Някои, да кажем, прочели Бърк. Чудесно. Хубаво е да се чете. И възприели Бърк като откровение едно. Пак добре, макар и не чак дотам. Има и други мислители освен Бърк. И те трябва да се четат.
Човекът, прочел Бърк, обаче е намерил себе си. И като се намерил, видял, че е консерватор. И като се видял консерватор, изпаднал в душевна самонаслада. Защото вече знае своето място и значение в общество. Не е някакъв си там неопределен, търсещ себе си юноша, а зрял мъж, който отстоява консерватизма срещу разните му многобройни вражески попълзновения.
Какво от това, че страната му е завладяна от една продажна, лъжлива и алчна върхушка. Важното е да се отстоява консерватизмът. Затова истинският, чистият като момина сълза консерватор не би се обединил с никого. Не би се обединил с либералите например. Дори те да са честни, почтени и безкористни хора. Защото ще накърнят консервативната му същност. И обединение със зелените ще я опетни. Консервативната му същност. И тогава опетненият консерватор ще се разпадне като личност. Ужас!
А що се отнася до продажната и алчна управляваща върхушка, консерваторът прилага следната разсъдъчна врътка. „Ами то затова ни управлява продажна и алчна върхушка, защото някои консерватори предадоха консерватизма и се обединиха със сини, зелени и всякакви.“
Едно лично признание. И на мен ми харесва Бърк. С удоволствие бих се присъединил към консерваторите, но смятам, че Френската революция, въпреки всичките си изстъпления, е допринесла доста за напредъка на Европа. Ще бъда значи консервативен враг с партиен билет.
Други пък прочели Айн Ранд. И прозрели, че са не само десни, но са хептен десни, свръх десни и нон плюс ултра десни даже. В един свят, където всеки би трябвало да е за себе си и Господ срещу всички. Където просякът си заслужава нищетата, а богатството на богаташа си е негова лична заслужена награда. Няма значение, че България се управлява от една продажна и алчна върхушка, която по никакъв начин не заслужава нито властта и богатствата си. Важното е, че прочелият Айн Ранд е намерил себе си и е много яко десен. И ще се обедини само с по-десни от него. Каквито обаче няма.
Други пък направили няколко прехода по високите ни сини планини, гори и златни равнини, прочели за световното затопляне и решили, че са зелени. И решили да отстояват зеленото до последния листец, листец, зелен листец, буково дърво. Те знаят, че една подла, продажна и алчна върхушка управлява България. Но няма да се обединят с ония, които са решили, че са консерватори, или пък с ония, които са решили, че са християндемократи за общи действия срещу същата тая подла, продажна и алчна върхушка. Защото ония, другите, са били във властта и са се опетнили, докато зелените не са били във властта и са си останали чисти, зелени и неопетнени като пролетни кукуряци, верде ке те киеро верде. И ако все пак се стигне до някакво обединение, тям се полага да го водят, та и те да се опетнят най-после и да зашумат, като кога зашумат шумите.
Едно лично признание. С удоволствие бих се присъединил към зелените, защото смятам, че природата е най-ценното нещо, което България притежава, по-ценно от хората даже (тук съм си направо мракобесно зелен). Но пък от друга страна смятам, че България трябва да направи проучвания за шистов газ. Поне проучвания. И се явявам значи зелен враг с партиен билет.
За християндемократите да се обединят с пък либералите би означавало да предадат святото дело на християндемократизма. Защото между либералите имало разни съмнително цветни, минали под дъгата сякаш. Содом значи, и Гомор също така. Анатема, ние си искаме черното. Какво от това, че България се управлява от една подла, алчна и продажна върхушка. Дребна подробност в сравнение с величието на Божията промисъл.
Едно лично признание. С удоволствие бих се присъединил към християндемократите. Харесва ми тяхната изконна, извечна, дълбинна нравственост. Само дето смятам, че това, което е направило Европа най-развитата част на съвременния свят, не е християнството, а вековете на възраждането, просвещението, хуманизма и индустриализацията. Иначе вери има навсякъде всякакви.
Да не подхващаме сега и либералите, които смятат всички останали, ако не за съвсем хептен фашисти, то поне за фашизоидни подвидове, с които няма как да се обединят. Какво от това, че някаква тъпа, алчна и продажна върхушка управлява България. Това си е местно някакво явление. Докато либерализмът е световно такова, нали.
Едно лично признание. Аз самият съм много повече либерал, отколкото консерватор, християн-демократ, или зелен. И с удоволствие бих станал либерал. Ако не бяха либералите.
Не заради единия хляб живеем. Живеем заради своите убеждения. И трябва да ги отстояваме, разбира се. Но има нещо, което е над убежденията и над всяка идеологията. Това – колко изненадващо само – е човекът. Смятам, че след природата на България човекът е най-голямата вселенска ценност. И ако трябва да избирам кого да спася на потъващия кораб – дали зелените, християндемократите, десните или левите, първо ще спася жените и децата.
