Превръщането на БСП в лидерска партия е невъзможна задача

Превръщането на БСП в лидерска партия е невъзможна задача

 

 

На „Позитано“ 20 винаги е имало два пътя пред несъгласните с ръководството – оставане като вътрешна опозиция или напускане и създаване на нова партия

Превръщането на БСП в лидерска партия може да звучи логично като отговор на Нинова към Борисов, но е невъзможна задача. Колкото повече се старае лидерът да контролира нещата еднолично, толкова повече ще намалява влиянието на партията, защото то се осъществява от различни хора по различни канали и понякога с различна от официално наложената линия.

Вече 28 години от БСП  бавно, но трайно се отцепват или биват отстранявани знакови лица, лидери или кметове и общински председатели. Изоставят се дългогодишни коалиционни партньори (земеделци, зелени, националисти и др.), а по традиция всеки предишен председател е обвиняван от новия за неуспехите на партията.

Тази традиция датира още от времето на Александър Лилов, влязъл в политическата история като Стратега. Неговата битка с Андрей Луканов така и не излъчи победител, но и до днес могат да се проследят реминисценциите от този епичен двубой.

Ако днес говорим за лобита, приятелски кръгове и обръчи от фирми, в политическата фразеология на 1990-1991 г. такива понятия нямаше. Но пък имаше всевъзможни движения, клубове и обединения. Особено в партията-майка, която беше с огромна членска маса и беше напълно логично от нея да се отделят някакви структури  и да заживеят самостоятелен политически живот. Хронологията на тези процеси разкрива ако не цикличност, то поне повтаряемост, утвърдила се като устойчива тенденция дори и в по-ново време. Тенденция, която може да роди нова лява партия и днес.

От 1990-а, веднага след преименуването на БКП в БСП, датира Алтернативното социалистическо обединение (АСО) на проф. Николай Василев, коeто имаше подчертано интелигентски профил. АСО е първата фракция, отделила се от БСП и станала партия – Алтернативна социалистическа партия (АСП), по-късно Алтернативна социално-либерална партия. При това отиде веднага в другия, току-що оформен политически полюс – СДС, а Василев стана вицепремиер в правителството на Филип Димитров.

Председателството на Жан Виденов също не мина без „идейни течения”, както на „Позитано” 20 наричат фракциите. Напротив, по негово време избуяха както идеите за повече социалдемократизъм, така и всевъзможни вътрешнопартийни движения и клубове.

Драматичното падане на неговото правителство беше използвано от вътрешните му опоненти за натиск и на един инфарктен конгрес Виденов се отказа от лидерството в партията. Негова тогавашна вътрешна опозиция бяха личности като Георги Пирински, Филип Боков, Ирина Бокова, Елена Поптодорова, Николай Камов, Ивайло Калфин и още куп школувани за политиката хора. Помните ли водената от Чавдар Кюранов вътрешнопартийна фракция Обединение за социална демокрация (ОСД)? Тя се наричаше идейна платформа, но не се отказваше и от властово участие.

Само ще припомня, че към тази фракция тогава спадаше и Георги Близнашки, дълго време останал сред инакомислещите в БСП и нерядко влизал в двубои с лидерите на партията. Впоследствие той беше назначен за служебен премиер от президента Плевнелиев. Към ОСД се причисляваше и Александър Томов, който впоследствие създаде Гражданско обединение за републиката и Българската евролевица.

Когато през 1996 г. Георги Първанов оглави БСП, вътрешните битки в БСП изглеждаха като постоянен шум в системата. Всяка предизборна кампания звучше като дежавю – спорове за листите, противоречиви изказвания в медиите, настроения срещу лидера и обкръжението му. Но въпреки това по негово време се намираха различни форми на баланс между разногласията.

През юни 1996 столетницата напусна лидерът на столичните социалисти Александър Маринов, който беше два мандата депутат и дори зам.-председател на парламентарната група. Той създаде Българския социално-либерален съюз, който нямаше особен успех.

През 2000 г. от червения „Титаник“ скочи Николай Камов, който създаде Политическо движение „Социалдемократи”. То също не отбеляза значими изборни резултати. За аудиторията беше доста странен фактът, че част от позитанските социалдемократи все пак останаха в БСП, докато някои техни съмишленици предпочетоха да отстояват социалдемократическите принципи извън столетницата.

През 2001 г. Първанов спечели президентските избори, а Станишев стана лидер. Но не посегна веднага на старите муцуни, както се очакваше. Румен Овчаров и Румен Петков успяваха да се сработват в името на вътрешнопартийната стабилност. Станишев така или иначе успя да изведе БСП до властови позиции, за което заслуга имаха и популярните лица, в които партията беше инвестирала. Както и те в нея. По същото време в БСП замлъкна и фракцията на Красимир Премянов – „Открит форум”.

Пак по времето на Станишев „Марксистка платформа” напусна БСП и отиде в БКП. С това роенето на фракциите обаче не свърши.

