Проф. Ончев: Човешко е да се гневиш, да се влюбваш, да мразиш, да правиш грешки и глупости

Проф. Ончев: Човешко е да се гневиш, да се влюбваш, да мразиш, да правиш грешки и глупости

Повечето от състоянията, на които се лепят диагностични етикети, не са...

Проф. д-р Георги Ончев e клиничен психиатър от 30 години. От 1989 г. е клиницист и преподавател в УМБАЛ „Александровска” и Медицински Университет София. От 1996 г. до 1998 г. е консултант по психиатрия на остров Пемба, Танзания.  Бил е експерт в международни консорциуми по психично-здравни проблеми и главен изследовател на проучвания по Рамковите Програми на ЕС. Автор е на 110 научни публикации с над 1500 цитирания в чужбина. „Студия Трансмедия“ го потърси във връзка с новата му книга „Култура и психопатология: антропология на психичната болест” .

 

Проф. Ончев, къде според Вас са корените на агресията, която виждаме всеки ден?

Корените на агресията са преди всичко в човешката природа. Човекът и шимпанзето са най-агресивните животински видове и не е случайно, че те са на върха на еволюционната стълбица, защото агресията има основна роля в еволюцията и в човешката история. Цивилизацията, разбира се, я култивира до приемливи актове на сублимация, но пълно изчезване на агресията е утопия. Пълен контрол върху нея е възможен, и то само донякъде, само в тоталитарните общности. Социалното насърчение на агресията идва пък от липса на справедливо правораздаване и оставяне на много актове на насилие ненаказани. Агресия е имало винаги, но усещането, че днес е навсякъде се дължи донякъде на преекспониране и драматизирането й поради високото ниво на тревожност. Много актове на агресия и дори престъпления в миналото оставаха скрити, създаващи илюзията за спокойствие, докато сега всеки шамар между хлапаци предизвиква интервюта, коментари… Дано ме разбирате добре, не обезценявам агресията, като клиницист познавам и патологичните й измерения, но по-спокойното й приемане само по себе си би довело до де-ескалирането й. Пък и ние често прекалено се самоохулваме; онзи, дето ритна жена в лицето в хотела, не беше нашенски дивак, а потомък на викингите, нали? Агресия има навсякъде, включително и при онези, които ни поучават какви програми да въвеждаме за предотвратяването й, но при нас е донякъде по-делнична, по балкански разпасана, оргийна, докато моделът на еснафска благопристойност, на фона на която някой влиза с автомат в училище двор и стреля наред, ни е непознат.

 

Възможно ли е от ранна възраст да се работи за нейното предотвратяване и как може да се постигнат резултати?

Възможно е и това е постижимо с обич, доверие, много игри, при това физически, стимулиране на въображението и любопитството, и ненасилие. Ранният тормоз е предшественик на агресия, когато порастнеш. И с недраматизиране – за което стана дума преди малко. Няма страшно и да се посбиеш с някой, ако емоционалното ти развитие като цяло е успешно. Като политически некоректен старомоден сексист продължавам да мисля, че участието в някоя и друга улична битка е полезно за развитието на момчето. Има нещо достойно и каляващо в открития бой. Анонимното съвременно хейтърство е много по-отвратителна форма на човешка злост.

 

Кои тревожни неща в поведението са сигнал за търсене на лекарска помощ?

Най-добре е човек да не се вглежда в себе си и в близките си с цел търсене на симптоми. Когато си в хармония със себе си и с това, което правиш, можеш да спиш, да работиш и да обичаш, наслаждавай се на живота и не си търси патология, защото понякога самото търсене е разболяващо. И има риск да получиш диагноза и ненужно лечение. И обратно, всяко състояние, което ни е непривично и непознато и твърде различно от това, което обикновено сме, е добре да се консултира, особено ако е свързано с мъчителни емоции.

 

Нараства ли броят на психичноболните у нас в последните години?

Не. Единственото достоверно епидемиологично проучване у нас за честите психични разстройства намира честота от 5-6% за депресия и 12% за тревожните разстройства, което поставя страната ни по-скоро в ниските за Европа нива. Променя се съотношението между различните патологии, например расте, за съжаление, делът на психозите, провокирани от дроги. Но сензационното говорене за „всеки втори” или „всеки трети луд” отразява тежка колективна несигурност и безпардонно патологизиране, което е чалгата в съвременната психично-здравната сфера. Повечето от състоянията, на които се лепят диагностични етикети, не са болести в медицински смисъл, а кризи и реакции. В смутно време, обяснимо, те нарастват, но в смутните времена има и креативен зародиш, затова психопатологията е по-динамична във времена на промени, а това е знак за развитие и същевременно еволюционна цена, която плащаме за него. В седираните общества писхопатологията е вкаменена, замръзнала; бурните кризи там са рядкост, но няма и развитие.

 

Какво в обществото ни трябва да се промени, за да няма толкова тревожност и стрес, възможно ли е това? Има ли начин всеки човек сам да си помогне?

Колективната тревожност е отделно културно измерение, наричано още отбягване на несигурност. У нас то има високи нива, но промяната не става със социално инженерство; механизмите на промени в културните измерения са по-невидими и консервативни. Най-общо, колкото по-несигурна и непредвидима е социалната тъкан, толкова по-изразена е тревожността. Същевременно, Р. Пърсиг в епилога на „Зен или изкуството да се поддържа велосипед” описва как през Ренесанса времето е било възприемано от съвременниците като катастрофално – спрямо сигурността и спокойствието на предходните феодални общества. Че е епоха на възход е било осъзнато едва век-два по-късно, и тогава му е дадено името Ренесанс, докато за живеещите в самата епоха то е било време на провал и упадък на всичко, от нравите до изкуството. Аналогията с днешния ден е ясна: повечето го демонизират, особено носталгиците по миналото, но историята показва, че възход е възможен само през преход през кризи. Така че, колективната тревожност е и знак за развитие, убеден съм в това, макар че това ще се осъзнае по-късно. Аз съм оптимист за бъдещето на нашата общност. Донякъде тъкмо поради смутното време.

Според Вас имат ли телевизиите и интернет вредно влияние върху психиката?

По-скоро някои от тях имат вредно влияние върху естетическия вкус и ценностите. Отразяването на дълбоките мисли на „яката дупара” и на антропоиди с татуировки и силикон, известни с това, че са често показвани, явно се предпочита пред селския учител, поета или фелдшера, обслужващ безплатно старците от няколко села. А собственият ни цинизъм, шлифован от стила на „дупарите”, дори отказва да повярва, че е възможно днес такъв фелдшер да съществува. Ако се направи предаване за него, това сигурно ще отнеме ефирно време на „дупарите”, а това за програмните стратегии си е проблем. Понякога ме обзема тиха параноя дали пък няма някакъв заговор за умишлено затъпяване и насаждане на кич. Не всички медии, разбира се, играят играта на опошляването, а си вършат отговорно работата, в резултат на която днес имаме безпрецедентна исторически среда на осведоменост. Чрез интернет вече буквално се променя и идентичността с размиване на границите на автономността, а това несъмнено има своите психологични последци. В огромния масив от информация пък някои, особено при липса на верен инстинкт, трудно разграничават истинската от хибридната новина и това също води до несигурност и усещане за живеене в хаотичен свят.

 

По-трудно ли е днес да кажем кое е нормално – и в поведението, и в личността като цяло? И има ли такова нещо като „нормално”?

Еднакво трудно е било винаги. Просто психопатология и култура са преплетени така интимно, че клиничните картини не са застинали, а отразяват социалните промени, промените в идентичността в дигиталната ера, глобалната несигурност. Разграничението на патологията почива на това дали се надскача условен количествен праг на тежест, честота или продължителност на някаква проява, отделящ го от нейния „нормален” аналог, както и на нарушението във функционирането. Разбира се, че има нормалност и тя е изключително широка, богата и пъстра. Истинската нормалност е  шарена. Човешко е да се гневиш, да се влюбваш, да мразиш, да правиш грешки, глупости, да се напиваш, да ти хрумват невероятни неща – да се патологизира всичко това (каквато тенденция има в съвременната психиатрия и медицина) означава да лишиш човешката природа от богатството й и да сведеш „нормалността” до комсомолска стерилност.

 

Наскоро издадохте нова книга, разкажете ни повече за нея – как се роди идеята и как беше реализирана?

Връзката на културата с психопатологията е мое старо интелектуално увлечение. Психопатологията не е изолат, ограден с бодлива тел от останалата част от живота, а е част от него. Проявите й, независимо от биологичното ядро, са свързани със социалното ДНК, т.е. с културата, и с тайнствените страни на човешката природа, включително със сенчестите й кътове, които правят моя занаят толкова интересен. Фрагменти от тази книга живеят от много отдавна в мене и някак добиха като че ли независимо от съзнавания ми контрол съществуване. В него обитават стари истории за обсебване от духове от Африка, магии, суеверия, религии, нашенски варианти с контакт с извънземни, нестинарки, петдесетници, пияници, българска травматична памет и разкази за екзистенциалната самота. Разбрах, че няма как това да бъде представено в стандартна академична монография, а изисква по-волно прекрачване на границите между жанрове и области на познание, затова оставих тези фрагменти да узряват свободно, без догматичността на рационалния ум. През последните месеци просто се организирах да сглобя и дам словесен израз на нещата, но те вече бяха отлежали и готови. Това е урок, който научих, докато пишех: със съзнаваните усилия на логичния ум можеш да сътвориш някоя много ценна научна статия например, но за творчество е необходима свобода на мета-когнитивния багаж, който носиш у себе си.