И ако някой човек ми е направил добро, ще му отвърна с добро, та дори срещу мен да завият всички идеологически глутници (разбира се и благодарността, както и вярата в човека си има граници –който иска, да прочете речта на Солженицин пред студентите в Харвард, заслужава си).
Иначе, зрели вече, ваксинирани люде, професори и доценти даже, улегнали и образовани уж хора, се държат като десетгодишни деца: „Няма да си играя с теб вече. Видях, че си се снимал с лошото другарче Станишев, значи и ти си лош. Лош, лош, лош такъв! Не аз, ти си лош!“ И прочее дискурс.
Да, грозно е да се подиграваш с вярата и с убежденията на хората. Но има нещо по-грозно от подигравките и насмешките. Това, че България се управлява от една алчна, продажна и подла върхушка.
Човек лесно може да си представи как хората от тази върхушка се кефят на консервативно-либерално-зелено-християндемократските трепети на своите противници.
Кикотят се, примерно. Кламбичат си леда в уискито и си думат: „Докато тия смотаняци там се пинкявят с Бърк-Мърг и либерали-миберали, ние ще си управляваме вечно. Само дето ще се редуваме от време на време с нашата си уж лява опозиция.“
И знаете ли какво? Ще са прави. И смехът, и подигравките, и презрението им към образованите, почтени и възвишени извънпарламентарни опозиционери ще са напълно заслужени. Щото язък им за образованието, язък им за почтеността и духовната възвисеност. Един пожарникар, дето е чел само юношески романи, и една закостеняла комунистическа лелка успяха да ги прецакат. Да ни прецакат всъщност. Всички нас. И ако не се опомните (опомним), ще си останем жалки, смотани, мрънкащи загубеняци. Добре че все пак се направиха някои плахи стъпки в тая посока. Към опомнянето. Съвместни изявления, съвместни призиви и действия някакви.
Някакви и твърде плахи опити обаче. Без размах. Без водачи, които умеят да увличат хората. Понякога с приказки, които предизвикват насмешка. Бойко Борисов да се бил оттеглил, че да можела да стане съдебната реформа. Да, ей сега ще се получи. ББ ще се сепне, ще се съпикяса и ще се оттегли от властта. Всъщност дори не е смешно.
Не Бойко Борисов е грижата или целта, или пречката за истинския политик. България е грижата и целта. И на обществото ни трябва да бъдат предложени виждани за България и Европа, а не виждания за Бойко Борисов. Например:
– Европейското членство е огромна и не съвсем заслужена историческа възможност за България. Не бива да се изпуска.
– Като развиваща се страна България трябва да има седем-осем процента стопански ръст годишно, а не два или три. Бърз стопански растеж на страната – това е съвсем постижима цел.
– Именно стопанският растеж ще доведе до по-добро жизнено равнище на хората. Впрочем заплатите и пенсиите би трябвало да са доста по-големи и при сегашните стопански показатели.
– Стопанският растеж и по-доброто жизнено равнище са възможни само при такива преобразувания в областта на съдебната власт, които да сведат корупцията до незначителни размери. Необходимите за бърз растеж вложения ще дойдат, когато България се превърне в справедлива и правова държава.
И чак тук вече въз основа на тези показатели трябва да се определя отношението и към Борисов, и към така наречените леви, и към всички останали политически и обществени образувания.
Не е сложно, ама никак. Всички са се вторачили обаче в текущите случи, дрязги и произшествия. Няма и водач или поне политик с размах, който да подхване нещата.
А пропо, разгеле. Радан Кънев вече се извини, ама това момче – Христо Иванов, дали вече е осъзнало каква огромна политическа грешка направи? Ще се извини ли и то най-после?
То се видя, че няма. И все пак – плахи пламъчета в „темницата“. Обединението на петимата. Не от РеМС.
Аре.
«Когато лоши хора се сговорят, добрите трябва да се съюзят; в противен случай ще паднат един по един, а това е безсмислена жертва в една низка борба. » – Едмънд Бърк
🙂 Добре, Иво, дано това, последното момче, те чуе и да се сащиса ?! 🙂
По-добре ще е да се съпикяса, щото ако се сащиса, пак ще сме назад няколко години 🙂
Мисля, че ние всички не трябва да сме зрители. Иво Б. рави, каквото може-пише. Да, но заради едната ненужна благодарност към една хитра и поомърсена лисица, внесе своя принос в обратната посока?!Нека се пазим , т.е. поне публичните личности, които искат да се борим и да се борят, да не вършат такива …неща.Това поне никак не е трудно.Иначе и за социализъмът ще трябва да благодарим, че сме живи.И нека дадем сила на нашите лидери-такива, с каквито разполагаме, за да се съпикясат. Защото, може би, им пречим като ги прекалено гълчим. Ами, свободни са местата, който си мисли, че е по-добър и става за лидер, нека стане!