Почина писателят Владимир Войнович

Почина писателят Владимир Войнович

 

В нощта срещу събота почина писателят Владимир Войнович. Авторът на „Чонкин“ бе на 86 години.

„Талантливият човек не може да живее под строг контрол. От контролиране се нуждае онзи, който има силно развито стадно чувство. За повечето съветски писатели казват, че не могат да съществуват без подкрепата на армията и флота. Всичко това са фантасмагории. Не им трябват на творците тирани и диктатори. Хората в тираничните държави обаче имат много повече нужда от изкуство, отколкото свободните общества. Тираниите убиват таланта“, казва Войнович в едно интервю.

Той е роден в Сталинабад, Таджикска ССР, днес Душанбе, Таджикистан. Сред най-известните му произведения са „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“ и „Монументалната пропаганда“.

Преследван заради дисидентска дейност, Войнович е лишен от съветско гражданство през 1981 г. От същата година до 1990 г. живее във ФРГ и САЩ. През август 1990 г. гражданството му е възстановено и писателят се връща в родината си.

Предлагаме ви един негов разказ, различен от сатирата „Чонкин“.

 

Мирис на шоколад

Неотдавна В.В. попадна в полския град Бжег на Одер, където точно преди четиридесет години беше разквартирован 159-ти Гвардейски Изтребителен, Червенознаменен, с орден на Суворов трета степен полк. Отначало В.В. не си спомняше нищо, но духна лек ветрец, във въздуха се появи мирис на шоколад, и той си спомни – даа, тук имаше фабрика за шоколад, до нея войнишка столова, а пък там (ето я и нея!) калдъръмена пътека от столовата към казармата. Когато войниците вървяха по тая пътека към или от столовата, по нея тичаха деца и просеха “зигарек” В.В. мислеше тогава, че зигарек е нещо за пушене, а излезе – часовник. Привичката да се измолват часовници явно беше преминала към следвоенните деца от предното поколение, расло по време на немската окупация. За германските войници ръчните часовници едва ли са стрували много, но виж, за руските им приемници те бяха рядкост.

Пътят минаваше покрай езерото; там, на едно и също място, на брега, отдалечен от плажа, избягалият за час-два В.В. се срещаше в редкия върбалак с момиче на име Елка Гемба. Те се виждаха там постоянно, но само през деня, защото вечер дългото отсъствие на В.В. от казармата би се забелязало лесно. А и през деня той беше почти винаги свободен, за щастие отскоро беше планшетист към командира на полка, дежуреше само по време на редките нощни полети, така че в останалото време не го занимаваха и тревожеха с нищо, та успешно беше излязъл от сферата на внимание на своите дребни преки началници.

Те се запознаха чрез цигарите “Неман”, които В.В. получаваше като авиомеханик, по една кутия на ден. Тя се приближи, помоли за цигара, така и продължи. В.В. идваше със своя “Неман”, черпеше я, запалваше и той, но отношенията им, въпреки настойчивите домогвания на В.В., не преминаха пределите на платонически позволеното. Но понякога тя обещаваше и повече.

Тя работеше на смени в същата фабрика за шоколад и самата ухаеше на шоколад цялата, аромат излъчваха пръстите ѝ, устните и косите. Този аромат му завърташе главата, побъркваше го дори повече, отколкото докосването до нея.

Тя беше на двадесет и пет, а той на двадесет. Струваше му се, че тя не знае името му и даже не се интересува от това. Наричаше го просто Момче, и това му харесваше. Тя го учеше на полски, на всякакви думи, прилични и неприлични, учеше го и да се целува, а когато ръцете му прекалено напредваха, ги преместваше от забранените места, притискаше ги към гърдите си, целуваше ги и тихо шепнеше: “Я ти (ще ти) дам, Момче. Скоро. Але не тераз (но не сега). Але дам.”

Те се срещаха в храстите и понякога се къпеха заедно, но си тръгваха поотделно, защото общуването с нея го заплашваше с наказание “за връзка с местното население”, а това е нещо близко до моралното разложение и шпионажа. А и тя също можеше да има немалки неприятности, защото жена, която се мотае с руски войник е курва и заслужава само презрение.