Отзиви за книгата

Cover

Харалан Александров: “ Могат да бъдат изтъкнати много достойнства на тази книга и нейния автор – умението да представи високо специализирана материя по достъпен, увлекателен и същевременно задълбочен начин; респектираща ерудиция и академична самодисциплина; завидно боравене с различни домени на познание и пр. Но най-симпатичното качество е загрижеността – както към читателя, когото внимателно повежда в една слабо позната и все още плашеща територия, така и към героите – хората с психично страдание.“

Петър Маринов: „Личността и културата са тясно взаимосвръзани, което е разгледано в детайли. Особено силно впечателение оставя голямата палитра културални психопатологични синдроми, описани от автора. Сравнявайки този труд с предишните на Георги Ончев, категорично у мен се затвърждава убеждението за апогей в неговото развитие.“

Никола Бенин: „Книгата “Култура и психопатология. Антропология на психичната болест” е задълбочено изследване на българсия характер през ракурса на психопатологията културата. С проучването на специфичните национални качества и комплекси монографията на Георги Ончев се нарежда след такива книги като: “Бит и душевност на нашия народ” ог Иван Хаджийски, “Българският Великден или страстите български” от Тончо Жечев, “Весела книга за българския народ” от Георги Данаилов и др.“

 

Кодовете на миналото живеят в психиката

(Откъс от Глава I „Увод: наследство и феномени” на „Култура и психопатология. Антропология на психичната болест”, изд. Рива, 2017)

… Кодовете на миналото живеят в психиката. Начините, по които се храним, чувстваме, мислим, забавляваме или тушираме страховете си, са попити от правилата, с които сме закърмени. Новороденото няма култура, то я среща в първите мигове на живота си от начина на повиване, хранене и гушкане. Психопатологията, която е крайност на нормални психологични процеси (Глава IV), е епигенетичен продукт на културната еволюция. Нейните феномени (а не причините, обикновено неизвестни) се моделират от културата, която филтрира психологичните и биологични болестни сигнали при симптомообразуването. Следите на миналото участват в това симптомообразуване и помагат за разбирането му. Обезценяването на миналото и гузният и лицемерен рефрен за загърбването му са по своему културна специфика, която се вписва в измерението късогледство213 на българския културен антрополог М.Минков. Защото, както пише У.Фокнър: „Миналото не си е отишло. И изобщо не е минало.” Психопатологията не идва от нищото, а стъпва върху човешката история и култура като джудже върху раменете на великан от интерпретациите на У.Еко19 на средновековната метафора. Корените на психопатологията са в нормалната psyche, чиито корени са в културата. Психопатология и култура са сходни по това, че и двете са надбиологични интерпретативни системи, а не онтологични реалности (Глава V). Клиничните и антропологични нюанси на преплитането им помагат за по-дълбоко вникване във всяка поотделно: разбирането на една от системите се улеснява от отражението й в другата и от начините на взаимодействие с нея. Амбицията за подобно разбиране не може да разчита на шаблонно академично упражнение, а на свободно креативно пътешествие, прекосяващо граници на дисциплини, жанрове, догми и изказ. Моят поглед към темата идва от едно дълго и незавършило пътуване.   

 

 

Категории Акцент, КоментарноЕтикети , ,

3 коментара към “Проф. Ончев: Човешко е да се гневиш, да се влюбваш, да мразиш, да правиш грешки и глупости”

  1. “Психиатрията е най-разрушителната сила, която е оказала влияние върху обществото през последните петдесет години“.
    “Това не е наука. Това е политика и икономика. Именно това е психиатрията: политика и икономика. Контрол на поведението, но не е наука, не е медицина“.
    “Докато моралните измерения на психиатричните теории и терапии остават скрити и неясни, научната им стойност остава, вследствие на това твърде ограничена.“
    “Психиатрията е насилие маскирано като грижа“.
    “Институционално психиатрията е продължение на Инквизицията. Всичко, което се е променило – речникът и социалният стил. Речникът е в съответствие с очакванията на интелектуалеца на нашето време: псевдомедицински жаргон пародиращ научните понятия. Социалният стил е в съответствие с политическите очаквания на нашето време: Това е псевдо-либерално движение, което имитира идеалите за свобода и рационалност „.

  2. Агресия и е да променя физическия образ на д-р Георги Хранов, който тенденциозно намалява процентите инвалидност на психично болни? На всичко отгоре сам провежда ТЕЛК в бившата Трета градска болница. Агресия ли е да издърпам ушите на Хасан Адемов в Парламента и да му обясня, че психично болните няма как да имат нужния стаж – една година, за да имат право на пенсия по болест? Чл. 74 от Кодекса за социално осигуряване трябва да го променим час по-скоро!
    Агресия ли е да се самобичувам и да се самонаказвам за малоумието на целокупния български народ, в това число: доктори, психолози, социални работници, болни, юристи, политици?
    novakov@gyuvetch.bg тел. 0879/170-355

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *