Теодор Георгиев е адвокат от Софийската Адвокатска колегия, партньор в адвокатска кантора „Димитров и Георгиев“. Завършил е Нов български университет. Възпитаник на 35-а Руска гимназия. Специализирал е 3 семестъра в Марсилския университет (Екс- Марсилия III) и в съдебната система на щата Колорадо (САЩ). Автор и водещ на научно- популярния филм „Политически пъзел“ в YouTube.
– Г-н Георгиев, Вие бяхте кандидат за кмет на „Младост” от ДСБ и познавате този столичен район. Защо проблемите в неговото управление продължават и днес?
– “Младост” може да се приеме за представителна извадка за строителството в София, точно както „Слънчев бряг” е представителна извадка за застрояването по Черноморието. Причините за този кошмар са се натрупвали през последните 30-ина години.
На първо място е проблемът с липсата на Генерален стратегически план за развитието на София като град. Такъв план никога не е бил разработван на ниво по-високо от идея. Както преди, така и сега начинът на застрояване се определя най-вече „на парче”, а в по-добрите случаи – на ниво „район”. Затова например целият квартал „Младост” е свързан с общо взето две входно-изходни артерии: едната е кръговото към „Цариградско шосе”, а другата е пътят през „Дървеница” до бул. „Климент Охридски”. И точно там са задръстванията – главно поради това, че липсва поне трети подстъп от квартала към Центъра. Вижте само кръстовището на бул. „Марко Семов” (продължението на бул. „Сахаров”) при Ракова болница и ще видите решението „на парче”; вижте също трафика на автомобилите, борещи се да излязат през малките улички на „Дървеница”, за да разберете, че липсва цялостна идея!
На второ място проблемите идват и от промените в регулационните планове през последните 30 години. През началото на 90-те започна възстановяване на собствеността върху недвижимите имоти, включително и на имотите в „Младост”. Новите собственици (както е навсякъде по света) започнаха да разработват собствеността си до позволените им граници. Задачата на публичните институции беше да налагат ограничения на тези граници и да следят за спазването на тези ограничения. В тази именно задача публичните органи се провалиха, и то на всички нива: от архитектурния отдел на района, през районния кмет, до Столичния общински съвет и софийския кмет. Нямаше ясни и точни правила за отстояния между сградите, за височина на строителството и за нуждата от отчуждителни процедури в интерес на живущите в квартала… Започна да се застроява едва ли не всеки квадратен сантиметър и то на височина от 8-10 или повече етажа.
Ето един пример за сериозен провал на ниво „район” при планирането, строителството и контрола. На запад от „Младост- 2” е разположен парк Въртопо. Той носи гордото наименование „парк” само на картата на София, а на практика е една полу- запустяла земя със странна флора, главно около поточето, която разделя „Младост” от „Студентски град”. Жителите на „Младост” го наричат „Ливадите” или „Манастирчето” заради разположения там манастир „Св. Илия”. Но от квартала към този „парк” няма нито една улица, нито една: сградите, построени „на първа линия” с изглед към „парка”, са едва ли не на калкан. Само пешеходци могат да намерят някое тротоарче като проход, за да отидат да се поразходят, като по-високите от тях се навеждат, за да минават под балконите на първите етажи. Резултат: жителите на „Младост 2” живеят на километър от потенциален парк, но няма начин да стигнат до него.
На трето място – понастоящем е „завареното положение”, което може да се опише така: от една страна има едни инвеститори с готови проекти и разпродадени обекти „на зелено”; от друга страна има граждани, които предпочитат по-малко бетон и повече зелено. Законът е на страната на инвеститорите; имам предвид широкото понятие на „Закон”- това са всички разрешения, строителни линии, устройствени планове, скици, отстояния, решения на комисии и прочее, подписани и подпечатани от „отговорните” институции, които са гаранции за развитие на инвестиционните проекти. И ето тук идва важният въпрос: по какъв начин тези „отговорни” институции са застанали с имената и титлите си, с подписите и печатите си, с всичките си експерти и експертизи, за да гарантират безпроблемното строителство за предприемачите? Как тази армия от чиновници, тези многобройни отдели и тези безкрайни комисии са защитили интересите на живущите в квартала тогава, когато е трябвало? Кой е допуснал строителна линия с отстояние от два метра между два 8-етажни блока? Кои „експерти’ не са спазили наредбата за отстоянията между сградите и защо не са я спазили? Кой е пропуснал да осъществи контрола? И това в продължение на 30 години: един кмет заменя друг, едни експерти заменят други; надзорниците се сменят, линиите на чертежите се променят – днес с пет метра, догодина – с още пет. А отговорността е колективна, т.е. ничия.
– Очевидно има обществена воля за промени там, но защо общественият натиск не води до резултат?
– Причините за това са две – протестиращите са в по-слабата позиция и трудно биха могли да намерят проводник на своите интереси. Както вече видяхме, законът е на страната на собствениците и предприемачите. Това допълнително затруднява положението на протестиращите, тъй като те протестират не само срещу бетона, но и срещу закона.
Втората причина е яловата администрация. Мечтата на служител в администрацията е да не прави нищо, надявайки се работата да се свърши от другиго или от самосебе си. В повечето администрации с ниско заплащане работят точно такъв тип хора, просто нямат стимул. Как при тези условия протестиращите ще намерят проводник на своите искания? Кой точно чиновник или служител ще се застъпи за техните интереси, изправяйки се срещу колегите си, срещу кмета и срещу закона?
– Каква е Вашата позиция по отношение на съдебната реформа?
