Казимир Ернрот – финландец, руски генерал, български премиер

Казимир Ернрот – финландец, руски генерал, български премиер

 

На 26 ноември 2018 г. се навършват 185 години от рождението на генерал Казимир Ернрот, който е участвал в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г., а по-късно е бил военен министър и министър-председател на Княжество България.

За много българи името на финландеца Казимир Ернрот е слабо познато въпреки ролята му в историята на съвременна България. Той е имал удивителна житейска съдба, свързана с три страни – родната Финландия, която тогава не е била още независима държава, Русия и България. Ернрот бил потомък на известен дворянски финландски род от шведски произход. В родословното дърво на фамилията Ернрот има седем генерали, видни индустриалци, банкери, политици, писатели, артисти.

Самият Казимир Ернрот направил стремителна военна кариера и заемал висок пост в държавната администрация на Русия. Участвал е в Руско-турската война през 1877 – 1878 г., бил е премиер, военен и вътрешен министър на Княжество България.

Първият период от пребиваването на Ернрот в България е участието му като генерал от руската императорска армия във войната между Русия и Турция през 1877 -1878 г.  Той бил сред десетките офицери от финландски произход, повечето от които служели в наброяващия близо 1000 военнослужещи Трети стрелкови финландски батальон в състава на Кавалерийския корпус, а по-късно в Западния отряд на руската армия под командването на генерал Йосиф Гурко. Общият брой на финландците с генералски звания бил шест, а сред тях най-висока позиция като военен командир заемал Ернрот. На него било възложено командването на XI пехотна дивизия, включена в състава на XI Армейски корпус на руската императорска армия.

По време на войната дивизията действала в Северна България и участвала в отблъскването на предприетото след боевете на връх Шипка контранастъпление на турските войски под командването на Сюлейман паша. По-късно XI пехотна дивизия освободила градовете Котел, Осман Пазар (днешния Омуртаг) и Ески Джумая (Търговище). Бързите и решителни действия на руските войски спасили живота и имуществото на хиляди българи, подложени на жестоко избиване и плячкосване, а градовете – на опожаряване от отстъпващите турски части и башибозушки банди. Краят на военните действия заварил дивизията на генерал Ернрот на 20 километра от град Шумен.

Вторият период от пребиваването на Ернрот в България започнал две години след края на войната, когато през 1880 г. той бил изпратен  в Княжество България като представител на тогавашния руски император Александър II. През април същата година той бил назначен за военен министър в правителството на Драган Цанков. Първа приоритетна негова задача била възстановяването на сигурността в страната. Главната опасност идвала от многобройните въоръжени банди от бивши турски войници и мюсюлмански екстремисти. Те действали в източните и пограничните райони между Княжество България и Източна Румелия, където тероризирали българското население.

През пролетта на 1880 г. напрежението в тази част на Княжество България ескалирало. Тогава бил предприет опит за организирането на въстание срещу правителството. Поради възникналата опасност от дестабилизиране на българската държава Народното събрание спешно приело закон, съгласно който на Казимир Ернрот били предоставени специални правомощия, за да се справи с бунтовниците и да възстанови реда в размирните райони. Генералът действал решително и безкомпромисно. Благодарение на големия му военен опит той съумял бързо да овладее ситуацията, а ръководените от него армейски части разгромили въоръжените турски банди.

Като военен министър генерал Ернрот има безспорни заслуги за укрепването на новоосвободената българска държава Той подготвил много проектозакони, издал заповеди, правилници, устави и други документи, които формирали нормативната база на българската армия. Успял да убеди правителството и Народното събрание да бъде значително увеличен военният бюджет на Княжество България. Това позволило да бъде повишена числеността и извършено превъоръжаване на българската армия.

Ернрот отделил специално внимание на засилване  ролята на кавалерията, модернизирането на артилерията, създаването на национален флот, охраната на границата и подобряване сигурността в пограничните райони. Целта на предприетите от него мерки била да се повиши боеспособността на българската армия, за да може да защитава успешно границите на княжество България и да бъде подготвена за неизбежното обединение на разпокъсаната след Берлинския конгрес през 1878 г. българска държава.

По предложение на Ернрот в армията били установени порядки, съобразени с българските национални  традиции. В униформите на офицерите и войниците задължително присъствали българският трикольор и изображението на лъв като исторически символ на смелостта и храбростта на българите. В деня на националния празник и при други официални чествания били провеждани паради и други военни прояви, които имали за цел да повишат патриотичното самочувствие и гордост на българския народ. Проява на демократизъм било зачитането на религиозните чувства на войниците, които не са християни.

През пролетта на 1881 г. конфликтът между княз Александър I и управляващата по това време Либерална партия, породен от стремежа на монархът да бъдат разширени неговите и без това големи конституционни правомощия, достигнал своята кулминация. След като си осигурил подкрепата на Русия, Германия, Австро-Унгария и Високата порта (Османската империя) княз Александър I извършил преврат и отстранил от власт тогавашното правителство на Петко Каравелов. Обявените от княза мотиви за това негово действие били съществуващото кризисно състояние на България, което не му позволявало да изпълнява успешно функциите на държавен глава. Главното му условие, за да остане на престола, било искането Велико народно събрание да му предостави извънредни права в продължение на седем години, след което да бъдат приети поправки в Търновската конституция.

Генерал Ернрот активно подкрепил стремежа на княз Александър I да разшири конституционните си правомощия. Нещо повече, той изиграл основна роля в извършването на преврата. Това станало без особени проблеми. В качеството му на военен министър Ернрот имал пълен контрол върху армията, която обаче не била използвана, тъй като смяната на властта не срещнала съпротива. Впрочем самият Ернрот изобщо не допускал такава възможност. За него свалянето от власт на правителството на Петко Каравелов на 27 април 1881 г. не било преврат, а само временно ограничаване на конституцията.

Така Казимир Ернрот станал петият поред български премиер и един от двамата чужденци (другият е неговият приемник на този пост руски генерал Леонид Соболев), заемали този пост в историята на България. Тъй като бил едновременно военен и вътрешен министър, той съсредоточил в ръцете си голяма власт и бил подчинен само на княза. В България бил установен военен режим. Територията на страната била разделена на пет области, чието управление било поверено на „чрезвичайни (извънредни) комисари”. На тези длъжности били назначени руски офицери. Създадени били специални военни съдилища, които произнасяли присъди срещу нарушителите на установения ред. Присъдите били само два вида – едномесечен затвор – за по-леките нарушения на обществения ред, или смърт чрез разстрел за тежките престъпления.

През краткия период, когато бил начело на правителството, Ернрот не срещнал особени проблеми. Отношението на мнозинството от българския народ към неговото управление било повлияно от все още силните чувства на признателност и уважение към Русия, която той представлявал. Генералът разчитал също на положителния ефект от предприетите от него решителни мерки в борбата срещу престъпността и корупцията, в поддържането на стабилност и ред в страната. Благосклонно било също отношението на българската църква начело с екзарх Йосиф.

Ернрот показал качества на прагматичен  политик и демонстрирал надпартийно поведение. Той поканил  в своето правителство някои от предишните министри и назначил като консултанти известни интелектуалци и експерти с независими политически убеждения. Любопитен факт е, че освен Ернрот в правителството имало и друг чужденец. Той бил Константин Иречек (чешки историк, чиято научна дейност била тясно свързана с България), който заел поста министър на народното просвещение.

Основната задача на правителството на Ернрот била да организира провеждането на изборите за Велико Народно събрание, където мнозинство да получат политическите сили, главно Консервативната партия, които одобрявали предоставянето на исканите от княз Александър I извънредни пълномощия. Изборите били проведени през юни 1881 г. в условия, които осигурили пълна победа на Консервативната партия. На 1 юли 1881 г. в Свищов Великото народно събрание единодушно приело исканията на княза за извънредни пълномощия.

Същия ден Ернрот напуснал поста министър-председател на Княжество България, тъй като сметнал своята мисия за изпълнена. За изненада на княза, който настоятелно го помолил да продължи да изпълнява функцията на премиер, Ернрот отказал. За това свое решение той уведомил също тогавашния руски дипломатически представител (агент) и генерален консул в България Михаил Хитрово, на когото казал: „Аз Ви оставям една България усмирена и послушна. Зависи от Вас да я направите щастлива.”

Оттеглянето на Ернрот от премиерския пост се дължало на преценката му, че установеният режим на пълномощията няма да просъществува дълго време. Той не искал да се ангажира повече в репресивни действия за поддържане на едноличната власт на княза. Една от причините Ернрот да напусне България, било огорчението му от порядките и липсата на морал в тогавашната политическа действителност.

Ернрот бил високо ерудирана личност, скромен, честен и почтен, с благороден характер, действал е решително и последователно. Княз Александър I казал за него, че имал „откровен и рицарски характер” и че „не се поддавал на интригите”. Константин Иречек го нарекъл „железен мъж”. Когато бил назначен за военен министър, Ернрот се отказал от половината заплата, която е трябвало да получава. Това свое решение той обявил пред депутатите в Народното събрание, които призовал да го последват, но нито един от тях не се отзовал.

На Ернрот принадлежи следната забележителна мисъл: „Просперират онези народи, които правят не това, което искат, а което трябва, и не когато го желаят, а когато се налага.“ Като вътрешно убеждение тя го ръководела в цялата му дейност като военен министър, а впоследствие като премиер на България.

Дейността на генерал Ернрот в България била високо оценена от руския император Александър III, който през 1882 г. го назначил за помощник, а шест години по-късно – за министър държавен секретар по въпросите за Финландия. През този период той бил най-високопоставеният финландец в държавната администрация на Русия и има значим принос в борбата на финландския народ за независимост. През 1891 г. Ернрот се оттеглил по собствено желание от заеманата висока длъжност и в продължение на повече от двадесет години живял в родното си имение в Сееста, а покъсно в Хелзинки, където починал на 5 февруари 1913 г.

Дълго време дейността на Ернрот в управлението на България бе неоправдано омаловажавана и подложена на критика от някои историци. Това се промени пред последните години, когато бяха публикувани няколко книги, в които е дадена правдива оценка на неговите заслуги като военачалник в Руско-турската освободителна война през 1877–1878 г. и държавник в Княжество България. Днес улица в  София носи неговото име, а в град Търговище е издигнат паметник на Ернрот.

 

Категории ОбществоЕтикети