Когато си спомни Елка, той си спомни и целия град – до последната къща и дърво, до последната малка подробност; огледа се наоколо и видя: да, тук нищо не се е изменило! Всичко стои на своите места и в същия вид, както преди четиридесет години, като че времето не е властно над този град. И изведнъж почувства, че изтърканият израз “времето лети” е неверен. То се движи много бавно, може би и стои на място, а ние прелитаме през него.

Впрочем, как да кажем…Теорията на относителността потвърждава: ако вие седите във влака и ви се струва, че влакът стои на място, а къщите и дърветата минават покрай вас, то това просто си е така.

В Бжег на Одър той пристигна от Чехословакия, от град Миловице, където доскоро живееха стотина хиляди съветски войници и обслужващ персонал. След напускането им Миловице се превърна в град-призрак. Пусти улици, танкови хангари, табела “….олствен …агазин” и стотици съвършено еднакви “хрущоби”, домове, пусти и безжизнени, както след атомна война, а прозорците на първите им етажи (това пък защо?), закрити със залепени вестници “Красная звезда”, “Правда”, “Известия”.

Оглеждайки този странен град, той си спомни своята собствена служба и местата, в които тя премина, седна в своето “БМВ” и след четири часа влезе в града, в който някога го докараха в ремаркето на “ГАЗ-63”-ката.

Някак стигна до центъра, излезе от колата, стоя, въртейки глава, но нищо не можа да си спомни.

Докато не подухна откъм фабриката за шоколад.

И тогава градът започна да се появява в паметта като фотография в проявител, и проявеното напълно съвпадна с реалността. И той веднага намери и позна сградите, които бяха някога казарми, а сега в тях живееха полски цивилни, и пътеката, и самата столова, и езерото, покрай която тя минаваше.

В кръчмата покрай езерото срещна един руснак, който живееше тук отдавна, не знаещ и дума полски, но познаващ всички и готов на всичко за халба бира. Над халбата В.В. го попита дали познава Елка Гемба, оня отговори “знам я”, и те тръгнаха. По пътя В.В. се ругаеше наум, за какво му е да се среща със някаква старица, какво ли пък общо може да има тя с момичето, от което си тръгваше някога с изпохапани устни и поразпухнали приложения към организма, но изведнъж го обхвана и поизплаши странно предположение. Ако в този град времето е застинало, може би и Елка е предишната. И сега ще срещне млада жена, която просто ще го попита: “Момче, къде изчезна?” Но спътникът някак отгатна мислите му и предупреди: “Тя е възрастна, над шестдесет и пет”. В.В. се съгласи, че така би трябвало и да бъде, и колкото и да е странно, се зарадва.

Двамата се приближиха към някакъв дом, В.В. почука на вратата, тя се отвори и аромат на шоколад нахлу в лицето му и го обви като облак, в който предметите незабавно изгубиха отчетливостта на очертанията си. От облака полека изплува стопанката, тя стоеше на прага и някак с очакване поглеждаше ту към него, ту към спътника му, машинално триейки мокрите си ръце в престилката. Омаян от аромата, той внезапно загуби представа за време, възраст, обстоятелства и място на действието и политна към нея с ръце и тяло, но движението се оказа по-скоро въображаемо, отколкото физическо, та остана незабелязано от другите двама участници в срещата, които, впрочем, също като че ли бяха развълнувани.

– Е, това е, – каза спътникът му, разперил ръце, една – в посока на стопанката, друга – в посока на В.В., като да им предлагаше да се прегърнат. -Та така.

В.В. се беше посъвзел и сега гледаше на стопанката с нещо като съмнение. Тя беше на възраст, но погледът ѝ все още беше жив по женски. Попита я дали се казва Елка. Тя закима с глава: “Так, так, естем Елка”. Той я попита и за фамилията. “Гембка”. Не Гемба, а Гембка, но може и да е забравил или сбъркал, може и да е Гембка. Вглеждайки се в нея, попита, не е ли имала някога руски приятел, тя на свой ред се вгледа в него и каза: не, не, руснак никога. Макар да би ѝ било приятно, че някой би я търсил с лирически подбуди. “Но може и да не помниш?” – попита я водачът. “Не – каза тя, съжалявайки за несъстоялото се минало. – Ако имаше нещо такова, щях да помня.”