С подготовката и приемането на БСП в Социнтерна социалдемократическите фракции, както и марксистките, се обезсмислиха. Но на тяхно място възникваха други, с друга философия, личности и амбиции.

С кукловодски имидж се пласираше в медиите ДЕР -(„генералското” движение в БСП. Имената са добре познати – Любен Гоцев, Бриго Аспарухов, Камен Петров, Костадин Коцалиев, Димитър Иванов в комплект с Божидар Димитров. Малко странно или пък не чак толкова странно към ДЕР се причисляваха Младен Червеняков и Емилия Масларова. Божидар Димитров обаче твърде много си харесваше ГЕРБ и когато през 2009 се приши към тази уж дясна партия, това не впечатли никого. Прие се като поредното дежавю.

С по-малко влияние, но със сериозни амбиции беше и фракцията „Път към Европа”, създадена около социолозите Петър-Емил Митев и Андрей Райчев. Не може да се каже дали присъствието им в медиите е компенсирало отсъствието от властта, но за влиянието на Райчев върху поредица от БСП-лидери се носят легенди. Това, разбира се, няма никаква връзка със социологическите сондажи, нито с използването им като инструмент за трупане на проценти в предизборни кампании.

Със силен идеен заряд през 2007 Янаки Стоилов учреди вътрешнопартийната фракция „Левица в БСП“. Той остава като един от най-принципните опоненти на ръководствата, по чието време е работил за партията и в нея.

С малки изключения лицата, които вдъхваха доверие и които аудиторията харесваше, изглеждаха бетонирани в БСП по времето на Първанов и на Станишев. Столетницата имаше емблематични кметове и областни управители – също популярни личности с управленски опит от по няколко мандата.
При една от редките си медийни изяви Жан Виденов  разкритикува и Първанов, и Станишев. Особено Станишев – заради плоския данък. Самият Виденов напусна партията през 2009 г., но не създаде друга партия.

В същата година след дълги опити да върне БСП в лявото идеологическо русло от партията си тръгна и Илия Божинов – друга знакова фигура. Той създаде партия „Българска левица“ като контрапункт на вече откровено деснеещата БСП.

Изказванията на Виденов, както и отношенията между Първанов и Станишев  затвърдиха впечатлението, че новият лидер винаги има нещо против стария, а старият му крои шапката чрез свои хора отвътре. През 2014 след дълга битка за марката БСП от „Позитаник“ си тръгнаха Георги Първанов и Румен Петков. Но тази битка си беше обречена по дефолт. Двамата бяха изключени – може би са единствените ръководни кадри с подобен партиен финал.

Експрезидентът създаде поредната партия с позитански генезис – АБВ. Около АБВ се градеше ореол на успешност и вероятно е имало някакви основания да се очаква тя да стане влиятелна. Оказа се обаче, че двата мандата на Георги Първанов като президент не могат механично да се трансформират в политическа територия с широко електорално покритие. И АБВ се принуди да търси съюз с БСП. Той обаче не се получи. И не само че не се получи, а като че ли даде тласък на БСП окончателно да се отърве от старите муцуни.

През 2011 г. след дълги критики към Станишев от БСП се отцепи Татяна Дончева – уж харесвана от електората личност със сериозна политическа кариера. Тя създаде „Движение 21”, което обаче не влезе в парламента. Дончева се яви и на президентски избори.

2014-а беше годината на бързите и яростните в БСП. За председателския пост се състезаваха цели 9 кандидати, кой от кой по-изявени: Михаил Миков, Георги Кадиев, Мая Манолова, Янаки Стоилов, Корнелия Нинова, Георги Гергов, Драгомир Стойнев, Красимир Янков и дори Красимир Премянов. Спечели Миков.

Въпреки много критики, които той отнесе за двете си години начело на партията и най-вече заради ниските изборни резултати, трябва да му се признае, че не отстрани всички верни на Станишев популярни лица. Самият Миков като вече бивш лидер по описаната традиция се превърна във вътрешна опозиция в БСП.

Цялата тази ретроспекция илюстрира ключови тенденции в БСП, при това – десетилетни:

– Трудно виреят под една партийна абревиатура хора с различни идеи и с различни лобистки интереси;
– Предишният лидер винаги е лош;
– Всеки лидер си има вътрешна опозиция, която иска да го свали;
– Отлюспените и напусналите правят собствени, но не много успешни партии.

От последната тенденция изключение прави Станишев, който не си направи, а отиде да оглави Партията на европейските социалисти. Но така или иначе още една утвърдена фигура на практика напусна БСП.

Какво се случва сега, при председателството на Корнелия Нинова? Когато през май 2016 тя спечели председателския пост само с петдесетина гласа срещу Миков, веднага се усети напрежение сред старите позитанци. С голям размах и завидна скорост Нинова въведе промени, с които ограничи влиянието на познатите от преди лица, а на дългогодишните депутати наложи забрана да се кандидатират за N-ти мандат. Идеята била да се даде път на младите и в това не би имало нищо лошо, ако след тези млади не бяха Стефан Данаилов, Весела Лечева и неколцина още хора във видимо втора-трета младост.

