Жоржета Пехливанова е дипломат от кариерата. Завършила е Френската езикова гимназия във Варна, Софийски университет “Св. Климент Охридски”, специализира в Сорбона – Париж, Академия на ООН в Женева и Дипломатическа академия – Мадрид. Има докторат по испанския политически преход. Владее 5 езика. Извървяла е ранговата сълбица на дипломат от аташе до пълномощен министър в Министерство на външните работи и посолствата ни в Испания и Латинска Америка. Автор е на пет книги за външната политика, има много публикации и анализи на външнополитическа тематика. Тя е утвърден автор в няколко български и чужди специализирани външнополитически академични издания. Член е на Българското дипломатическо дружество и гост-член на Испанската академия за нравствени и политически науки / RACMYP/.
– Госпожо Пехливанова, при посещението си във Франция българският президент Румен Радев пилотира самолет. Това добър ход ли беше според Вас?
– В Европа и в света последно време се появи една нова кройка държавници – зрели, човечни, но твърди и волеви, харизматични, но с ясна визия за хода на държавите, на чието кормило застават. Такива държавници, отстоявайки националните интереси и ценности, съобразявайки се с културното и историческо наследство, могат да изиграят важна роля и да останат в историята с добро име. Ще се въздържа от имена, но на европейската карта има такива държавници. Естествено е да не ни харесват някои техни решения или постъпки и да са критикувани. Държавните мъже са хора и могат да грешат. Но разликата е в това с нас, че техните грешки са видни и тях ги съди народ, а съди ги и историята…
Аз съм далеч от професията, която има президентът Румен Радев, генерал и висш военен пилот. Той е със завършена и изцяло успешна военна биография и неговото решение да се кандидатира за президент на Република България се прие много добре, видно от гласувалите за него. Присъствах на неговата предизборна среща с дипломати. Очертаваше се да бъде добър държавник и той наистина е такъв. След господин Плевнелиев, който бе бизнесмен, на България й бе нужен друг тип държавен глава, който да е на “ти” с отбраната ни, предвид времето, в което живеем, още повече, че президентът е и върховен главнокомандващ на въоръжените сили на България. А по отношение на външната политика, за която също отговаря, сам Румен Радев призна пред нас, дипломатите, че има какво да научи и че ще ползва съвети на дипломатически експерти. От тогава аз не съм го виждала, освен по медиите.
На Вашия въпрос: Това, че президентът Радев пилотира самолет, не е лош ход, но аз не одобрявам, че българският президент пилотира чужд самолет на чужда територия от гледна точка на неговата сигурност като държавен глава. Има и други държавни глави, които пилотират самолети, но на своята държава и със свой екип. В поведението на президента Макрон бе смущаващо, че държавният глава на България, който е негов гост и показва своето пилотско умение, не получава аплодисментите на своя френски колега. А по това време той вече е в Алжир и обядва с Бутифлика. За мен това е укоримо, аз се чувствам унизена. Нашият президент не каза и дума да възроптае, навярно го направи от уважение към Франция и към президентската институция. Ако това се случеше с друг държавен глава, който е по-избухлив, той щеше да откаже полета с изтребителя и да се качи на самолета си обратно за Родината. Па нека френският президент да обясняваше след това на французите „защо”… Но българската психика е друга, ние сме свикнали да търпим…
Самолетът – изтребител “Рафал” е учебен и това ме смути. Признанията след полета на самия Румен Радев също: „За мен беше предизвикателство не пилотирането на самолета, а справянето с информацията на борда, защото тук има много сензори, които дават едно невероятно количество информация, която се изобразява на няколко дисплея. Тези неща изискват много сериозно изучаване. За всеки дисплей има дебели книги, за да можеш да използваш възможностите му“, обясни президентът. И другото притеснително: „Направихме тренировъчен бой с друг самолет, но излизахме неутрални. Два пъти опитахме да победим. Много съм чел за „Рафал“, но това надмина моите очаквания“, каза още Румен Радев.
– Кои детайли от организацията на посещението смятате за укорими?
– Далече съм от това да коментирам организацията на посещението на президента Радев в Париж. Това е визита, която е огледана от всички ъгли на политика и дипломация. Още повече, че познавам някои колеги от екипа му, които са опитни. Има добри и не толкова добри попадения в организацията на визитата. От гледна точка да се проведе това пътуване до края на годината, “притиснато от времето”, предвид динамиката на световната, европейска, а и френска и българска политики… Такива визити вече се променят в движение. “Пролуката” за срещата Радев – Макрон трябваше да бъде огледана по-внимателно от българската страна и работното посещение да е по-кратко по времетраене, но с повече време и присъствие между двамата президенти. Ако визитата беше 48 часа, имаше време да има и вечеря с повече теми за опознаване между двамата, а и Макрон да уважи Радев на базата „Сен Дизие“ преди пътуването си за Алжир и Катар. Тук навярно двата протоколни екипа не са намерили решението “в движение”. Затова сякаш президентът Макрон прие “на крак” своя колега Радев. Кратката визита с дълги тиради пред медиите, за да очертаят постигнатото “за кратко” между двамата на входа на Елисейския дворец пред кортежа от коли беше смущаващо. Тази френска практика пред медиите пред двореца се прилага на по-ниско ниво визити или срещи. Нека не се поддаваме изцяло на френската любезност, тя е впечатляваща и много древна. “Да обещаеш е благородно, но да го удържиш/изпълниш е буржоазно/еснафско”. /“Promettre c’est noble, tenir c’est bourgeois.”/.
Не става дума за “укоримо”, но повече за “прекалено”, защото в тази част от изказването пред медиите на президента Радев, президентът Макрон направи гримаса на учуден: „Мисля, че българското председателство на Съвета на ЕС е една добра предпоставка за нашето още по-тясно сътрудничество, защото България има амбицията не само да бъде посредник и координатор по време на това председателство, а да постави на масата най-критичните проблеми пред Съюза – проблеми, които изискват ясна визия и смел подход и затова нашето председателство може да бъде от полза на Франция и в помощ на Франция да представи вашите виждания и вашите предложения за бъдещето на Европа и заедно да работим по тях“, каза още президентът Радев.
На срещата с българската общност в Париж българският президент Румен Радев благодари на съпругата си за приноса й българският език да бъде признат за матуритетен във Франция. Намирам излишно и грешно подчертаното. „Благодаря на моята съпруга, която прие тази кауза и още през лятото, когато г-жа Брижит Макрон бе на посещение със съпруга си в България, постави този въпрос. Имам потвърждение от президента на Франция, че той ще бъде придвижен към френските институции и ще се търси решение в най-близко време“, посочи президенът. Президентът приветства и усилията на българската общност за признаване на българския език за матуритетен в образователната система на Франция.
– В свой пост във Фейсбук казвате, че президентът Макрон се е държал резервирано с нашия държавен глава. Защо мислите така?
– Ще Ви отговоря по метода “думам ти, щерко – сещай се, снахо”, с работната визита на президента Георги Първанов на 29 ноември 2003 г. по покана на френския президент Жак Ширак. Когато се поставяха “темелите” на България в Евросъюза и особено важна бе подкрепата на Франция. И Ширак я заяви безрезервно. Разговорът бе посветен на евроинтеграцията, на двустранните икономически отношения и на Междуправителствената конференция за приемане на Европейска конституция и българският президент бе приет с голямо внимание във Франция. Тогава Първанов дипломатично избегна да постави въпроса за “Козлодуй” пред Ширак, който го прие навръх рождения си ден, навършваше 72 години. Тогава от в.”Сега” визитата я отразяваше журналистът-дипломат Георги Готев. Българският президент беше смутен, че именно в този момент френският президент го приема, но опитният политик, който от 1962 до 2007 г. е във френската машина на властта, не му позволи да се почувства неловко и Първанов бе поканен сред близките му гости в Елисейския дворец. Помня, че президентът Първанов подари картина, която пътуваше след като “на ухо от Външно” бе подсказано на президентството за детайла на Ширак, че приема Първанов на рождения си ден. Аз също съм отразила в книгата си „Под лупата на дипломата“2005 г. визитата.
– Ще има ли положителен ефект за бъдещите българо-френски отношения това посещение?
– Силно се надявам да има по думите на президента Румен Радев: „Изказах подкрепа за визионерския подход на френския президент към проблемите на Европа и му благодарих за подкрепата да основем в България клон на френското Национално училище за администрация за района на Югоизточна Европа… и подкрепата на френската страна за създаване у нас на Международен изследователски, научен и лечебен център с технология от ЦЕРН, който може да се превърне в пример за европейска интеграция в нашия регион.”
Във връзка с отношенията България – Франция: “Имаме общи перспективи по отношение на отбраната, икономическото сътрудничество и образованието, за които ще работим заедно”. По въпроса за икономическото сътрудничество, българският държавен глава заяви: „България има голям потенциал в отношение на производството, и двамата очакваме разширяване на сътрудничеството между България и Франция. Бихме желали да видим по-голямо инвестиционно присъствиe на Франция в България. Благодарим на Франция и за подкрепата за кохезионната политика.“
– Как би следвало да развиваме контактите си с Франция?
– В това интервю ще ми се да погледнем работната визита на президента Радев във Франция и през призмата на културната дипломация и идейната връзка с български светила, утвърдени в Париж. Българската общност е изградила достойно своето място в Париж.
Париж е най-силната магия и притегателна сила, в която от векове се върти световната политика, наука и култура. Нямаше да бъдат велики нито Пикасо, нито Дали, нито Бунюел, ако не бяха „скитали“ по Големите парижки булеварди, из Латинския квартал или при букинистите на Сена. За да станеш известен художник, трябва да си посетил Лувъра и да си се докоснал до ръцете на Роден, да си усетил атмосферата на Монмартр. А ако си артист и търсиш признание, задължително е да си преживял емоцията от Молиерова творба в „Комеди Франсез“. А ако си певец, за да ти е отворена вратата за концерти, трябва да си получил благословията на парижката публика в “Олимпия” или в Гранд Опера. Затова в “търбуха на Париж”, по думите на гениалния Емил Зола, се стичат от цял свят политици, учени, писатели, художници, артисти, които надграждат своя талант.
Българската интелигенция също е осъзнала, че за да получи признание и диплома за талант, трябва да мине през Париж. Големи български имена са се докосвали до френската столица – писателите Елисавета Багряна, Михаил Арнудов, Лъчезар Станчев, Богомил Райнов и Асен Разцветников, художниците Илия Бешков, Ненко Балкански, Преслав Кършовски и Цветана Мицева, Янко Анастасов, скулпторката Васка Емануилова, историкът Иван Орманджиев, режисьорите Кръстьо Мирски и Христо Христов и т.н. Много българи художници, музиканти, балетисти и певци остават да творят повече от 20 години в Париж. В науката също специализират в Париж наши професори и академици. В тази палитра днес в Париж се говори за два български колоса – проф. Юлия Кръстева и проф. Цветан Тодоров/той почина неотдавна./ Съжалявам, че на срещата в българското посолство отсъстваше Юлия Кръстева и нейният съпруг писателят Филип Солерс, основател на авангардното движение и издание “Тел Кел” на най-големи интелектуалци днес. Наскоро имаше филм за Юлия Кръстева, едно момиче от Сливен, което покори науката в Париж, днес носител на най-високото отличие във Франция “кавалер на френския Легион”.
Професор Юлия Кръстева е френско-български изследовател, психоаналитик, лингвист, семиотик, философ и феминист. Тя е професор в Парижкия университет Дени Дидро, професор в Колумбийския университет в Ню Йорк, където дели професорско кресло по семиология с Умберто Еко от години. Професор е също в Университета в Торонто, член е на Британската академия и т.н. Носител е на ордена на Почетния легион, а от 1997г. и на Холберговата награда в Норвегия, еквивалент на Нобеловата награда за хуманитарни науки. Наричат я “най-красивият ум на България във Франция”, жената, която унищожава предразсъдъците, единственият наш мислител, чийто трудове се изучават в абсолютно всички хуманитарни дисциплини в западните университети. Като философ Юлия Кръстева споделя профеското кресло с Умберто Еко, с когото са дългогодишни приятели, както и с проф. Ноам Чомски, за когото казва, че е „най-големият пророк за политическите кризи в света“. Проф. Юлия Кръстева е фактор в историята на изкуството, на литературата, психологията, философията, киното и политиката, автор е на 30 книги.
Интересно е да отбележа, че като член на френската делегация проф. Кръстева идва в България през зимата на 1989 г., заедно с френския президент Франсоа Митеран и участва на прословутата „Закуска на Митеран с 12-те българи -дисиденти“ във Френското посолство в София.
