Не е необходимо да се връщаме назад в историята, за да се констатира, че обстановката и сигурността на Балканите са неразривно свързани със състоянието на международните отношения и сигурността в Европа. В миналото районът често е бил арена и източник на нестабилност и конфликти, причината за които са не само противоречията между балканските страни, но и провежданата хегемонистична политика на големите държави в Европа. За съжаление това се прояви за пореден път в периода след настъпилите политически промени в Източна Европа в края на миналия век и засегна главно Западните Балкани, където бе съществено променена геополитическото статукво след разпадането на Югославия.
Какво е положението в наши дни?
Факт е, че след етническия конфликт в Република Македония през 2001 г., в продължение на повече от 15 години обстановката на Балканите е сравнително стабилна. В момента не съществува непосредствена опасност от възникването на военен конфликт както в някоя от балканските държави, така и в отношенията между тях. Макар в нееднаква степен за отделните страни, през сегашното десетилетие в региона бе постигнат прогрес в утвърждаването на демократичните ценности в политическия живот и функционирането на държавните институции.
Осезаем е напредъкът в икономическото развитие на почти всички балкански държави. Мнозинството от тях вече са преодолели последиците от финансово-икономическата криза в края на миналото и началото на сегашното десетилетие. Тази криза се оказа най-силно проявена в Гърция, но, благодарение усилията на гръцкото правителство и оказаната външна помощ, тя е към своя край и се очаква се тази година страната да регистрира икономически растеж. През 2015-2016 г. Балканите бяха тежко засегнати от масивния мигрантски поток към Европа от конфликтните райони на Близкия Изток, Азия и Северна Африка, но и в тази област кризата бе овладяна.
През сегашното десетилетие продължи процесът на интегриране на балканските страни в ЕС и НАТО, които играят основна роля в поддържането на стабилността и подпомагане демократичните и пазарните реформи в региона. След присъединяването на Хърватия към ЕС през 2013 г., членове на съюза са вече 5 балкански страни. Всички други страни са декларирали като основна външнополитическа цел присъединяването им към ЕС. Пет от тях са с официален статут на кандидати за членство в ЕС, а три от тях – Турция (от 2005 г.), Черна гора (от 2012 г.) и Сърбия (от 2014 г.) водят присъединителни преговори. Босна и Херцеговина има подписано споразумение за стабилизиране и асоцииране към ЕС, а през 2016 г. подаде молба за членство в ЕС. Единствено Косово е потенциален кандидат за членство в съюза.
Общо 8 балкански страни са членки на НАТО, а последната приета държава е Черна гора през 2017 г. Република Македония е получила покана за членство в НАТО, което ще стане, след като бъде намерено решение на спорния въпрос между нея и Гърция относно официалното име на македонската държава. С изключение на Сърбия и Босна и Херцеговина, останалите балкански страни са декларирали целта да станат членки на НАТО.
В контекста на посочените тенденции в развитието на балканския регион, България представлява положителен пример, главно следствие поддържаната стабилност в държавното управление и финансовата област, повишения темп на икономическия растеж, който през 2014-2017 г. бе сред най-високите на Балканите и ЕС, проявената по-голяма активност във външната политика и поддържането на добри и балансирани отношения с всички държави на Балканите, проявление на която е подписаният през лятото на 2017 г. Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество с Република Македония, успешното справяне с миграционния натиск по българските граници в координация с Турция и другите съседни страни, оказваната подкрепа на евроинтеграцията на Западните Балкани и др.
Без да бъде омаловажаван, постигнатият прогрес в развитието, регионалните отношения и в сферата на сигурността все още не дава основание да се счита, че в обстановката на Балканите, особено западната й част, е настъпила съществена, а още по-малко необратима положителна промяна. Балканите продължават да са потенциално нестабилен район на Европа и той се възприема като такъв от големите държави, ЕС и НАТО.