Реалните млади обаче прегърнаха повелята и местата доста бързо се заеха от напористи хора с подчертан интерес към политическата кариера. Почти всички – лично предани на Нинова (засега). С ръководните си позиции се разделиха и продължават да се разделят и местни лидери. По думите на стар БСП-кадър Нинова иска на всички нива да има свои хора, безусловно предани. В такива се превъплъщавали дори лица без никаква идея що е БСП.

„Или в ръководството на БСП, или депутат“ – този принцип може да звучи правилно, но в годините никога не е било така и сигурно има защо. Това, както и ред други нововъведения изхвърлиха зад борда десетки утвърдени леви политици. Има и един (засега) напуснал „по лични причини” – Жельо Бойчев. И още един млад, доскоро работил за Нинова – Красимир Янков, с когото тя се сблъска по не съвсем ясни причини.

Познатите лица са актив, особено ако са заемали ръководни постове в управлението на държавата, били са министри, депутати и председатели на Народното събрание. Нинова реши да върви към властта без този актив. Може би има някаква логика и в идеята за нова политика с нови хора. Но какво се случи с предишните, градили политическа кариера в продължение на 20 и повече години? Бяха отстранени или неутрализирани, без да се калкулират всички последици от това. Защото тези хора няма да напуснат БСП, за да правят друга партия. Няма и как да бъдат изгонени чрез апаратни хватки. Имената не са случайни: Ангел Найденов, Георги Божинов, Георги Пирински, Янаки Стоилов, Петър Димитров, Димитър Дъбов, Атанас Мерджанов и още много други. Мая Манолова е омбудсман, Илияна Йотова – вицепрезидент. И пътят на Нинова към пълно еднолично овладяване на партията изглеждаше чист, поне допреди месец.

С опита за пълен контрол и над партийния орган „Дума“ обаче сегашният лидер на БСП си навлече голяма беля. Този вестник, колкото и странно да звучи, в годините винаги е приютявал инакомислещите в БСП, по-свободните духом. И лидерите преди Нинова умело са контролирали този ценен вътрешнопартиен отдушник. Изпускането на пара дори е било полезно за всяко ръководство. Немотивираната с нищо смяна на главния редактор, предприета от Нинова, без значение дали той е временно изпълняващ длъжността или избран от конгрес, е много груба грешка.

50 знакови фигури написаха на Нинова кърваво писмо по този повод, като сред тях са Георги Пирински, Велислава Дърева, Румен Овчаров, Румен Гечев, Костадин Паскалев, Красимир Янков, Емил Райнов, Михаил Миков, Георги Гергов, Дора Янкова, Атанас Мерджанов, Георги Божинов, Ангел Найденов, Петър Мутафчиев. Включи се и най-тежката артилерия в лицето на Анжел Вагенщайн, Андрей Пантев и Чавдар Добрев.

Емблематични за БСП журналисти като Велислава Дърева и Велиана Христова написаха гневни слова. Много, много гневни.

Този гаф Нинова няма как да замаже и тепърва ще има главоболия, защото не става дума само за един шеф на един вестник, а за настъпване на мотиката откъм плоския край, както се изрази един стар деец на БСП.

Ако цитираме Искра Баева, а нямаме основания да не й вярваме, през 1990 г. дилемата пред преименуваната БКП е била следната. Лилов е предлагал „модерна лява партия“, с вътрешно многообразие и запазване на огромната членска маса. Луканов, обратното, е настоявал БСП да отстрани комунисти, марксисти и прочие и да се развива като монолитна социалдемократическа партия, макар и с по-малка членска маса. Концепцията на Лилов взема връх, вероятно защото е било по-важно да се запази членската маса. Може и други причини да е имало, но така или иначе БСП и до днес си остава партията на бившите комунисти.

Според редица политически грамотни леви дейци, ако беше закрита БКП и беше създадена изцяло нова социалдемократическа партия, преходът у нас, поне откъм идеология, би бил значително по-изчистен, по-ясен и по-европейски. Последствията от тази идейна нехомогенност са в основата на повечето беди, стоварващи се върху БСП – отлюспвания, търкания и вътрешни битки.

Днес Нинова има един външен противник – Борисов. Но вътрешните са много и стават все повече. Вероятно тя е права в стратегията си да противопостави на ГЕРБ една лидерска партия. Логично е, по принцип това би бил  адекватен отговор. Но! Има едно голямо НО: БСП никога не е била лидерска партия. Нито е създавана като такава, нито се е развивала като такава. Тепърва да се преработи сравнително демократичното й устройство в маса, следваща вожда си безпрекословно, е непосилна задача. Дори и да се получи тази трансформация, със сигурност и партията, и нейният лидер ще платят висока цена.

 

 

 

 

 

Категории Анализ, МненияЕтикети , , ,