Едва ли в наши дни има по-прогресивна концепция за това, как да се организира едно цивилизовано общество, от либералната. Но политиката не е само либерализъм. Няма как да не си зададем някои не толкова популярни въпроси. Като например: Съвместими неща ли са насилието и свободата? Не е ли държавата монопол на легитимираното насилие? Какво представялва Общественият договор без доверието?
Отговорите на тези въпроси можете да откриете в новия текст от рубриката на „Студия Трансмедия“ – Politics for Dummies. В нея на достъпен и понятен за широк кръг читатели език публикуваме кратки текстове на приемани за сравнително сложни политически теми.
В предишното издание ви зпознахме с текста „Как да построим Империя на Злото“. Днес публикуваме втория текст от новата рубрика.
Преди да започна своето изложение по темата искам ясно да заявя, че се опитвам да разглеждам всички въпроси за властта и обществото с очите на убеден либерален мислител. Считам, че няма по-прогресивна концепция за това, как да се организира едно цивилизовано общество от либералната.
За да не бъда голословен, трябва да дефинирам либералната теза. Либерален означава свободен. Идеята за свободата е една от най-древните концепции, които е генерирала човешката способност за абстрактно мислене. Това е може би първият сполучлив опит на самосъзнанието, че ние – двуногите маймуни от рода Homo Sapiens, сме способни да се възприемаме като самостоятелни и автономни същества спрямо околната среда и спрямо другите живи организми.
Следователно, коректното разбиране на свободата е независимост и самостоятелност спрямо света извън мен и спрямо другите като мен. Аз имам тяло и чувства, които имат изключителна ценност за мен и аз искам тази ценност да бъде споделена и уважена. Дотук добре. Само че след еуфорията на само-осъзнатата ценност, идва приземяване към действителността. Нашето самосъзнание и следователно нашата свобода не могат да съществуват извън материалния свят, съставен от вещество и енергия. Моята свобода по такъв начин е поставена в пряка зависимост от всичко, което е извън моята мисъл. С други думи, аз мога да бъда дотолкова самостоятелен или независим, доколкото законите на физиката, химията, биологията и прочие закони на материалния свят ми позволяват.
Защо започвам разсъжденията си за властта и държавността с един толкова сложен въпрос като този за свободата? Ами по простата причина, че свободата се дефинира като еманципиране от насилието, било то от ограниченията на материалния свят или от насилието на човек над човека.
Погледнато от този ъгъл, цивилизационното развитие на човечеството всъщност е един прогресивен процес на освобождаване от ограниченията, които материалният и социалният свят ни налагат. Подчиняването на насилието на човешкия стремеж към свобода е може би най-епохалното достижение на вида Homo Sapiens в превръщането му от един от многото примати в господар на света.
Предполагам, че тази теза ще бъде посрещната с възмущение от редица либерално мислещи хора. В тяхното разбиране насилие и свобода са несъвместими неща. За тях, за да съществува свобода, насилието просто трябва да изчезне. Само че насилието не е предмет, който можеш да скриеш някъде. Насилието е нищо друго освен една от възможните форми на отношения между живите организми. При това, ефективна форма на решаване на редица въпроси. Като започнем с насилието над природата, за да я пригодим към сравнително ограничените условия, в рамките на които можем да съществуваме. Поради тази причина, строим домове, пътища, мостове, електроцентрали, паркове, самолети, компютри и какво ли не още, само и само да се освободим от диктата на природата.
Чрез политическото насилие едни индивиди могат да се освободят от конкуренцията на други индивиди в осигуряване на необходимите им енергийни и материални ресурси за собственото си оцеляване. В зората на човечеството, когато малките и редки групи от хора се срещат в саваната, те предпочитат да се избягват, отколкото да влизат в конфликти за достъп до ресурси. Място има за всички, хората са малко.
С увеличение на населението и особено с концентрацията в малките пространства на първите градове, насилието става неизбежно. Много хора, ограничени ресурси, ограничено пространство. Появява се необходимостта от нови правила, които да правят съвместното съществуване възможно. Такива правила, които просто не са могли да съществуват преди. Поради простата причина, че не са били необходими.
Две са възможностите за възприемане на тези нови правила от всички засегнати. Или като се договорят всички едновременно за съдържанието на правилата и за тяхно спазване от всеки един поотделно, или като тези правила сe изработят от малцина и след това се наложат по насилствен начин на останалите.
