Евгений Динчев, Треккинг
На скорост навлизаме в родопските дебри. Не можем да подминем просто така българската светиня – Бачковския манастир. За пореден път всеки от нас черпи от силата и спокойствието на Светата Обител. Пък и автентичното сладко от смокини не е за изпускане. Като че ли малко множко идват сергийките пред храма духовен, а-ха да влязат и в него.
Въртим по завоите на Чая, край нямат. Пампорово ни посреща пуст и нехаещ към нуждите ни. Най-после намираме нещо отворено и хапваме „каквото дал Господ”. Не че е дал много, но ще издържим до довечера. И тук размахът на соц…, пардон, на капиталистическото строителство грабва душата българска… То не са комплекси, не са крепости, не са манастири – край нямат ! Дали си заслужава всичко това за няколкото зимни месеца? А и горката природа, все повече се предава пред устрема на бетона ! Поживьом, увидим…
Смолян винаги ме е възхищавал с местоположението си. И сега ни кефи. Караме по-бавно за да се насладим възможно повече на хармонията около нас. Няма друг такъв областен град у нас, че даже и без влак… Тържествено влизаме в крайната ни цел – село Смилян. Освен че се намира на река Арда, е и най-голямото селище в горното й течение. Смилян е и всепризнатата столица на боба в България! След като се настанихме, хукнахме към музея на боба. Музейната работничка с много хъс ни спечели завинаги за неговата кауза. Излязохме замаяни от видяното и чутото.
Предстоеше ни тежък, Ардински ден. Непринудено го започнахме с пещерата Ухловица- една от най-красивите български пещери. След нея бусчето ни стовари в центъра на Горна Арда, чиито махалички са пръснати наоколо. Оттук започва нашата пешеходна епопея.
Като за начало, обрахме росата по високата и неокосена ливада (не че няма път, ама…) до Биляновската махала. Няколко къщи с пътче между тях и малобройно, но изключително отзивчиво население. По туй пътче, по туй пътче и хоп, ето ни в барбекюто „Дядовата ряка”. Тук местното момче Николай е създало с двете си ръце и акъла си едно истинско райско кътче сред китната природа, както би рекъл поетът и няма да сбърка.
Малко дървено заведенийце, два рибарника, дървено мостче над рекичката, малка спретната къщурка и…просто не ни се тръгва. Продължаваме към Ардин връх – кулминацията на 3-дневния ни катарзис, но по пряк път, директно към него, без да минаваме по маркировката. Откъде я измисли този Николай тази щадяща директена пътека, та веднага ни нави. На третата минута от обясненията му вече знаехме всеки метър от нея!
И така – поехме възторжени напряко. Хубаво де, ама що поне не са я асфалтирали, за да не я изгубим. Как може да има такива преки пътеки, бе? След известно напредване сред гъста гора, де краят й се не види, срещнахме волен гъбар, който придаде известна посока на рейда ни. И…ето ни на държавната граница с фалиралата Гърция. Малко драпане по бившото КСП (Контролно следова полоса) и с известна мъка оформяме по една широка и непринудена усмивка за общата снимка на Ардин връх (1730м).
Смятахме тук да направим тържествения обяд, но заради пряката пътека, бяхме изпущили малко обедното време, а лекият начален дъждец, ни доубеди, че нямаме работа повече тук. Същият прерасна в лек градец, който заплющя по ушите ни, докато не почнахме да газим в него. Най-после сме в беседката край Изворите на Арда. Мокри, немокри, правим си чудесна тържествена следобедна закуска! Даже магарето на Настрадин Ходжа ни завиди от гроба си… Затваряме кръга при поочуканото ни возило. Не пропускаме да зърнем, па макар и само отвън, Агушевия конак. Стига толкоз за днес.
В недрата на групата ни се появи мерак, който на един по-късен етап обхвана всички – вместо последния ден да се прибираме направо, да качим Родопския Ком! Речено – сторено. Хоп и ето ни в село Сивино, на края на пътя. Провеждаме няколко интервюта с местното население, от които то схвана, че ще ходим на Ком, а ние, че Ком е ехееее, но на нас толкоз ни трябва. Даже хванахме и пътека към виждащия се Голям камък (характерна скала под върха). Надушихме и тази до върха и ето ни на него – иманярски разкопки, коприва до шия, каменен параклис на „Св.Петър” и никаква видимост, наоколо – гора. Затова на връщане се отбихме до Големия камък и се назяпахме на воля – бяхме в сърцето на Родопа планина.
Категории Конфликти, Обектив