Проф. Юлия Кръстева е в редовна връка с Ирина Бокова в ЮНЕСКО и неслучайно присъства на нейната официална вечер – сбогуване преди седмици. Ето какво казва тя за Бокова: “Ирина Бокова, която беше посланик на България в Париж и е генерален директор на ЮНЕСКО вече два мандата, принадлежи към генерацията от политици, мъже и жени от Източна Европа, която се кали в тежкия процес на установяване на демокрацията след падането на Берлинската стена. Тя зачита културното и религиозно разнообразие, както в своята собствена страна, където живеят заедно източно-православни християни, атеисти, евреи и мюсюлмани, така и в целия свят. Тази жена, убеден демократ, опитен дипломат и с политическа кариера се зае да решава международните конфликти в дух на толерантност, хуманизъм и диалог, за многополюсно управление (на света б.а.) … ”
За световноизвестния философ, културолог, лингвист и интелектуалец проф. Цветан Тодоров ще кажа само, че когато Тодоров през 2008 г. получава от краля на Испания престижната награда за социални науки “Принцът на Астурия” по негово настояване на церемонията биват издигнати два флага – българският и френският. Така започва речта си: “Аз съм излязъл от България, но България не може да излезе от мен, защото аз съм българин, но съм и французин. 24 години живях в България и 45 години живея във Франция. Интелектуалният ми труд е почти изцяло на френски. Но съм много повлиян от детството си, от първите двадесет години и поради това никога няма да се дистанцирам от България. Аз съм l’homme depaysé, както казват на френски. Аз съм човек, който е израснал в една страна, а живее в друга. За да ме разберат по-добре, казвам, че аз съм излязъл от България, но България не може да излезе от мен…”
В този пъстър свят в Париж е Ирина Бокова вече 12 години. Когато през 2005 г. тя заминава като български посланик в Париж, навярно не е предполагала, че Париж може да повлияе така силно на нейното надграждане като световен политик. Съдбата й отрежда да носи тежък кръст два мандата на генерален директор на ЮНЕСКО по един благороден начин – не само да общува с целия световен елит, но и да се опита да съхрани от високата си позиция това, което човешката цивилизация през хилядолетия е сътворила, да съхрани делата, които световните творци са завещали за поколенията – паметници, литература, скулптури, рисунки, барелефи, легенди… Френският президент Франсоа Оланд, когато й връчва колието на кавалер на почетния Легион, изтъква: “Ирина Бокова превърна ЮНЕСКО в моралната съвест на човечеството!” Затова, когато президентът се срещна с новия генерален директор Одре Азуле,/две седмици след като Бокова предаде поста/ тя му каза, че „тук сте на българска територия“.
Положително смятам, че посланикът организира среща на президента Румен Радев с българската общност и вечер с изтъкнати световни личности в Париж, сред които две дами, акцент на вечерта – Ирина Бокова и Катрин Лалюмиер, много позната на политическия и дипломатически елит на България. Тя е и френски, и европейски политик, която и днес издига глас за „ново Възраждане в Европа“ бе в качеството й на президент на „Дома на Европа“ в Париж. Но тя бе чест гост на България по изграждане устоите ни в европейските институции. Президентът Желю Желев я нарече „кръстница на българската демокрация”, със заслуга за приемането на страната ни в Съвета на Европа, тогава тя беше генерален секретар на тази най-стара европейска институция.
В отговор на последния Ви въпрос, преди да Ви благодаря за това интервю и за въпросите Ви, ще кажа само: За Европейския съюз и за “братство без скорости”, за отношенията България – Франция ще припомня на българските и на френски политици и дипломати пророческото слово на великия Виктор Юго на Световния конгрес за мир в Париж, в далечната 1849г.:
“Ще дойде този ден, когато вие, … всички нации на континента, без да губите вашите отличителни качества, нито вашата славна индивидуалност, вие ще се обедините здраво и ще учредите европейското братство.” « Un jour viendra où vous, (…), toutes nations du continent, sans perdre vos qualités distinctes et votre glorieuse individualité, vous vous joindrez étroitement dans une unité supérieure et vous constituerez la fraternité européenne ».
Въпросите зададе: Евелина Гечева
Снимка: Архив
