И. Ц. във времето и в една книга без автор

И. Ц. във времето и в една книга без автор

И едно закъсняло писмено признание

 

Върху корицата на тази книга не стои авторско име, но тя не е мистификация на самотен аноним, а творба, създавана от много автори в продължение на пет десетилетия. Общото, което свързва стихотворенията, бележките, отзивите, словата, писмата, признанията и посвещенията в книгата „Между два разговора с И. Ц.“ е той, поетът Иван  Цанев.

Той е фокусът на това литературно препускане през годините, отразено чрез десетките имена, свързали своето прохождане в литературата, очаровани от неговата поезия или просто прекосили пътя му за кратко през годините. За кратко и завинаги.

Иван Цанев може да има предходници и следовници, но неговата интонация, неговото излъчване, „лъчезарният му херметизъм“ (по Александър Томов) го поставят извън класациите и партийните етикети. Такива деликатни и тънки лирици, встрани от модите и на т.нар. втора априлска вълна, чужди на помпозната декларативност и позьорство, наричаха „тихи поети“. В леко пренебрежителната изолация от сцената на априлското поколение поети (между 60-те и 80-те години по името на Априлския пленум от 1956г.) корифеите всъщност определиха мястото му, без да искат, много точно. Той е европейски, световен поет и нашите котловинни комплекси и недодялани „поетически“ наколенки често не позволяват на силните стръкове да надвишат ръста на общата нива.

Критикът Здравко Петров в статия от 1986г. казва, че Иван Цанев по свой начин изживява „стария проблем за изчезващия миг, за изтичащото време“ и „с всички средства брани своя естетизиран свят, изпълнен с красота, хуманизъм и копнеж по хармонията“.

Той умее да вижда и да открива друг смисъл в делнични неща, покрай които минаваме всеки ден, свикнали сме да ги фиксираме в техния номинален, повърхностен смисъл или просто да не ги забележим.

Но Иван Цанев също е минал оттам.

„Тъй всеки ден прекрачваме през границата нежна –

между нещата, без да я усетим даже;

а болката и щастието се съединяват

в оназ далечина трептяща и неуловима,

която все наричаме душа.“

Не е ли той един от предтечите на подобно виждане, пита Иван Методиев:

„Истината е ритмична тишина, заключена между образите, и на пръв поглед незначителни промени във виждането променят дишането на тишината. Достатъчно е да помръднем с пръсти в нищото, за да видим, че кой знае защо, на някои места ритъмът се променя. Не е ли тук истинският въпрос? Иван Цанев го разрешава.“

В тази миниатюра думите следват водопада, без сравнения, само „ритмична тишина“:

Водопад

Във всяка твоя капка

слънце свети.

Вода, най-бистър дял ти отреди съдбата!

Превърната на прах, тук ти докрай усети
разпадането
болката
и свободата.

С Иван Цанев преди няколко години

„При всички изкушения да изберем който и да било образ от неговите стихотворение – Дървото на хълма, Огъня, пролетната или водопадна Вода, Пчелата, Щуреца, Трите гълъба, дори Човекофеникса – нито един няма така всеобемащ поезията му смисъл, както Погледът. (…) Зрението – това „най-духовно“ според философите и „най-благородно“ според Гьоте – у Иван Цанев е наречено „най-бистро сетиво“, отбелязва Светлозар Игов в Saper vedere (1996).

Екатерина Йосифова (много любима) пише в „Честитка за кръгла годишнина“:

„Не само с мен беше така:

Употребяваш за какво ли не времето си, годините си, живота си – и свикваш с чувството за предателство спрямо онова, което е твоята същност.

Иван Цанев беше – и си остана – единственият от нас, който никога не й изневери: на тази същност, наричана поезия. Ние, това сме връстниците плюс-минус някоя година, обсебени от същия демон.

Сближавахме се, разделяхме се, но никога не губехме усещане един за друг. И ако трябваше да се определи емблематичното лице на нашето съществуване, то това би бил във всеки един миг Иван Цанев.

Както и да го наречем – рицар на поезията, свещенодействащ, пре-прецизиращ, роб и господар на думата – той е Поетът.“

В книгата има много паметки за емблематичната му „Паметна плоча“ от много литератори от разни десетилетия.

Кънчо Атанасов: „Значителното е край нас, размесено с подробности, и никакъв херолд не възвестява неговото идване.“  Казал го е поетът Иван Цанев. И е прав. Но трябва да има човек очи, за да го измъкне от подробностите.“

Минко Бенчев: „Защото тъкмо тая ординерност и безличност на битието – както разбираме от великолепното, направо антологично стихотворение „Паметна плоча“ – би могла един ден да се окаже измамна, точно тя може да ни покаже с укор несъмнената стойност на онова, край което сме минавали незаинтересовано и апатично…“

Накрая в черно каре е името на Малина Томова като редактор на тази книга. Разбрах, че всички текстове са събирани и подреждани основно от нея в продължение на десетина години. Има една пейка в градинката на църквата „Свети Георги“ до Петте кьошета в памет на Малина. Може да седнете и да изпушите една цигара и да си спомните нещо, да оставите цвете или просто да позяпате минувачите, забързани за някъде.

И накрая едно писмено признание. Нито с бележка, нито с посвещение, нито с писмо някога изказах благодарността си към теб, Иване. А имаше защо. Когато ти дадох един ръкопис със стихове, които преседяваха в издателство „Х.Г. Данов“ в Пловдив, ти я прочете и без да те моля написа т.нар. външна рецензия; когато седяхме в кухнята ви на „Петте кьошета“ с теб и Малина и говорехме, а после ти тръгна да търсиш кашони, защото трябваше да сменяме квартира; когато неотдавна ми се обади на 1 януари и каза нещо толкова мило и добро, което никога няма да забравя; когато скоро се видяхме на едно събитие и ти каза, че ще ми подариш тази книга, а все не успявахме да се видим, но ти намери начин да ми я предадеш с посвещение.

Веднъж по време на мутренските времена няколко приятели на висок глас дискутирахме какво е трябвало да стане, за да не стане това, което стана, дойде Любо Данчев и каза: „А пък аз срещнах Иван Цанев!“ И разговорът утихна, и всички се усмихнаха.

Благодаря ти! Бъди жив и здрав през Новата 2018 година!

И тъй като новите години се възприемат и като ново начало, нека се поздравим с това прекрасно твое стихотворение!

Пролетна вода

Иван Цанев

Червени от студа и крехки,
потрепват ранните ракити.
Капчуков залп
от всички стрехи
събужда пулса на реките.
И с пориви, все още смътни,
с копнеж, неосъзнат добре,
те тръгват радостни и мътни –
кой може вече да ги спре!
Върви вода със цвят черешов.
Тя беше облак, беше сняг
и мъртъв лед до вчера беше
в пространството
от бряг до бряг.
Но тя не помни снегопада,
забравила е за леда –
тя знае само, че е млада,
че е най-младата вода.

Снимки: Р. Н.

 

Категории МненияЕтикети ,

Автор: Рени Нешкова

Рени Нешкова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *