Проф. Вера Бонева: Възрожденският патос ни е необходим в най-голяма степен

Проф. Вера Бонева: Възрожденският патос ни е необходим в най-голяма степен

 

Музейната мрежа се нуждае от все повече млади, добре образовани и енергични хора на щатна работа

 

Вера Бонева (р. 1965) е професор по История на България, преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии, доктор на историческите науки. Ръководител на Катедра „Културно-историческо наследство“. Специалист е по История на Българското възраждане и Музеология. Като експерт, учен и общественик е ангажирана с текущата работа на редица български културни институции – предимно музеи, художествени галерии и читалища. „Студия Трансмедия“ я потърси във връзка с нейната кандидатура за директор на Националния исторически музей.

 

Проф. Бонева, в какви основни направления виждате развитието на Националния исторически музей?

Основните направления в бъдещата работа на Музея са отбелязани в концепцията, която разработих в началото на 2017 г. Към момента визията ми по този въпрос не е съществено променена, но определено е детайлизирана и прагматизирана. По мое мнение Музеят трябва да продължи да изпълнява функцията си на водещ културен институт в областта на опазването на културното наследство на България. Определено по-силен акцент би трябвало да се постави по отношение разнообразяване работата с публиките, нюансиране на подходите към различните възрастови групи и към чужденците, посетители на Музея. Неразвит, но важен елемент е контактът с българите, живеещи постоянно или в по-продължителната част на годината в чужбина, които усилно се нуждаят от опазване на духовната си връзка с родината. В това отношение Националният исторически музей би могъл да изпълнява съществени функции. Съвременните научни и естетически императиви упорно налагат и необходимостта от обновяване на експозициите, от обогатяване на научната работа, от по-прецизна работа с богатия фонд от културни ценности, акумулиран през десетилетията в Националния исторически музей. По учредителен акт Музеят има методически функции спрямо другите институции на паметта, както и ангажименти да участва в провеждането на националната политика за опазване на културното наследство, провеждана от Министерството на културата. Силен, но неразвит в достатъчна степен е потенциалът за самостоятелна международна дейност, както и перспективите за вграждане в европейски мрежи на културни институции и други структури, ангажирани с грижата за общото ни наследство.

Осъществява ли тази институция в достатъчна степен образователната си и възпитателна роля?

„Достатъчна степен“ е твърде относителна мярка. Да, Музеят активизира работата си в тази насока пред последните години, особено след създаване на Детския център. Като цяло образователно и възпитателно е значението на срещата с всеки един артефакт от експозицията от страна на посетители и гости. В това отношение е решаваща работата на екскурзоводите, които аз намирам за достатъчно подготвени и отговорни. Въпреки това е необходимо да се мисли за нови форми на комуникация с посетителите, за нови образователни проекти, за предлагане на дигитално съдържание с материали по история на България на младите хора, за които интернет е не само среда за комуникация, но и основен източник на информация. Умувайки върху перспективите за развитието на Музея през последната година за себе си лично все по-силно откроявам образователната и възпитателната функция. Младите ни задават въпроси, на които трябва да отговаряме с посредничеството на артефактите и смислите, натрупани в националната ни култура. Неизмерими са възможностите на Националния исторически музей в тази насока. И отговорностите не са малки.

Сред Вашите професионални и научни интереси е музейната мрежа в България. Какви са пътищата за нейното съхраняване и развитие?

Музейната мрежа в България е един от най-устойчивите конструкти на националната ни институционална среда. Казвам това с пълна отговорност на човек, който вече две десетилетия е потопен почти ежедневно в тази тематика. Част от най-влиятелните български музеи възникват още в края на XIX и началото на ХХ век и – въпреки политическите, военните и социални обрати – те съществуват и до днес. Това се отнася както до големи и престижни национални институции като националните Археологически, Етнографски и Природонаучен музей, така и до пак големи, но разположени извън столицата институции като музеите в Пловдив, Варна, Казанлък, Шумен, Велико Търново и в още ред български градове. През очертания период са се появявали и изчезвали политически партии и търговски дружества, сменили са се три държавно-политически строя, българите са преживели войни, миграциионни вълни, стопански и социални сътресения. Музеите, съставляващи гръбнака на музейната ни мрежа, са опазени – както с богатите си фондове, така и с добрите си традиции за работа с публиките. Разбира се, имаме някои проблеми, произтичащи от моментни дефицити на средства, кадри, разбиране от страна на местна администрация, но тези проблеми са преодолими. Тоест, по отношение на съхраняването си, музейната мрежа проявява неподозирана жилавост и устойчивост, а по отношение на бъдещото развитие се нуждаем от все повече и повече млади, добре образовани и енергични хора на щатна работа в музеите. Това за мен е ключът към доброто бъдеще.

Изследвате и Възраждането. Можем ли да търсим днес възрожденска идея за България и какво от онзи период би ни било от полза?

Покойният професор Николай Генчев наричаше Възраждането „най-щастливата епоха в българската история“. На шега или наистина, тази квалификация май не е лишена от валидност. Движейки се вече три десетилетия по следите, оставени от нашите предосвобожденски предшественици, определено попивам една положителна нагласа към обществените въпроси и едно като цяло светло отношение към действителността. Преди да имат своя държава, българите създават своя независима църква – и то вследствие на упорити борби, на сложна дипломация и на силна вяра в справедливостта на своите национални претенции. Преди да имат министерство на образованието, българските общини построяват над 1000 училищни сгради по земите ни, в които за няколко десетилетия в навечерието на Освобождението подготвят децата си за свободен живот. Преди да имат собствена монархия, възрожденците прокламират идеята за „чиста и свята република“. Обществените лидери са всеотдайни и последователни, а смесването на техните дейности – журналистика, поезия, революция, училище, изкуство – създава онази красива амалгама на прехода от традиционно към модерно общуване, която и досега ни опиянява със своята целеустременост, лек наивитет и красива отдаденост на националния идеал.

На въпроса какво ни е от полза от Възраждането ще отговоря така – всичко ни е от полза. Вгледайте се в националния ни календар – повечето от датите и личностите там са възрожденски. Взрете се в развоя на националната ни литература – устоите ѝ са във Възраждането. И патосът, този идеалистически и красив патос на възрожденците – той ни е необходим в най-голяма степен. Без жар, положителна нагласа и убеденост в смислеността на начинанията си няма как да извървиш нито една трудна пътека. А България в момента е изправена пред магистрали от предизвикателства.

Като университетски преподавател как усещате нагласите на младите хора, какво ги вълнува от българската история?

Работата с младите хора е приятна и зареждаща. Държи ме нащрек по отношение на новите тенденции и технологии, но и ме задължава във всяка една форма на общуването си със студентите да преподреждам в съзнанието си знанията и уменията, които съм акумулирала като свой „професорски капитал“. Имаше период, в който малко трудно разбирах склонността на част от младите хора да преминават бързешком върху материала, да искат сами да решават важни въпроси, без да са усвоили достатъчно факти и методи. Разбрах, че проблемът е в мен. Времето ни е станало по-забързано и ние трябва да сме адекватни на това ускорение.

Не са лесни и подходите при усвояването на националната история. Студентите идват в университета с „пакет“ от основни познания за развитието на България през вековете, който е натрупан несистемно от предходната степен на образованието им, от МОЛ-а на съвременното познание – Wikipedia и от телевизиите. Университетът е призван да академизира този шарен корпус, без на нарани чувствата на младите хора. Признавам, че не е лесно, защото би трябвало да уплътняваме ниши, които се считат за непрестижни – например да разказваме за епохи, личности и събития, които не са еднозначно положително приети в масовото съзнание. Но това ни е професията. Историкът е като архитекта – не може да остави сградата на знанието ни за миналото само с красиви прозорци и бляскави фасади. Трябва да ги има темелите, стълбищата и помощните помещения. И след като съградим в умовете и душите на нашите студенти „Вавилонската кула“  на нашето преинтересно минало, разбираме, че те се интересуват от по-сложните и нееднозначни процеси, от връзката между историята и съвременността и от сюжети, свързани с тяхната семейна и родова памет. Последното е особено важно, защото човек опознава света около себе си, тръгвайки от рода и семейството. И в трудни моменти се връща именно там. Затова мисля, че би трябвало да инвестираме повече усилия за удовлетворяване любопитството на младите хора по отношение на локалната история, семейните им наративи и сюжети, прикрепени към миналото на отделни селища и региони.

Според Вас определящ ли е генезисът на българската народопсихология или манталитетът може да се формира чрез нов вид просветителство?

Не вярвам в митовете за „твърдата“ народопсихология. Нали сте чели и изучавали „Чичовци“ на Иван Вазов. Тази повест (пак прикована към възрожденската история и култура) дава отговор на Вашия въпрос. Едни и същи мъже – горди носители на българската идентичност – днес се опияняват от силата на революционния призив, а утре се притаяват в най-тихите ниши на семейното огнище, изтрили от съзнанията си идеологията на въоръжения бунт. И да продължим повестта – когато условията за революцията се обективизират, Вазовите чичовци застават на предния фронт на борбата за национално освобождение. Нуждаем се от каузи, от ясно формулирани и дългосрочно положени послания, от надеждни институции и от общобългарски консенсус върху поне няколко основни принципа на общото си битие. Това, по мое мнение, са опорните точки, върху които може да се позиционира лостът на колективното ни добруване. Е, и просветителство, разбира се – неуморно, всеотдайно и светло като възрожденските идеали.

 

Снимка: Архив

 

 

 

Категории Интервю, Мнения, ЦивилизацияЕтикети , , , ,

1 коментар към “Проф. Вера Бонева: Възрожденският патос ни е необходим в най-голяма степен”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *