„26 години корумпираният чекистки „капитализъм“ доведе до пълната загуба на усещането за реалност цялото пълнолетно население на Русия.“
Виталий Портников*
Никой не се съмнява, че 2018 ще бъде година на поредното разширяване на президентските правомощия на Владимир Путин. В руската политическа среда – кой бил проправителствен, кой – опозиционен – няма значение, прието е това да се нарича процедура по удължаване на мандата. Впрочем самото название е абсолютно сбъркано и служи за обостряне на самозаблудата.
Изборите не са просто пускане на бюлетина в деня на гласуването, те са свързани и с честна (е, относителна честна) конкуренция между партии в предизборния период. С конкурентни политически играчи. С присъствието в процеса на представители на властта и опозицията като поне някакво подобие на размяна на политически възгледи, както и с интерес към тези възгледи от страна на населението. В Русия и подобие за такова нещо няма.
В този смисъл за избори може да се говори дори в такива авторитарни страни като Зимбабве по времето на Роберт Мугабе – диктатор, който би могъл да се сравнява с Путин по концентрация на власт и неадекватност. Но той получи примерно толкова гласове, колкото и представителите на опозицията. Това го принуди да фалшифицира резултатите от гласуването, влизайки в дълга процедура на преговори и накрая назначи своя конкурент за премиер. Затова Зимбабве е държава, чието население още не е забравило какво е това алтернатива. А Русия е страна, чието население никога не е знаело това.
Разбира се, изборът на Елцин донякъде може да се нарече такъв, но тогава гражданите избираха не между личности и програми, а между комунизма и неговата алтернатива, при това два пъти. Когато призракът на комунизма окончателно изчезна от политическия хоризонт, безалтернативността на „гласуването“ се оказа лесно да бъде възстановена.
И в този смисъл Навални, който призовава изборите да се бойкотират поради неговото неучастие в тях, е къде по-неадекватен на ситуацията, отколкото Собчак, която се кани да участва в тях. За руския политически режим участието в продължаването на мандата и разширяването на правомощията на Путин е почетен дълг, който трябваше да се заслужи. Навални с неговата преекспонирана самооценка и екзалтирани поклонници правеше впечатление, че режимът се страхува от него. И той не заслужи разрешение да участва в церемонията, а Собчак го заслужи.
Но дори в „изборите“ да бяха участвали и двамата алтернативни кандидати, все едно, те не биха могли да съберат някакъв по-значителен брой гласове, за които ние щяхме да научим. Просто защото при съществуващите условия такова количество не се поддава на проверка, а властта изобщо не се страхува от обвинения във фалшификации. На нея и е все тая. И това е логично.
Властта успя да установи в Русия режим, повече от всичко напомнящ на режимите от т.нар. страни с народна демокрация от съветско време. Като цяло в тези страни имаше многопартийна политическа система, но всичките тези партии бяха под контрола на централната власт, а самата тя – под контрола на съветските окупанти. В нашия случай окупантът е старият ботуш КГБ заедно с криминализирания бизнес. Цялата политическа система е построена по тази схема, а на „Единна Русия“ е поверена ролята на обединяваща и направляваща партия, а на всички останали – функцията да имитират различия.
Искам да напомня, че знаменитите „болотные“ митинги започнаха от фалшификациите на резултатите от парламентарните избори. И когато слушах войнствените викове „Ние тук сме властта“ от хора, смятащи, че на хамелеоните от „Справедлива Русия“ са им отнели гласове, дълго не можех да разбера кой е загубил чувството си за реалност – аз или тези видимо вменяеми и образовани хора. Но вече нямам съмнения. 26 години корумпираният чекистки „капитализъм“ доведе до пълната загуба на усещане за реалност цялото пълнолетно население на Русия.
Означава ли отсъствието на избори в съчетание с пълния контрол на властта задънена улица за политическата ситуация, от която няма изход? Не, не означава. Както обикновено именно в тоталния контрол се крие бъдещия крах на режима.
Мугабе и подобните му се задържаха толкова дълго, защото пускаха опонентите си на арената, даваха им да участват в политиката и дори да побеждават – и после с един замах се разправяха с недоволните. Путинският тотален контрол е залог, че недоволните от властта не ги знаем нито ние, нито Путин. А това ще им позволи да действат в условията на криза. В края на краищата, когато рухна режимът в ГДР, съюзниците на режима преспокойно се обединиха и още преди свободните избори излъчиха ново ръководство на страната.
Не изключвам нещо подобно и за Русия. Трябва само да свикнем с мисълта, че временната алтернатива на Путин след неговия крах ще бъде не Навални или Ходорковски, а най-приспособяващият се приспособенец, който смята, че ако не е Путин, няма да я има и Русия. В руската политическа история винаги се случва така – и няма основания да смятаме, че този път ще бъде различно.
Снимка: Навални на протест, обграден от милиционери
*Виталий Портников е политически наблюдател на сайта Грани.ру
Превод: Рени Нешкова
