Постното естество на съвременния европейски политически дебат

Постното естество на съвременния европейски политически дебат

 

 

Спасимир Домарадски e преподавател по политически науки в университета „Лазарски“ във Варшава. Възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култури в София и Ягелонския университет в Краков, Полша.

 

Днешният облик на политическия дебат в Европейския съюз е доста тъжен. Ако се вчетем в аргументите на главните европейски медии ще разберем, че Европейския политически елит е обкръжен от евроскептични хуни, които на всяка цена искат да унищожат ЕС – най-голямото постижение на Западната цивилизация. Изправени пред кризисните вълни на гръцката икономика, мигрантите, брексита, централно-европейския авторитаризъм и премълчаването на отчайващото състояние на италианската и френската икономика, тези елити се чувстват предадени от европейските общества, които имат дързостта да критикуват интеграционния процес в тези тежки времена.

Ако искаме да сме част от ядрото от европейската политическа сцена, то възможностите са две – или да се намерим в средата, доминираща обществения дебат, която сляпо изповядва федералната визия за обединена Европа, или да се озовем в широко-скроения чувал на тъй-наречените „евроскептици“. Доминиращото ядро на днешната европейска политическа сцена се състои от парадоксални в своята същност съюзи между социалисти, либерали, зелени радикали, по-умерени комунисти, и центристки консерватори. Общият знаменател за всички тях е визията за федерална Европа, в която всеки ще лансира собствените си политически идеали. Социалистите бият тъпана на равенството и раздуханите социални блага, либералите говорят за общ пазар, правова държава и равни права, а центристките консерватори пледират, че представляват доминиращата визия за Европа, която е симбиоза от псевдолиберална ререгулация и дирижирана икономика. Представителите на тези среди в Европейският парламент градят формални съюзи и неформални уговорки, с цел да не допуснат каквато и да било контестация на контролирания от тях, и финансиран от Германия процес на интеграция.

По своето същество, днес Европейският Парламент прилича много повече на копие на немския политически стремеж към „големи коалиции“ отколкото на истинска европейска политическа агора, където представителите на европейските народи представляват и защитават интересите на своите избиратели. Измежду многобройните причини за това статукво са липсата на директна връзка между представителите в ЕП и техните избиратели, еластичната интерпретация на европейските политически групи, двузначната лоялност на същите представители към собствената държава и към теоретичните политически семейства в ЕП, и ограничената роля на самия парламент.

На другият полюс е още по-интересно, тъй като в рамките на клуба на евроскептиците са напъхани всички възможни критични гледни точки към ЕС.  В тази група са събрани както крайно десните или крайно левите партии, стремящи се към цялостното унищожение на съюза и изповядващи изцяло антиевропейска реторика, така и тези,  които се опитват да представят алтернативна визия за бъдещето на обединена Европа. За да бъде картината още по-сложна, някои от тези партии, като на пример унгарския ФИДЕШ или гръцката Сириза, са част от доминиращите политически групи, други – като полската Право и Справедливост, делят подобна визия с британските консерватори и представляват отделно политическо семейство, докато трети, като италианската Северна лига, френския Национален съюз и холандската Партия на свободата създадоха собствена група. Възприемането на всички тези партии през призмата на общия знаменател на евроскептицизма води до съзнателното омаловажаване на широката палитра от алтернативни визии за бъдещето на Европейският съюз.

Какво може да разбере един обикновен човек от тази европейска политическа картинка. От една страна са добрите защитници на обединена Европа, а от другата всички тези антиевропейски хуни, които искат за всяка цена да унищожат седемдесет годишните успехи на мир и просперитет. В тази радикализирана риторика няма място за нюанси. Проблемите, пред които стои ЕС не са предмет на политически дебат, целящ постигането на най-оптималното решение, а са предмет на идеологизирана риторика, в която политиците, избрани в демократични избори на национално ниво, не изповядващи визията за европейска федерация, са третирани като външен враг, който трябва да бъде елиминиран.

Миграционната криза показа най-добре истинското лице на европейската политика. Липсата на политически консенсус по отношение на квотния принцип на разделение на имигранти, стана причина не само за обвинения в липса на солидарност към държавите които се противопоставиха и съдебни дела пред Европейския съд, но и основа за вътрешно деление на държавите –  членки според тяхното отношение към проблема. Дори за миг не бяха взети под внимание алтернативните мнения, колкото и провокативни да бяха те. Вместо това, Брюксел и Берлин избраха пътя на увития в морални ценности политическия натиск, който изискваше сляпо послушание или евроскептично опетняване. При това, изцяло бе игнорирана нуждата за преразглеждане на неадекватната обща европейска миграционна политика, нуждата от ясно разграничаване на бежанци и мигранти, както и съществото на самата мигрантска криза, в която повечето хора не искаха просто да влязат в ЕС, а да  се възползват от неговата благодат.