В.В. не спря до тук и попита, не е ли живяла пани някога на улица Школьна, чтернаштя (четиринайсет). Пани поклати глава: не, не, не е живяла там. И изведнъж се оживи: “Аз знам за кого говорите! Тя живееше на Школна, а после се премести на Косцюшко, има и дъщеря, на около четиридесет. Да, правилно, казваше се Елка Гемба, “але она юш не жие” (вече не е жива).

Честно да кажем, В.В. не се учуди твърде, той дори и не се надяваше да я намери жива. Каза: извинете ме, пани. Пани каза: Е, за какво, какво говорите. Тя затвори вратата, а той тръгна надолу по стълбите, но се върна, и още преди да успее да се докосне до дръжката на вратата, тя се отвори и стопанката изникна отново с такова изражение, като че се надяваше, че посетителят ще ѝ напомни нещо, което не се е запазило в паметта ѝ.

– Кажете, моля, – попита В.В. – работите ли във фабриката за шоколад?

Във фабриката? За шоколад? Тя се учуди: а защо панът мисли така? Панът обясни: мирише на шоколад. Наистина ли? Тя се смути, сякаш тоя аромат я уличава в нещо и дори не ѝ подхожда. Ах, да! Тя прави торта. За внука си. Той има рожден ден днес. И за него се прави шоколадена торта. А във фабрики тя не работи, защото е пенсионерка. А когато е работила, това е било не във фабрика, а….

– Пшепрашем, пани, – прекъсна я той – Пшепрашем, и поздрави на вашия внук. Предайте му от мен….Той свали от ръката си часовника…сравнително евтин…същия фасон, но съвременен, с календар, будилник и таймер, с още някакви функции, а и с уверението, че с този часовник човек може да се гмурка до петдесет метра. – Ето…от мен… зигарек….

Водачът го поведе по улицата и му предложи да прескочат до Елкината дъщеря, все пак е наблизо. В.В. му отказа, а онзи попита: “Защо пък да не я видиш? Може и да е твоя дъщеря?” „Не, каза В.В., – не може да е моя дъщеря” – “Защо?” – “Ами защото не може”..

Всъщност можеше да е така, но не се случи. В деня на последната им среща В.В. се осмели и прояви голяма настойчивост, и тя почти напълно поддаде, но в последния миг се опoмни, отблъсна го от себе си и твърдо каза : не, так не бенде (така няма да стане). Той се обиди и се обърна. Тя се притисна до него, целуна го и му каза на ухо, като че ли някой можеше да ги подслушва: “Я ти кохам (аз те обичам), Момче, я ти кохам”. Той продължаваше да сумти обидено и чу стария текст в нова вариация: “Я ти дам. Але не тераз. Але не тутай (не тук)”.

– Кога? Къде? – попита той сърдито, подозирайки, че отговор няма да има, а ще има усмивка, нежна целувка и повторение, че але не тераз.

– Ютро, – каза тя простичко. – Ютро вечорем. Пшидеш до мне, Школьна, чтернаштя…

И започна да му обяснява, че тя иска всичко да е красиво. Да има вино, свещи…

– Аз ще се оженя за теб! – изведнъж обеща той, въпреки че никой не го дърпаше за езика. Но не лъжеше, чувстваше, че наистина иска да пристигне утре при нея, и да пристигне завинаги.

– Глупий, глупий, – каза тя, произнасяйки тази дума на полски, където “л” почти не се чува, а се чува “гупий’. – Гупий, то ти не вольно (не ти е разрешено).

– Разрешено е – каза той, предизвиквайки висшите сили, които може и да не го слушаха точно сега. – Разрешено е. Аз не съм ничий роб и зная за кого мога да се оженя и за кого не мога.

– Не е разрешено, – повтори тя. – Тобйей ниц (нищо) не вольно, але я ти дам. Ютро вечорем, Школьна, чтернаштя. Запаментал (запомни ли)? Школьна, чтернаштя…

… И в този ден под влиянието на някакви необясними усещания той се отпусна и двамата тръгнаха из града заедно. Не бяха го правили никога преди. И изведнъж…Тръгнаха заедно, и тя го хвана под ръка. И той вървеше, замрял, и искаше да приюти ръката ѝ под мишницата си завинаги.

Те не забелязаха групата военни от страна на улицата. Това бяха офицери от някаква чужда, танкова част, а с тях и един войник.

Впрочем, в Съветската армия винаги е имало вражда между родовете войски, толкова безсмислена , а и от същия произход като враждата между съседски народи. На В.В. се беше случвало да служи в места, където да срещнеш в тъмна уличка човек с различен от твоя цвят на пагоните е по-страшно от срещата с войник от вражеска армия.

Войникът с черни пагони се приближи с ленива походка и без да се обръща към никого, каза:

– Старши лейтенант Куроедов ти заповядва да отидеш при него.

Бидейки законопослушна личност (е, не съвсем), при друг случай В.В. със сигурност (или сигурно) щеше да се подчини. Но там имаше момиче, в което той беше влюбен до уши (днес го беше разбрал), главата му се въртеше, абе, не беше хич на себе си.

Елка искаше веднага да издърпа ръката си, но той я задържа, само леко обърна глава към хрътката и каза:

– Ако съм му затрябвал на старши лейтенанта, нека се яви.

Хрътката се понесе в тръс назад към офицерите, доложи, и В.В. видя как от групата офицери се отдели и тръгна към тях някакъв старши лейтенант, навярно Куроедов.

– Момче, утекай (бягай)! – прошепна Елка и издърпа ръката си изпод мишницата му.

– Откъде накъде? – попита той безгрижно.

Офицерът забърза.

– Момче! – каза Елка.

Той взе ръката ѝ, за да я мушне на старото ѝ място.

Офицерът се затича.

– Момче, – завика тя, но някак шепнешком. – Момче, я ти прошу, утекай и запаментай: Школьна, чтернаштя…

Накрая той все пак разбра, и хукна. Не му беше трудно да се откъсне бързо от старши лейтенанта Куроедов, все пак беше по-млад с шест-седем или осем години. По-трудно беше да се откъсне от реалността.

На другия ден 159-ти Гвардейски Изтребителен, Червенознаменен, с орден на Суворов трета степен полк беше строен на плаца, и, в компанията на замполита на полка (а и под зоркия поглед на началника на специалния отдел), старши лейтенант Куроедов заби показалеца си в една изпъчена гръд и каза уверено:

– Този е!

След което В.В. беше откаран до гарнизонния арест, а пък оттам направо качен на влака, и в края на краищата се намери в междинния пункт (армейски, не пандизчийски) в град Кинел, Куйбишевска област. Властите проявиха свойствения си хуманизъм и не вкараха престъпника в затвора, а само го изпратиха обратно в родината.

Така и не се състоя вечерята на свещи с обещани последствия на улица Школьна, чтернаштя. И за появата на бял свят на Елкината дъщеря, която и сега живее в град Бжег на Одер, В.В., уви, не носи и най-малка вина.

А пътешествието четиридесет години по-късно завърши с това, че митничарят на полско-чешката граница попита В.В. какво носи. В.В. показа две бутилки вино.

– А шоколад? – попита митничарят и поиска да се отвори багажника. Там не се намери нищо, освен жилетка, комплект инструменти и въже-буксир, за всеки случай.

– Странно, – каза митничарят, – много странно, но вашата кола ухае като направена от шоколад.

– На моята кола ѝ е приятно да чуе това – отговори В.В., – но тя е направена основно от метал. Разбира се, от надежден метал, защото това е БМВ.

– Хубава кола, – потвърди митничарят с уважение. – Дали панът не възнамерява да я продаде?

И, узнавайки, че панът не възнамерява, митничарят се върна към темата за шоколада: по негово мнение, нещо все пак някъде миришеше на това. В.В. не можеше да му помогне с нищо. Нищо подобно на шоколад не носеше със себе си, освен паметта, която може и да пази в себе си ароматите, но едва ли е способна да ги излъчва.

1994г.

 

Превод: Емил Найденов

 

 

Категории ЦивилизацияЕтикети ,

Автор: Редакция "Трансмедия"

Bio