Навършват се 100 години от трагичната смърт на ген. Радко Димитриев

Навършват се 100 години от трагичната смърт на ген. Радко Димитриев

 

Винаги, даже когато съм грешил, аз исках само едно нещо: да бъда полезен на България. Никога никаква друга амбиция не ме е движила. 

 Генерал Радко Димитриев

 

На 18 октомври 2018 г. се навършват сто години от смъртта на генерал Радко Димитриев – забележителен военачалник, дипломат, военен изследовател, патриот и демократ. Той е роден през 1859 г. в село Градец близо до Котел в семейство на учител възрожденец. Възпитан в патриотичен дух, участва в национално-освободителното движение. През Руско-турската освободителна война през 1877 – 1878 г. е  преводач към щаба на лейбгвардейския улански кавалерийски полк в западния отряд на руските войски под командването на генерал Гурко.

През 1879 г. Р. Димитриев е приет в „Командата на волноопределяющите се“ и завършва първи випуск на Софийското военно училище. През 1881-1884 г. учи и завършва с отличие Николаевската академия на генералния щаб на руската императорска армия в Санкт Петербург. След завръщането му в България е капитан в първа пловдивска дружина. През март 1885 г. е назначен за адютант по строевата част в щаба на четвърта пеша бригада в Пловдив.

След съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. е началник-щаб на източния корпус на българската армия. В последвалата Сръбско – българска война Р. Димитриев е един от организаторите на своевременното прехвърляне на войските от Южна България на фронта, което допринася за постигнатата военна победа на българската армия в боевете край Сливница. Участва в сраженията при Цариброд и Пирот като командир на военна част и е назначен за помощник началник – щаб на западния корпус на българската армия. Награден е с орден „За храброст“ четвърта степен.

След войната Р. Димитриев е зачислен към генералния щаб на българската армия и е назначен за началник на строево-инспекторското отделение на Военното министерство. Той е един от организаторите на преврата срещу княз Александър I на 9 август 1886 г., а в началото на следващата година участва в подготовката на бунта на офицерите русофили в Силистра. За да не бъде арестуван и осъден, емигрира в Русия и се установява в град Тифлис (днешния Тбилиси), където престоява повече от десет години. Служи като командир на рота и батальон, преподава във военното училище и е произведен в чин подполковник. Награден е с орден „Св. Станислав“ трета степен.

След амнистията на офицерите емигранти в Русия през 1898 г., Р. Димитриев се завръща в България и е назначен за старши адютант в щаба на пета пехотна дивизия в Русе. От началото на 1900 г. е началник на оперативното отделение в генералния щаб, а през май 1900 г. е произведен в чин полковник. Преподавател е по военна стратегия и тактика в Школата за подготовка на действащи и запасни офицери в София. Публикува статии по военни въпроси, а през 1902 г. издава книгата „Боевете и операциите около Шипка във войната 1877 – 78 години“.

През ноември 1902 г. Р. Димитриев е назначен за помощник  началник – щаб на българската армия. В началото на 1904 г. със заповед на тогавашния военен министър Михаил Савов е назначен за временно изпълняващ длъжността, а през следващата година  за началник – щаб на българската армия. През май 1905 г. е повишен в чин генерал – майор. По инициатива и под ръководството на Р. Димитриев са разработени и приети десетки устави, правилници, инструкции и други документи, с които била подобрена организацията и повишена боеспособността на армията.

Под ръководството на Р. Димитриев е разработен оперативен план на българската армия в случай на война между България и Османската империя. Избран е за член на военния съвет по законодателните и административните въпроси към Военното министерство и участва в сключването на договорите за модернизацията на въоръжението на българската армия. По предложение на Р. Димитриев съществуващата корпусна организационна структура на българската армия е преобразувана в три военно-инспекционни области, на една от която (с щаб в Русе) той е назначен за началник.

През август 1912 г. Р. Димитриев е произведен в чин генерал – лейтенант, а месец по-късно е назначен за командващ новосформираната трета армия, която в избухналата скоро след това Балканска война е главната ударна сила в победоносното настъпление на българските войски в Източна Тракия. Под командването на Р. Димитриев са постигнати първите големи победи на България във войната  – превземането на Лозенград, Люлебургас и Бунархисар. Той командва съединените първа и трета армия, които в началото на ноември 1912 г. предприемат неуспешна атака срещу турските позиции на Чаталджа.

Постигнатите под командването на Р. Димитриев победи на българската армия в Балканската война го правят най-известния и обичан от българите генерал. Наречен е „героят от Лозенград и Люлебургас“. За него се разказват легенди, написани са стихотворения, народни песни, които стават част от българския фолклор. Снимки на Р. Димитриев и възторжени отзиви за качествата му на военачалник се появяват в чуждестранни вестници и списания.

В Междусъюзническата война през 1913 г. Р. Димитриев е помощник – главнокомандващ българската армия и допринася за предотвратяване на военната катастрофа на България. Награден е с ордените „За храброст“ втора степен, „Свети Александър“ трета и първа степен и др., както и с високи военни отличия на други държави.

