Проф. Георги Любенов Манолов е роден на 30.XI.1958 г. в София. Доктор е на политическите науки. Президент и ректор на Висшето училище по сигурност и икономика – Пловдив, на който е и един от основателите. Чете лекции по политология, политически маркетинг, съвременната държава, избори и избирателни системи и др. Щатен преподавател е в Университета за национално и световно стопанство – София. „Студия Трансмедия“ го потърси по повод новата му книга „Политическата реклама – между реалността и манипулацията“.
Проф. Манолов, как се развива политическата реклама в българските условия?
Противно на множеството „политически прокоби“ рекламата в политиката у нас се развива много бурно и динамично в качествено отношение. Това е видно от различната предизборна реклама, което осезаемо показва своя съдържателен растеж от избори на избори. Или може да се каже, че българските партии проявяват професионално отношение към политическата реклама, защото работят със специализирани агенции, подхождат отговорно, стремейки се да напипат същността на социалните проблеми, обличайки ги в „рекламни доспехи“. Не така стоят нещата обаче с институционалната реклама (на държавните институции), която много често изглежда ретро, има досаден характер и не постига желания ефект… Смятам обаче, че времето на „Сей земеделецо, сега му е времето!“ като рекламен архаизъм отдавна е минало.
Умеят ли политическите сили у нас да общуват с избирателя на разбираем език?
В най-общи линии комуникацията между политиците и избирателите се води на популярен език. Но този език се използва само от една част от т. нар. „политически елит“, докато повечето му представители (на елита) или не искат, или не умеят да говорят разбираемо. Защото в редица публични прояви масово смесват какви ли не езикови клишета от рода на „ние сме добрите, вие – лошите“, „сега те са в опозиция и ще мълчат“, „много е окрадено, за да вдигнем заплатите (и пенсиите)“, „борбата с корупцията не е лек процес“ и т.н., и т.н., които по-скоро издават въпиеща езикова бедност и политическа казуистика, отколкото разбираема политическа комуникация.
Има ли според Вас неадекватни послания?
Без това като че ли в политиката не може, тъй като послания от сорта на „Гласуваш за Бойко, получаваш Костов“ говорят за едно: несъобразяване с моментните политически реалности и непрофесионално отношение към политическата реклама. Всъщност едва ли има предизборна кампания без неадекватни послания, доколкото в рамките на политическия процес винаги може да се появи някой нов „Кумчо Вълчо с тоягата“, който, като я „развърти“, ела да видиш тогава какво става…
Къде започва манипулацията?
Трудно е да се отговори еднозначно: има реклами, които от първата дума манипулират обществеността, а има и такива, които разчитат на „ехо ефекти“, т.е. на манипулативното влияние постфактум. При всички случаи обаче манипулацията е изкуство, което не всеки политически субект владее перфектно, и затова за едни даден лидер е изкусен манипулатор, а за други – почтен човек. Вярно е и нещо друго, че манипулацията и популизмът в политиката са като сиамски близнаци – едното без другото не може.
Какво най-често се пропуска при изграждането на политически имидж?
Зависи какъв политически имидж изграждате – персонален или колективен. Обикновено при персоналния се изпускат важни личностни и професионални качества на различните кандидат-политици, докато при колективния имидж – марката (брандът) прикрива подобни пропуски, тъй като иде реч за колективни образи (партии и коалиции). Всичко е строго специфично, защото политическият имидж е отделно направление в политическия маркетинг, изгражда се по свои правила и в значителна степен зависи от факта кой формира този имидж – професионалистите, партиите, агенциите и т.н.
Какво е Вашето мнение за финансирането на партиите, кой вариант е най-добър за България?
Сегашният модел на партийно финансиране в България отдавна се нуждае от съществени промени. Ясно е, че в нашата бедна родина е същински лукс да се изплащат по 11 лв. на глас, което не е нормално (в Германия е 0.7 евро), защото превръща партиите в големи търговски дружества по неволя, макар че те преди всичко са политически субекти. Изходът според мен е един-единствен: приемане на отделен закон за финансиране на партиите, в който да се регламентират детайлно нови правила на това финансиране. И нещо особено важно: да се създаде специализиран държавен орган, който да контролира на входа и на изхода, да прави проверки и ревизии и да наблюдава ежедневно паричните потоци на нашите партии. Само така може да се въведе ред във финансирането на партиите у нас, без това да отменя призивите за намаляване на партийната субсидия от държавата.
Кои политически кампании в чужбина намирате за успешни? А в България има ли такива?
Те са много, затова ще откроя само няколко: в САЩ – кампаниите на Б. Клинтън (1992 г.), на Б. Обама (2000 г.), на Д. Тръмп (2016 г.); в Западна Европа – на Фр. Митеран (1991 г.), на Ем. Макрон (2016 г.), на Ангела Меркел (2017 г.) и др. Разбира се, в България могат да се посочат като успешни кампаниите на СДС (1991 г.), на БСП (1994 г.), на ГЕРБ (2009 г.), на президентите П. Стоянов (1995 г.), Г. Първанов (2000 г.), Р. Радев (2016 г.) и др.
Каква е Вашата прогноза за развитието на българската политическа класа и има ли изобщо такава според Вас?
Трябва много внимателно да боравим с понятията „политическа класа“, „политически елит“, „политическа олигархия“ и пр., защото в България те много често се смесват неправилно. Да, разбира се, политическа класа има, големият въпрос обаче е каква е тя по състав, съдържание, качество. И доколко това качество е адекватно на обществените потребности или пък има напълно формален характер. С други думи казано, необходим ни е нов тип политически елит (и класа), който се издига над дребнопартийното, мисли стратегически и решава проблемите дългосрочно (а не ден за ден, година за година, избори за избори). Сиреч дошло е време за формирането на национално отговорен политически елит, чието обновление да бъде качествено, а не количествено, доколкото и еволюцията на обществото изисква вместо площадни викачи по митингите, истински водачи на българския народ.
Въпросите зададе: Евелина Гечева
Снимка: Архив
