Автор Рени НешковаПубликувано на Категории Акцент-2, Коментар, Мнения, Общество, Цивилизация
Сподели
„Какви усилия да живееш!… Каква е жертвата, какъв е знакът за нея, за да имат смисъл тези усилия?“
Снежана Чапкънова
Когато човек си отиде, написаното от него звучи различно. Защото няма да има друго. Няколко години след смъртта на Снежана Чапкънова излиза книгата „На разсъмване“ с нейни стихове, записвани на ръка, „стихове от чекмеджето“. Може би покрай съпруга си – големия художник и скулптор Георги Чапкънов, Снежка не е намирала самочувствие да ги издаде. Или може би е отлагала? Не е забелязала, че времето се ускорява. То има неприятното свойство да не спира, да не ни изчаква, докато умуваме какво да правим и дали да го правим.
Времето неусетно изтича
като в пясъчен часовник пясъкът.
С пулса си отмервам секундите
в очакване на онзи миг,
когато безпомощна ще се предам
и всичко ще изчезне в безкрая.
Стихове, писани между пътуванията с Чапа, веселите ваканции и грижите около семейството. Познавах Снежка отдавна и не можех да свържа лъчезарната и безгрижна на вид жена с тъгата и мислите за смъртта, която излъчват тези редове, изписани старателно в тетрадка с четлив, почти детски почерк.
Сега книгата е факт благодарение и на усилията на много близката й приятелка и колежка фоторепортерът Рада Петкова, която прерови стотици кадри, запечатали отминалите мигове. В много изящното издание с нейни стихове, снимки и бележки личи ръката на Чапкънов. Особено при подредбата. Всъщност той е основният обект на черно-белите фотографии на Снежка, запечатали щастливи или делнични мигове от живота им.
Питам Чапкънов дали е познавал стиховете на Снежка преди.
И отговорът бе „Някои. Само някои.“
„Много ми е тежко да го кажа, но сега разбирам какво е изживяла милата! Когато започна да пише, бяхме млади… Не знам какво да кажа. Сега вече е друга работа. Добър и скъп човек беше тя… Не мога да го кажа, нямам думи да изразя моята загуба от това, че е няма. Но какво да се прави. Чакам час по-скоро да отида при нея…“
Това не беше вечно усмихнатият Чап, забавен и остроумен разказвач на истински истории, които звучаха като вицове. Чапа и Снежка са свързани изглежда завинаги дори чрез тази книга.
Живеем в омагьосан кръг,
подвластни и съдби и време
и цялото ни същество
на скръб и радост подчинено…
Не се отричаме безсилни
от твойте чудеса живот
с любов се раждаме щастливи
с любов умираме за теб…
Федерико Фелини позира на Чапкънов
Кратък откъс от бележки на Снежка от срещата им с Федерико Фелини през 1993г., наречени „Незабравимо докосване“.
Понеделник, 27 април
Глината купена, измесена, натрупана натрупана върху статива, очакваше заедно с нас Фелини. Най-сетне връзката стана! Г-н Тоди включи в „акцията“ цялото красноречие на съществото си. „Да!… Да!…Да!… 11.30ч. в студиото!“
Господи, какъв миг! Но?!… Само за 15 минути, като по време на срещата Чап може да го рисува. Имал вече уговорка за обяд. Хукнахме към книжарницата за блок, моливи, гума. Объркани, съжалявахме за краткото време и същевременно отлично разбирахме Фелини. Колко ли случайни непознати му звъняха, досаждаха, пресрещаха, с колко ли глупости го занимаваха. Пък и как ли му е прозвучало: тук един скулптор българин силно желае да ти направи портрет. Фелини е имал право да бъде резервиран. (…)
11.30
часа. Федерико Фелини крачеше бавно и величествено към нас. Слънцето го сгряваше в контражур и бялата му коса блестеше като ореол.
Чап застана пред него, невярващ на очите си. Ръкуваха се. Фатима ги представи един на друг и покани Фелини да седне. Няколко думи между двамата на френски. Плахо докосване до кумира на младостта ни, общуване, „сблъсък“ на енергиите, омагьосали мига. В скута на Фелини единствената творба на Чап, която носехме със себе си – композиция на жена с кон – „Ах!“ Той я разгледа внимателно, погали я бавно и ръката му дълго остана да лежи на хълбока на коня.(…)
Аз снимах не само като документ от срещата, но и да може Чап да използва фотографиите ми да работи, когато Фелини не позира.
Тъй като наближаваше обяд, Чап се приближи и го попита: „Простете ми, но аз искам да зная с още колко време разполагам.“ Въпросът му съдържаше смесица от почит, молба, притеснение, ала и огромна радост от това, че очите му срещат очите на Фелини, ръцете му докосват ръцете на Фелини и че двамата разговарят за толкова естествени неща. Фелини се засмя и каза: „Съжалявам, че съм създал у вас впечатление за невротичен, болен и мърморещ старец. Та аз не бързам за никъде. Вярно, имах среща, но тя е с приятели – ще ме почакат, и, моля те, нека си говорим на „ти“, наричай ме Федерико! Още от момента, когато докоснах ръцете ти при запознанството, разбрах, че те познавам отдавна, че си мой скъп приятел и ще ти позирам!“