През есента на 1913 г. Р. Димитриев е назначен за пълномощен министър на България в Русия и с дейността си спомага за подобряване отношенията между двете страни. Поради несъгласие с прогерманската военна и външнополитическа ориентация на България, през лятото на 1914 г. напуска дипломатическия пост и постъпва в руската армия с чин генерал – лейтенант, а по-късно генерал от инфантерията. Участва в Първата световна война и командва последователно осми армейски корпус, трета армия, втори и седми сибирски корпус и дванадесета руска армия. През лятото и есента на 1914 г. осми армейски корпус, а по-късно трета армия участват успешно в настъплението на руските войски в Галиция, а в началото на следващата година в Карпатската операция.

През пролетта на 1915 г. срещу позициите на командваната от Р. Димитриев трета армия край селището Горлице австро-германските войски предприемат мощна офанзива, но, въпреки огромното им числено и особено артилерийско превъзходство, не успяват да извършат пробив и да обкръжат руските войски на югозападния фронт. През 1915 г.  Р. Димитриев е комендант на Рижкия укрепен район и ръководи изграждането на отбранителни укрепления около град Рига.

В началото на 1916 г. ръководената от Р. Димитриев 12-а армия провежда митавската операция в района на Рига. Приложената от Р. Димитриев тактика на настъпление е окачествена от военните специалисти като новаторска и се използва успешно от съветската армия във Втората световна война. За постигнатите под негово командване победи и проявената смелост е награден с ордените „Свети Георги“ четвърта и трета степен, „Свети Владимир“ втора степен, „Бял орел“ с мечове и др. През април 1917 г. Р. Димитриев е произведен в чин генерал – аншеф в руската армия.

В условията на настъпилата през 1917 г. политическа и обществена криза в Русия и разпад на руската армия, Р. Димитриев подава молба да бъде освободен от военна служба. Заповедта за зачисляването му в запаса е издадена през юли същата година, след което той се установява да живее в град Есентуки, Северен Кавказ. По време на гражданската война в Русия не приема многократно направеното му предложение от болшевиките да стане главнокомандващ на местната Червена армия. През есента на 1918 г. той и десетки други жители са арестувани като заложници от червеноармейците и на 18 октомври 1918 г. са жестоки убити. Гробът на Р. Димитриев се намира в двора на Лазаревския храм в Пятигорск – град в Ставрополския край на Руската федерация.

Р. Димитриев емигрира два пъти в Русия по политически причини. Първият път е, за да не бъде осъден за участието му в преврата срещу княз Александър I през 1886 г. В Русия, която става за него втора родина. Въпреки успешната военна кариера и добрите условия на живот, той иска да се завърне колкото е възможно по-скоро, за да отдаде силите си за България. Активно лобира за амнистирането на офицерите емигранти в Русия, мнозинството от които в 1898 г. се завръщат заедно с него в родината и допринасят за изграждането на българската армия.

Решението на Р. Димитриев през юли 1914 г. да напусне поста пълномощен министър и да постъпи в руската армия, за да участва в Първата световна война, е израз на убедеността му, че печелившият път на България, за да постигне националния идеал – обединението на българските земи, е да се присъедини към Антантата, в която е и Русия. Въпреки че българското правителство го обявява за дезертьор, Р. Димитриев не воюва срещу България. Въпреки че служи в руската армия и се сражава за Русия през Първата световна война, през целия си живот Р. Димитриев се чувства българин. „Винаги, даже когато съм грешил, казва той към края на своя живот, аз исках само едно нещо: да бъда полезен на България. Никога никакви друга амбиция не ме е движила.“ Многократно изразеното му желание е да бъде погребан в България.

Причината Р. Димитриев да е сред най-обичаните от българския народ военачалници е, че той е не само забележителен пълководец, под чието командване са постигнати едни от най-славните победи на българската армия, но и че олицетворява добродетелите, родолюбивите чувства и стремежи на мнозинството българи. Р. Димитриев бил високоинтелигентна, изключително дейна и целеустремена личност, владеел отлично няколко чужди езика, имал обширни познания и разностранни интереси, притежавал  желязна воля, проявявал решителност и последователност във всичките си действия.

През целия си живот той останал неразривно свързан с народа. Такъв бил на фронта, където воювал на предните позиции заедно с войниците, на които в най-тежките сражения вдъхвал кураж и увереност в победата. В личния си живот бил скромен, чужд на славата и суетата, с благороден характер, принципен и честен, чувствителен и отзивчив към болките и страданията на хората. Р. Димитриев бил истински народен генерал.

Днес името му носи селище в Североизточна България. В София, Пловдив, Сливница, родното му село Градец и село Радко Димитриево са издигнати негови бюст-паметници. На Р. Димитриев са посветени мемоари, биографични очерци, книги и статии на историци, в които той е описан като забележителен военачалник в българската и руската армия. По повод стогодишнината от Балканската война през 2012 г. е посмъртно награден с най-високия български орден „Стара планина“ първа степен с мечове.

През 2019 г. ще се навършат 160 години от рождението на Р. Димитриев. Държавните институции са в дълг към неговата памет, тъй като не са изпълнила съкровеното му желание да бъде погребан на българска земя. Крайно време е това да бъде направено, което ще бъде израз на заслужено признание, почит и уважение към една от именитите личности в историята на България.*

 

*По повод 160-та годишнина от рождението на генерал Радко Димитриев авторът е написал биографична книга, чието публикуване е предстоящо.

Категории ОбществоЕтикети