Дори и най-незаинтересуваните от борбата срещу корупцията забелязаха огромната и с нищо немотивирана диспропорция в наложената мярка за неотклонение около два емблематични случая – на кмета на столичния квартал „Младост“ Десислава Иванчева и на Вълчо Арабаджиев, син на издирваните с европейска заповед Ветко Арабаджиев и съпругата му Маринела.
За Иванчева – задържане под стража с всички елементи на екшън, изолиране в стъклен „аквариум“ на зала 5, предвиден за най-опасните престъпници. За Арабаджиев-младши се падна по-леката мярка – парична гаранция от 20 000 лв. и пускане на свобода.
Десислава Иванчева е с обвинение за подкуп от 56 000 евро. Синът на Арабаджиеви – за участие в пране на милиони. Съдът не уважи многократните искания на защитата за смяна на мярката с по-лека. Тя бе прикована с вериги дори на болничното легло.
За Вълчо Арабаджиев съдът изтъкна, че няма доказателства да е знаел, че откритите в каса 2.5 милиона евро са придобити от родителите му чрез евентуална престъпна дейност. За двете счетоводителки от бизнеса на Ветко също бе преценено, че не са подозирали откъде са парите на фамилията и също бяха освободени под парична гаранция от по 20 000 лв. Съдът реши, че липсва реална опасност Вълчо и двете служителки на баща му, пърпвоначално обвинени за участие в престъпна група, да се укрият или да извършат друго престъпление. Отчетено бе и чистото им съдебно минало. За Десислава подобни аргументи не бяха отчетени.
Юристите обичат да казват, че което го няма в закона, го няма никъде. Че би трябвало да го няма никъде. Защото законът е конструкцията, която държи обществената сграда да не се разпадне. Тя е най-древното изобретение на цивилизацията, където хомо сапиенсът се е опитал да наложи правила, различни от закона на тоягата. Нарекъл ги е право, справедливост. И тука идва трудната част – прилагането на тези правила справедливо за всички гражданин. Иначе какъв е смисълът? Наличието на законодателство не прави една държава правова. И бастионът на Живков се водеше правова държава.
И примери като горните колкото щете. В солидната постройка на българското законодателство има прекалено много тайни вратички, комшулуци и дори парадни арки, през които може да мине керван с камили. Ако камилите са от „нашите“.
Мярката за неотклонение не е най-важното нещо в един процес. Но тя показва много ясно различното отношението към различните граждани – към тези с парите и политическите протекции и на случайно попадналата сред „елита“ Иванчева. Тези примери са показателни за двойния аршин, с който се определя мярката за неотклонение по елементарно сравнение. Тя ни кара, меко казано, да гледаме скептично на борбата с корупцията, защото там са и най-големите изкушения за политици и магистрати.
И защото тази мярка се определя по преценка. В единия случая съдът преценява, че „няма доказателства“, че синът на Арабаджиеви, който впрочем учи право в Лондон, е знаел за бизнеса на родителите си, а в случая „Иванчева“ – че „има доказателства“.
Органите на наказателното производство също така са преценили, че Арабаджиев няма да се укрие, няма да извърши ново престъпление или да осуети изпълнението на присъдата, докато Иванчева ще извърши всичко това накуп плюс риска да отхапе ръката на прокурора. От десетките неизпълнени присъди и укрилите се от изтърпяване на наказание можем да направим обосновано предположение, че „преценката“ на магистратите има друга логика и мотивация. Не ще да са чак пък толкоз лишени от възможност за преценка.
Забелязали сме, че почти всеки шумен съдебен процес не стига доникъде. И може би проблемът не е само в корупционните практики, а в доказаното неумение на обвинението да събере доказателства, които да доведат до осъдителна присъда. Свикнали сме, когато се заговори за парична гаранция, тя да ни подсеща, че се задава поредният провален процес.
Един много показателен пример за подобен казус беше делото „Топлофикация“ срещу шефа й Валентин Димитров – Вальо Топлото преди години, който след шумен скандал в началото и парична гаранция от 20 000 лв. той бе пуснат на свобода.
При задържането на Иванчева обаче шоуто бе ненадминато. И човек се пита – защо го направиха? Пиар акция ли беше? И очевидният отговор е, че едва ли. Защото ако в самото начало е замислена като такава, би трябвало да отчетат, че се постигна обратния ефект. Случи се немислимото – благодарение на тази акция обвинен в корупция кмет се превърна в жертва и стана симпатичен, едва ли не положителен герой. Логично е да сменят подхода, ако искат да се харесат на хората. Но безсмислените екшъни продължиха и след това.
Значи не става въпрос за това и в случая малко ги е грижа за т.нар. обществено мнение. Иванчева беше наказана за поведението си, беше размахан пръст на следващите персонажи да не правят като нея. Защото тя обвини властимащи в нещо много страшно – че цялата история около подкупа е била постановка с участието на лобита, големи интереси и много пари. Ако това се окаже вярно, би трябвало да видим други хора с белезници, включително магистрати.
Но такива неща обикновено не се случват. Дори технологично е невъзможно според конституцията. Затова натискът към Десислава Иванчева ще се разтегля колкото се може повече във времето. Докато забравим, засипани с нови и още по-атрактивни „битки с корупцията“ като тези със сговорчивите Бенчо Бенчев и Арабаджиеви. Ако ги хванат.