В първия случай, мисията е почти невъзможна. Общественият договор на Монтескьо и Русо е нищо по-различно от една красива метафора. За да се договарят два индивида, между тях трябва да съществува доверие. Доверието не съществува изначално заложено в нашия биологически алгоритъм на оцеляване, а се възпитава и поддържа. Нашият биологически алгоритъм на оцеляване изисква точно обратното – да се отнасяме потенциално с недоверие към всеки себеподобен. Нали всички се стремим към ограничените ресурси, необходими за нашето оцеляване. Да не говорим, че с увеличаване на договарящата се група, ефективността на комуникацията на нашите намерения намалява радикално. Всички сме присъствали на събрания, нали?
Следователно, използването на насилието за цивилизоването на хора, живеещи заедно в ограничени пространства, е не само възможност, но е и задължително условие срещу хаоса. Излиза, че политическото насилие е признато като едно необходимо зло. За да не се превърне насилието все пак просто в един единствен акт на унищожение, самото то трябва да се опитоми в правила. Затова всяка една идейна система, независимо дали във формата на религия или идеология, предлага базовите правила за прилагане на позволено насилие в обществените отношения.
Насилието може и да е необходимо зло, но това не означава, че хората ще го възприемат безпрекословно. Те трябва да го възприемат като необходимо зло. Тази функция се изпълнява от религиите и идеологиите. Те легитимират в съзнанието на хората, че прилагането на насилие е за тяхно добро. И двете са идейни системи, предлагащи решения, как да се овладее насилието за решаване на обществени задачи. Разликата е тънка. Религиите предлагат решения, които няма нужда да се доказват, а се крепят на вярата в тяхната правота. Идеологиите претендират за научен, тоест аргументиран подход. Аз лично не правя разлика, макар и да запазвам мнението за себе си.
Моисей, Христос, Мохамед, Буда, император Юлиан, Маркс, Хитлер, Милтън Фрийдман си приличат в това, че дефинират правила, как да се използва насилието за организиране на обществото. За добро или лошо, понякога незнайно защо, тези правила стават масови и определят различните форми, в които човешката цивилизация може да съществува.
Системата на обществено полезното насилие не може да съществува, ако то не бъде монополизирано и контролирано в името на обществото като цяло. Иначе просто ще се избием един друг. Поради тази причина, немският социолог Макс Вебер дава дефиниция на държавата като монопол на легитимираното насилие. Теза, която е в перфектна хармония с моите либерални разбирания.
Логически издържаната концепция не е гаранция за безпроблемната й реализация във физическата реалност на обществения живот. Проблемът идва от това, че макар обществата да имат сравнително продължителен живот, съставящите ги хора живеят доста по-кратко. А това предполага един постоянен процес на въвеждане и последващо позициониране на сменящите се поколения спрямо инструментите на властта. Процес, който наричаме политика.
Политиката е изключително важен процес по простата причина, че от резултатите на този процес зависят живота и съдбите на всеки един индивид, член на дадено общество. Всъщност става въпрос за една констелация от процеси на различни нива, включващи по-големи или по-малки групи от хора, с различна интензивност и с различна относителна тежест. Във всеки случай никой не е пощаден. Всеки е субект и едновременно обект на политиката.
Всеки може да вземе активно участие в една или друга форма или да остане пасивен наблюдател на политическите процеси. Възможността не предполага, че ефектът на участие ще е с еднакъв резултат. Не е все едно да си човек с пушка или човек без пушка, да си роден в материално осигурено семейство или да живееш в развито икономически общество, да имаш роднини на властнически позиции, да си интелектуално надарен и куп други различия, които правят политиката толкова мистериозно сложно съчетание на отношения.
Никой наистина не е задължен да участва в политиката, но всеки по задължение се явява неин бенефициент или потърпевш. По такива правила създаваме семейства, получаваме образование, разменяме продуктите на нашия труд, лекуваме се в болници, ползваме транспортна инфраструктура, защитаваме се от насилие, строим домове. Дори нашите естетически вкусове се развиват с помощта на държавната власт с музеите, театрите и масовите медии, които тя подкрепя.
Всъщност няма аспект на индивидуалната ни дейност, който да е извън обсега на държавно наложените правила на поведение, дотогава докато живеем в общество. Колкото по-организирано е едно общество, толкова по-регулирано е то.
Връщайки се към уводните думи за моите либерални идеи, големият въпрос е не дали държавата и прилаганото от нея насилие ограничава моята индивидуална свобода. Големият въпрос е дали правилата на прилагане на държавното насилие дават възможност за проява на моя стремеж към свобода от материални и нематериални зависимости.
––––––––
*От английски “Политика за начинаещи”. Съзнателно е търсена аналогия с популярната книжна серия на издателството John Wiley & Sons. Книгите от тази серия се отличават с достъпен и понятен за широк кръг читатели език на сравнително сложни теми с много илюстрации, хумор и шеги.