Доц. д-р Емануел Мутафов: Удиви ме неимоверната вяра на възрожденския българин

Доц. д-р Емануел Мутафов: Удиви ме неимоверната вяра на възрожденския българин

 

Институтът за изследване на изкуствата при БАН издаде поредната уникална книга, която ще доведе до по-задълбочен поглед върху изкуството на българското Възраждане „Корпусът на стенописите от първата половина на ΧΙΧ век в България“. Тя се появява в резултат на извършените научни изследвания върху стенописната програма на църкви в съвременна България от първата половина на  ΧΙΧ век от колектив от специалисти на института и сътрудници от университети и музеи в страната. Обемното издание (900 стр., 1200 фотографии от паметниците) е крайният резултат от проект, който с е реализира за 3-годишен период с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ на Министерството на образованието и науката. Ръководители на проекта са доц. д-р Емануел Мутафов и доц. д-р Александър Куюмджиев. Сред авторите на тома са имената на известни български изкуствоведи като: чл.-кор. проф. Иванка Гергова, доц. д-р Иван Ванев, доц. д-р Маргарита Куюмджиева, проф. д-р Елена Попова, проф. д-р Елена Генова и др.

Според учените най-големият принос е, че изследвнето създава цялостен поглед върху художествените процеси на Балканите през първата половина на ΧΙΧ век и доказва, че въпреки наченките на европеизация и появата на опити за творене на светско изкуство, поствизантийската линия в религиозната визия продължава да съществува. Специалисти и любители на църковното изкуство могат да обогатят чрез тази книга познанията си за популярни църкви например в Асеновград и околностите му, в Куриловския, Илиенския, Сеславския, Черепишкия, Искрецкия, Бачковския, Троянския, Килифаревския манастири, като в села като Долно Луково, Марица, Локорско, Брезе, Радуил, Ярловци, Туден и много други.

 

Екипът

– Трябва ли специална подготовка на хората, когато гледат църковните стенописи? Какво не виждаме ние, неспециалистите?

– Въпросът за адресата на стенописната програма в една църква и особено на надписите, например по свитъците на светците, е все още отворен за световната наука. Напоследък дори се лансира идеята, че в големите византийски църкви е имало грамотен и богословски подготвен гид, който е четял на слабообразованите текстовете от химнографията, изписани по стените на храма и е тълкувал на миряните посланието на всяка сцена.

Тази теория е малко пресилена, защото подценява грамотността през средновековието и предмодерната епоха, както и не отчита, че хората тогава са живеели във и чрез християнската идеология. Със сигурност в наше време обаче е необходима специална подготовка, за да се разбира идеята на комбинацията от изображения по стените на една църква, най-малкото защото разяснителните надписи по стенописите са на архаичен език – църковнославянски и гръцки. С други думи, нужна е подготовка по иконография, а това става чрез задълбочено познаване на широк спектър от паметници, както и на т.нар. иконографски наръчници, които дават генерални съвети къде какво се изобразява.

В това отношение подготовката на свещениците не е достатъчна, защото те по правило не изучават история на изкуството, епиграфика, палеография, стилов анализ. Неспециалистите не могат да свържат всяко отделно изображение в цялостно послание към зрителя. Интересен факт е например, че има надписи по стенописи, които очевидно са насочени към разчитане от самия сакрум. Става дума за надписи, изписани огледално или на толкова скрити от погледа на зрителя места, че могат да се прочетат само от скеле или със средствата на съвременната дигитална фотография.

– Какво е искал да ни каже зографът от първата половина на 19-ти век със своето изкуство извън църковния канон?

– Тук засягате още един нерешен за науката въпрос – кой определя стенописната програма в един храм – зографът, поръчителят или свещениците. Стефан Смядовски смяташе, че е съществувал своеобразен църковен съвет по иконописните въпроси, който е давал препоръки за това как да се разполагат сцените в една църква в зависимост от посвещението на храма, местните култове и пр. Канонът в православното изкуство е наистина канон, но той позволява и свобода в детайлите. През средновековието за модел са използвани вече украсени църкви най-вече в центровете на християнската култура като например Константинопол, т.е. за канон се приема вече изобразеното и успешно обслужващото богослужението.

Когато традицията обаче запада след XV в., започва да се изпитва необходимост от записването на някои правила и въвеждане на определен ред. Донякъде по западен образец (трактати за живописта) се появяват т.нар. ерминии на зографското изкуство, които описват колкото технологията на църковната живопис, толкова и образите, сцените и символите. Точно такива ерминии, преведени от гръцки на български, масово използват зографите от първата половина на XIX в., когато се заемат с изпълнението на поръчка за стенописване на определен храм. Там, разбира се, се намесват и претенциите на ктиторите, на свещениците и монасите, за чиито нужди се изписва дадена църква. Наблюденията на екипа ни показват, че до средата на XIX в. най-общо се следва традицията, установена за т.нар. поствизантийско изкуство (православното изкуство през османския период), а ако има нововъведения и западни влияния, то те са ограничени и предимно в детайлите. Със сигурност може да се каже, че зачестява изобразяването на сцени с дидактичен и морализаторски характер от типа на Митарствата на душата; по-разгърнати композиции на Страшния съд; префигурации на Богородица; алегорични изображения; навлизат повече образи на новомъченици, загинали за вярата си от ятагана на друговерците и пр. При всяко положение XIX в. е столетие на кипеж и на национално самоосъзнаване и в рамките на борбата за отеческата вяра придържането към традицията дори в изкуството е въпрос на оцеляване.

– Систематизирането и изследването очертава тенденции, изникват въпроси. Какво открихте с това издание и имате ли отговори на въпросите, които сте си задали по време на работата?

– Предпоставена бе донякъде тезата, че в епохата на българското Възраждане използваният език е църковнославянски или български. Когато събрахме целия материал за около сто църкви от разглеждания период, се оказа, че в една пета от храмовете надписите са или само на гръцки език, или са смесени. Тези наблюдения не касаят само църквите, обслужващи гръкоезично население през XIX в., като в районите на Пловдив и Асеновград. Причината за това е именно в използването на гореспоменатите иконографски наръчници, в които все още повечето надписи от свитъци на светци продължават да са на гръцки език. На зографите им е било по-лесно да препишат оригинала, отколкото да търсят продължително църковнославянското му съответствие. Това означава и че през първата половина на  XIX в. все още има хора по нашите земи, които четат гръцки – той си остава езикът на вярата, книжовността и на образованите българи.

От този факт не бива да се правят прибързани заключения, защото не винаги използваният книжовен език има отношение към националното самосъзнание. Големите открития обаче са паноптикум от малки достижения на всички автори, които касаят атрибуирането на паметниците към творчеството на определени зографи, уточняване на датировките, оспорване на донякъде легендарни сведения и пр. Например достижение на младата колега от екипа К. Дюлгерова е свързването на стенописите от църквите в селата Долна и Горна Вереница с творчеството на зографите поп Раде и сина му Панайот.

– Как бихте определили църковното изкуство по нашите земи в сравнение с това от другите православни държави, например балканските от началото на 19-ти век?

– Църковното изкуство е донякъде идентично през епохата и във всички територии, владени все още от османците. През първата половина на XIX в. в Сърбия и Гърция например вече се появява професионално художествено образование, повлияно от академичната живопис на Европа. По нашите земи църковното изкуство си остава в рамките на традицията, защото такива са вкусовете на населението. Това обаче не означава, че зографите не са се интересували от съвременните достижения на живописта. Някои от тях са колекционирали западни гравюри, илюстровани книги, правели са доста сносни етюди от натура, но пазарът им е налагал да се придържат към дълбоко условното православно изкуство от миналите векове.

– Много ли се е променила украсата на църкви в изследвания период и това от XV-XIX в., което също е било обект на изследване от вашия институт?

– В рамките на изследванията на колегите по т.нар. корпуси на църковната стенопис могат да се проследят различни тенденции. През XV в., въпреки османското нашествие, се произвежда качествено изкуство, надписите са все още кирилски, но се загубва монументалността. През следващите две столетия си личи тенденцията към гърцизиране на населението, тъй като поръчките се контролират от Цариградската патриаршия. През XVII-XVIII в. много от храмовете на нашата територия се украсяват от гръкоезични зографи, Атон влияе значително в налагане на тенденции в църковната визия. Именно в резултат на националното самоосъзнаване през първата половина на XIX в. броят на доказано гръцките майстори по нашите земи намалява.

Това изкуство обаче си остава най-качествено – стенописите на йеромонах Давид от Света гора в църквата „Св. Никола“ в гр. Елена си остават ненадминати през следващите десетилетия. Промяна има особено в живия колорит на самоковските майстори като Димитър Христов, Зафир, Костадин Вальов, Захарий Зограф. Техните стенописи в Рилския, Бачковския и Троянския манастир са донякъде емблема на българската възрожденска атмосфера – носят ново почти буржоазно самочувствие и ориенталска гиздавост.

– Кое ви удиви най-много и кои въпроси засега нямат отговор за възрожденския българин, когото откривате чрез стенописите?

– Неимоверната му вяра. Става дума за период, в който се дават повече свободи на подвластните на султана християни, има известно замогване на населението, засилва се общуването с други народи чрез търговски пътувания и поклонничество до Светите земи. Част от натрупаното състояние обаче се влага в строителство и украса на храмове. Ктиторството е в разцвет. Представете си колко от новозабогателите българи ще отделят средства за отстояване на традиционната религия и за изкуство? Тогава има надпревара кой повече ще дари и как ще докаже, че държи на общуването с Бога. Това е удивителното, но и тъжното заключение, особено като се има предвид, че повечето от храмовете, описани в книгата, са в аварийно състояние. Ако не се предприемат мерки за тяхното спасяване, и то навреме, може би тази книга ще остане единствен извор за това, което сме имали…

– Кои бяха трудните моменти в работата?

– Трудно се организира голям екип. Основната заслуга за конципирането, реализацията на проекта, както за успешния му край с това петкилограмово книжно тяло е на доц. д-р Александър Куюмджиев, зам.-ръководител на проекта. Той беше работил предварително върху включените в изданието църкви, натрупа материал и от самото начало единствен имаше генерална представа за крайния резултат. Александър е и един от най-добрите експерти по иконография в момента не само у нас. Моята роля бе да следя най-общо как се изпълнява всяка дейност, да подписвам безбройните документи и да следя за детайлната отчетност на средствата, а и нерядко съм бил редови член на екипа, съобразявайки се с колективната воля и пишейки за десет от разгледаните църкви. Най-трудна беше работата на терен, която изисква предварителна подготовка, дипломатични умения за комуникация със стопаните на църквите, архивите и манастирските библиотеки. Много от нас, въпреки че сме утвърдени международно учени, сме били едновременно парламентьори, осветители, фотографи, измервачи.

Имаше и критичен момент поради забавянето на втория транш от финансирането на проекта от Фонд „Научни изследвания“. Там се наложи да заплашвам със съдебни дела, за да можем да продължим работата си. Всеки от нас е със своето самочувствие и висока самооценка. Като впрегнеш два ата да орат, те ще поорат, поорат, пък ще се сритат… При всяко положение, достигнахме до успешен край и сме благодарни на всички, които ни помагаха, а те са много.

– Разкажете нещо около изобразяваните сюжети, разгадахте ли ги всичките?

– Повечето ги разгадахме, но останаха и такива, които явно не им е дошло времето. Мой личен неуспех е например, че не успях да разчета тайнописа на Захарий Зограф върху книгата на св. Богородица от сцената „Благовещение“ в олтара на църквата „Св. Никола“ в Бачковския манастир от 1840 г. Ключът към тайнописа на Захарий е известен от негов ръкопис, използван е в кореспонденцията му с Неофит Рилски, но върху стенописа, вероятно поради неумела реставрация, нищо не излиза. В същата стенописна програма остана и неразгадано от мен посланието, заложено в наоса на църквата, където е изобразен св. Дух с евангелие и оръдията на кръстната жертва като символ на Спасението и Рая. Не намерих паралели на тази композиция, нито писмени инструкции за нейното изобразяване. Разгадан бе например краят на ктиторския надпис в Раковишкия манастир, което е голям принос. За съжаление, колегата Христо Андреев, който разчете по-голямата част от кирилските надписи в Корпуса, почина седмица преди книгата да види бял свят… Бог да го прости!

– Кой е следващият ви проект и какви са трудностите при реализирането на подобни мащабни изследвания?

– В момента почти същият екип работи по европроект, наречен BYZART, с водещ партньор Университета в Болоня. Описваме фотографии от архива на Института за изследване на изкуствата при БАН, които ще влязат в платформата Europeana като част от първата мащабна база данни за византийско изкуство и археология. Нашият екип е ключов партньор, защото ще осигури 37 000 архивни единици от общо 75 500. Богатството, събирано през годините от учените в Института, е огромно, а този акт е отново своеобразна спасителна акция. Някои от паметниците, заснети през 50-те и 60-те години на ХХ в., които описваме, вече не съществуват или не са в автентичния им вид.

Скоро ще започнем и работа по друг проект по ОП „Наука“ в рамките на ЦВП „Наследство БГ“, който е свързан с изкуството на поклонниците (хаджиите). Работа и сериозна наука при нас колкото щете… През последните четири години Институтът за изследване на изкуствата при БАН се представя завидно добре в печеленето на допълнително финансиране по национални и международни програми за финансиране.

Имаме и други сериозни проекти, които скоро ще приключат и оповестим достиженията им. Това опровергава до голяма степен твърденията на управляващите, че не печелим допълнително финансиране. От друга страна, проектът „Корпусът на стенописите от първата половина на XIX в. в България“ доказва, че и ние имаме оперативна работа (теренни изследвания), които обаче се извършват от самите учени.

Казвам го във връзка с разразилия се скандал с финансирането на НИМХ и неговата преекспонирана оперативна дейност. Всъщност от въведените критерии от ОС на БАН за разпределение на средствата според резултатите най-ощетени са хуманитарните институти, но ние не рекетираме ръководството на академията и държавата за повече пари, а се съобразяваме с новите реалности и изисквания.

Реализацията на подобен проект е възможна единствено, ако в него са ангажирани чисти изследователи. Университетските преподаватели у нас са претоварени с часове и не могат да се посветят на такова изследване, а то ги захранва с материал за обучение на студенти и докторанти. Освен това зад един подобен труд е необходима сериозна инфраструктура – помещения, техника, счетоводство, издателски отдел – а това, смея да твърдя, оправдава съществуването на изследователски институти като нашия.

 

Доц. д-р Емануел Мутафов е византолог, директор на Института за изследване на изкуствата от 2014 г. насам. Завършил е археология и история на изкуството в Атинския университет; специализирал е в Университета на Принстън, Ню Джърси; работил е над свои проекти в Берлин, Йерусалим и Истанбул. Преподава византийско изкуство в СУ „Св. Климент Охридски“. До момента има 113 публикации, 188 открити цитата в България и чужбина. Занимава се предимно с гръцка епиграфика, християнско изкуство на Балканите и Близкия изток.

 

Категории Мнения, ЦивилизацияЕтикети , ,

Автор: Рени Нешкова

Рени Нешкова