Един от нерешените проблеми в региона е свързан със статута на Косово, чиято независимост не е призната от Сърбия и други три държави в региона – Румъния, Гърция и Босна и Херцеговина. Към края на 2017 г. Косово не е признато от пет страни членки на ЕС – Испания, Словакия, Румъния, Гърция и Кипър. Първите четири от тези страни членки на НАТО. Този проблем е източник на напрежение в международните отношения на Балканите и забавя евроатлантическата интеграция на Косово, а в определена степен и на други страни от Западните Балкани, най-вече Сърбия и Босна и Херцеговина, чиято бъдещо приемане в ЕС е невъзможно без признаването от тях на Косово като независима държава.
Друг сериозен проблем в региона е несигурната обстановка в Босна и Херцеговина. В Република Сръбска, която е една от двете основни съставни административни единици в страната, фактически не признават установения с Дейтънския договор от 1995 г. статут на Босна и Херцеговина, и не крият стремежа си за обединение със Сърбия. Това е източник на нестабилност, създава големи трудности в развитието и забавя евроинтеграцията на Босна и Херцеговина в ЕС.
От дълго време остава нерешен спорът между Република Македония и Гърция относно името на македонската държава. Това е източник на напрежение в отношенията между двете страни и оказва негативно влияние върху процеса на интегриране на Република Македония в ЕС и НАТО. Освен това, в Република Македония съществува потенциален риск от възникване на нестабилност и дори за съществуването на страната в нейния сегашен вид следствие на стремежа на албанците да получат равностоен статут и представителство в държавните институции, какъвто македонците. Това бе за пореден път декларирано в политическата платформа, която албанските политически партии приеха през 2017 г. Исканите от тях промени означават да бъде променен Охридския договор от 2001 г., който сложи край въоръжения етнически конфликт в Република Македония.
Загриженост поражда положението в Турция и провежданата турска външна и военна политика, особено след извършения през 2015 г. в страната неуспешен опит за преврат, довел до установяването на фактически авторитарен режим. Редица изследователи окачествяват регионалната политика на Турция като „неосманистка“. До сега това не е оказало сериозно негативно влияние върху отношенията на Турция с другите страни в региона, които, ръководени прагматичен стремеж да не навредят на важни собствени интереси, особено в сферата на сигурността, опасността на възобновяване на външния мигрантски натиск и др., проявяват сдържаност в реакцията към случващото се в Турция. В това отношение България е показателен пример.
Специално внимание заслужава влиянието на външните сили и фактори върху обстановката на Балканите. ЕС играе основна роля в подпомагане развитието, демократичните реформи и установяването на добросъседски отношения между страните в региона. Това е необходимо условие за интегрирането на тези страни в съюза. За съжаление кризата, в която изпадна ЕС през последните години, повлия негативно върху резултатността на неговата балканска политика и доведе до забавянето на процеса на евроинтеграция на страните от региона. След приемането на Хърватия в ЕС през 2013 г., друга балканска страна може да я последва не по-рано след десетина година, но при условие, че ЕС успее извърши необходимите институционни реформи, които да възстановят жизнеспособността на организацията. Вече е ясно, че за Турция перспективата да се присъедини към ЕС е практически неосъществима десетилетия напред, а няколко страни членки се обявиха за преустановяване на присъединителните преговори с нея. При благоприятни условия процесът на интегриране на страните от региона в ЕС би могъл да завърши най-рано в края на 20-те и началото на 30-те години на века.
По-различна е положението относно отношенията на балканските страни с НАТО. След приемането на Черна гора през 2017 г., „балканското присъствие“ в алианса стана още по-значимо. За разлика от евроинтеграцията обаче, не всички държави желаят да се присъединят към НАТО. Сърбия се придържа към политика на неучастие във военни съюзи. Същата е позицията на Република Сръбска, която прави невъзможно членството на Босна и Херцеговина в НАТО. Състоянието и перспективите на отношенията на балканските страни с НАТО и ЕС зависят от обстановката в Европа и особено състоянието на отношенията между държавите членки на тези две организации и Русия, която също има важни политически, икономически и други интереси на Балканите.
Засилването на противопоставянето между Запада и Русия се прояви и на Балканите, където през последните години се увеличи военното присъствие на САЩ и НАТО. Русия противодейства със засилване на взаимодействието, включително във военната област, със Сърбия, която е неин традиционен съюзник в региона, както и с някои други страни. Съществена промяна е установеното външнополитическо и икономическо сътрудничество между Русия и Турция. От друга страна, не всички балкански страни подкрепиха политиката на икономически санкции на ЕС и НАТО към Русия. Освен Сърбия, така постъпиха Република Македония, Босна и Херцеговина, както и Турция.
Като член на ЕС и НАТО, България е ангажирана в политиката на тези две организации, Военното присъствие на българска територия се увеличи, а, България се присъедини към наложените от западните страни икономически санкции срещу Русия. Тези действия логично доведоха до влошаване на българо-руските отношения. Най-големи рискове крие чуждестранното военно присъствия на българска територия, което прави България уязвима в случай на възникването на глобален военен конфликт. В приетия през есента на 2017 г. годишен доклад на правителството за състоянието на националната сигурност политиката на Русия в региона е окачествена като една основните външни заплахи за България. Като такава заплаха е оценена също ситуацията на Балканите. В доклада е отбелязано, че, независимо от ниската вероятност от възникването на конвенционен военен конфликт, напрежението в региона се запазва поради политическата нестабилност, задълбочаващото се междуетническо противопоставяне и сериозните социално-икономически проблеми в някои от държавите.
Бъдещето на Балканите зависи преди всичко от способността на страните в региона да запазят и задълбочат проявените през последните години положителни тенденции в националното развитие и взаимните отношения, да намерят мирно и трайно решение на съществуващите проблеми и противоречия, да ускорят своята евроатлантическа интеграция и да издигнат на качествено ново равнище многостранното сътрудничество и взаимодействие във всички области, да бъдат ограничени външната намеса и влияние. За съжаление в съществуващите условия във и извън региона постигането на тази цел е много трудно осъществимо.
Изключително важно е България да запази вътрешната политическа, икономическа и социална стабилност и да продължи своето възходящо развитие като условие за провеждането на резултатна балканска политика. България трябва да прояви по-голяма активност и прагматичен подход както за установяването на трайни и взаимноизгодни добросъседски отношения с всички страни, така и за разширяването на многостранното сътрудничество в региона. Институционната рамка за това е Процеса на сътрудничество в Югоизточна Европа, чиято начало бе поставено преди повече от двадесет години в София, но на който е необходимо да се придадат нови измерения и по-голяма ефективност в съответствие с новите реалности на Балканите и Европа. За постигането на тези цели България вече има по-големи външнополитически възможности като страна член на ЕС от над 10 години и на която предстои да бъде за пръв път ротационен председател на Съвета на ЕС през първата половина на 2018 г.
* Текстът е резюме на изказването на проф. Цачевски от проведената на 26 ноември в Софийския университет сесия на Софийския форум
за научна и културна дипломация, който е посветен на паметта на известния
български историк проф. Костадин Грозев.
Венелин Цачевски е доктор по икономика (1975) и доктор на икономическите науки (1990).Бил е професор в Славянски, Великотърновски и Нов български университет, където е преподавал по Теория на външната политика и Външна политика на България. Ръководил е Департамент по международно право и международни отношения в Новия български и Великотърновския университет. Чел е лекции по история и международни отношения на Балканите и външна политика на България в Хелзинкския университет. Специализирал е в Белгия, Финландия, Швейцария, Япония, Германия, Русия и др.
Бил е съветник в Министерството на външните работи. През 2003 – 2006 г. е изпълнявал функциите на извънреден и пълномощен посланик на България във Финландия, а през 2004 – 2006 г. и в Естония.
Той е автор на голям брой публикации в областта на историята, развитието и външната политика на България, Балканите, малките европейски държави, европейската интеграция и др. Негови книги, монографии и статии са публикувани в България, Япония, Финландия, Швейцария и други страни
