оставили на бюрото.

 

 

Категории Акцент, Мнения, Общество

Автор: Мирослав Иванов

Мирослав Иванов се занимава с финансова журналистика повече от 10 години - по-голямата част от тях в печатни медии. Работил е за водещи икономически всекидневници в България, като „Пари“, а след придобиването му от Икономедиа и за наследника му „Капитал daily”. Има опит и от онлайн медии, включително и от поддържания от него блог.