Причините за този развой на европейската политика трябва да се търсят в исторически и културен план. От договора от Маастрихт през 1993 до днес, ЕС не само придоби юридически облик, но и разшири своите компетенции далеч отвъд тесните рамки на икономическа интеграция. Новите членки, които масово искаха да се присъединят, не бяха възприемани като отделни индивидуалности, а като клиенти, които под влияние на съюзната европеизация,  ще станат тихи подгласници на
западния начин на мислене. От една страна разширенията даваха на ЕС и германският интеграционен мотор легитимност и нови правомощия, а от друга,  обосноваваха въвеждането на нови правила и принципи, без нужното обществено одобрение.

Днешното разнообразно отношение на новите държави членки към Брюксел най-добре показва различните резултати от тази европеизация. Когато разширения ЕС се изправи пред вълни от кризи, блясъкът на Брюксел се изпари и конците, управляващи европейския проект станаха видими. Недемократичното и технократично управление взе връх над консенсусното, равно и искрено отношение между страните членки. Същевременно, ЕС се оказа неспособен да предотврати кризите без активизацията на  отделните държави членки – в гръцкия случай – с помощта на Германия, а в миграционния с ролята на граничните държави.

В своето есе „Нацията като зло“ Иво Беров[1] твърди, че изкривеното разбиране за нация, което доминира в Европа през 20-ти век и което, все още се появява в обществения дебат, е причината за страданията на Европа, а неговото изкореняване и завръщане към ценностите на Френската революция, ще направи обединена Европа по-добра. Надали има някой, който би искал завръщане към френския опит в практическото въвеждане на революционните идеали, свързани с „хуманизираната“ машина за смърт на Жозеф Гилотен.

Пренасянето на вниманието върху една сакрализирана визия на европейските идеали, не може да загърбва съществените недостатъци на ежедневното функциониране на ЕС. Проблемите на днешна Европа не идват от националистичните хуни, а от невъзможността за реформиране на съюза в съгласие с желанията и нуждите на отделните общности. До сега не съм попаднал на когото и да е било от западноевропейските националисти, който да отхвърля върховенството на закона. За това пък, то е непрестанно подкопавано в новите държави членки, независимо от това дали подкрепят федералната визия на Европа или не. Самият ЕС също възприема основните си ценности инструментално, щом е готов да отмени Механизъма за Сътрудничество и Контрол за България и Румъния, а същевременно иска да наказва Унгария и Полша.

Проблемът  не е в това, дали в Европа ще има националисти, а дали гражданите ще имат чувството, че контролират политическия процес на интеграция. В истински демократичните общества има място за всички – за националисти, (тръмпанари – както ги нарича Беров), комунисти и пастафариани. Това, което ги сплотява не е визията за една Европа, а възможността по един или друг начин да се чувстват част от политическата общност. Да я критикуват, ругаят и възхваляват, да усещат, че чрез нея са нещо повече отколкото без нея. Европа има нужда от държавите си членки, така както има нужда от своите общини, области и региони. Всеки от тях създава специфични общности които сплотяват по един или друг начин. Хората, милеещи за алтернативни визии на Европа не са нейни  врагове, а част от общото и наследство.

Противопоставянето в политическият дебат в обединена Европа на проевропейци и националисти опростява проблемите, притъпява сетивата и обезсмисля аргументите, принуждавайки всеки да се скрие в окопите на изкуствената идеологическа конфронтация. Основната цел е съзнателно изместена от това, как да действаме заедно, към това как да доминираме „другите“, а единственият вариант остава доминиращата визия за федерални Обединени Европейски Щати. Нуждата от враг е политическа тактика, стара колкото света, която и днес с успех се  прилага в много държави, но не и в демократичните.

[1] http://www.transmedia.bg/2018/09/22/%d0%bd%d0%b0%d1%86%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%be-%d0%b7%d0%bb%d0%be/

*Статията е част от проекта #DemocraCE Visegrad Insight на Фондация „Рес Публика“ в сътрудничество с National Endowment for Democracy и редакциите на водещи вестници в Централна Европа.

Категории Анализ, Мнения