– Според мен реформи трябва да се правят непрекъснато, едва ли не ежедневно. Това важи с пълна сила и за системата на съдебната власт. Основната причина за това е, че животът се развива независимо от конституцията и законите. Например „Гугъл” навлезе активно в живота ни преди 15 години, „Фейсбук”- от десетина и младите граждани, които наближават 18 г., не могат да си представят живота без такива технологии, а на тях тепърва им предстои да се справят сами с институциите. Законите от друга страна са спрели в развитието и са актуални за условията в края на миналия (ХХ) век. Масово институциите продължават да работят с хартиени документи и формуляри. Има, разбира се, напредък в някои области, като например електронния търговски регистър, който с всичките си недостатъци успя да се наложи като удобна форма за регистрация на дружества. Всичко това, разбира се, не е част от типичната съдебна реформа, но е илюстрация за ежедневния допир на гражданите с някои от нейните функции.
Какво всъщост е съдебната власт и какъв е смисълът от реформата там? В съдебната власт има само и единствено три вида професии: съдии, прокурори и следователи, които общо се наричат магистрати. Това са много особен вид държавни служители, които след навършване на 5-годишен стаж стават несменяеми. Несменяемостта е гаранция за тяхната безпристрастност, но в последните няколко години има съмнения, че именно несменяемостта е причина за безконтролност. Виждате ли: основната задача на съдебната власт (т.е. на съдиите, прокурорите и следователите) е еднаквото и точното прилагане на законите, както и правилното мотивиране за това прилагане. Колкото по-добре съдебната власт се справя с тази си задача, толкова по-динамично ще се развива и обществото. Съдебната власт е предназначена да следи докъде се простира законността и кога нейните граници са нарушени. Понастоящем остава впечатлението, че тези граници не са еднакви за всички или че тези граници се очертават по различен начин от различните магистрати, и поради това обществото се развива бавно.
– Подкрепяте ли идеята прокуратурата да бъде извадена от съдебната система?
– В последните 2-3 години общественото недоволство все повече се концентрира върху прокуратурата като основен източник на проблемите в съдебната власт. Има обществена нагласа- и то най-вече сред юристите- че изваждането на прокуратурата от съдебната власт ще реши редица проблеми. Това схващане произтича от факта, че основната задача на прокуратурата е да повдига обвинения и да поддържа тези обвинения пред съда. В този смисъл прокурорът трябва да е равен по ранг на защитата, а той не е – той е равен на съдията. Именно поради тази причина в повечето развити демократични страни прокурорът не е магистрат, не е в съдебната власт и не е колега на съдията.
На второ място общественото недоволство срещу прокуратурата е всъщност недоволство срещу личността на главния прокурор, който е държавен орган със 7-годишен мандат, несменяем е и е пряк началник на всички прокурори в България – това е негово право по конституция. Това на практика е един вид „диктатура” в една огромна държавна иституция, която е зависима само от два други държавни органа: Висшия съдебен съвет и неговия инспекторат. На практика дейността на всички прокурори не зависи от нито един друг държавен орган и всеки провал на прокурор от най-ниските етажи се приема като черна точка за Главния прокурор на Републиката. В този смисъл, аз смятам, че изваждането на прокуратурата от съдебната власт е необходима стъпка, която ще бъде знак в борбата с чувството за неприкосновеност на магистратите, но това със сигурност няма да разреши основните проблеми.
Прокуратурата обаче не е най- острият проблем. Съдебните спорове общо взето се разделят в четири групи дела: граждански, търговски, административни и наказателни. Прокуратурата е страна само в наказателните производства, където повдига и поддържа обвинение от името на обществото. Прокурори също така участват и в административния процес, но тяхното участие там е само фигуративно – без какъвто и да е значим смисъл; тези дела се водят главно от двете страни: жалбоподател (гражданин или дружество) и държавен орган. В гражданските и търговските спорове пък изобщо липсва представител на прокуратурата. С други думи, прокуратурата участва – грубо казано – само в ¼ от делата, а в останалите ¾ не участва. Но решенията по тези ¾ дела също срещат голямо обществено неодобрение. Например делата със заменките или възстановяването на собствеността върху земи са административни производства, в които, както видяхме, прокуратурата не взема дейно участие, но те са дела със значим обществен интерес. Или пък „знаковите” дела на двете съдийки, по които отношение взе френският посланик, са дела между дружества – т.е. търговски дела, в които прокуратурата изобщо не е участвала. Тоест, прокуратурата може и да е проблем, но не е основният проблем; решението следва да се търси в лицата, които носят черните тоги, които ясно да осъзнават ролята и значението на своите решения и как те въздействат както върху обществото, така и върху престижа на тяхната длъжност.
– В своята практика как усещате нагласите на хората – имат ли доверие в съдебната власт?
– Знаете ли, повечето граждани наистина ИСКАТ да вярват в съдебната власт. В представите на повечето от тях съдиите и прокурорите са хора, които са със солидна подготовка и знания, с осигурена работа доживот и които имат само една единствена грижа, т.е. мисия – налагане на справедливост. Повечето граждани се уповават на тази идея. Можем да ги разберем: те виждат нещата такива, каквито би трябвало да бъдат, каквито е предвидено да бъдат. Има, разбира се, и други, които считат, че всичко е предопределено, че някой на някого е платил и така нататък. Тези хора са също значителен брой, но определено са по-малко от първия тип. И тях можем да ги разберем – те виждат нещата такива, каквито са. Всъщност хората от втория тип някога наистина са вярвали в справедливостта на магистратите и в равенството на закона, но след сблъсък със системата са се превърнали в разочаровани скептици.
– Каква е Вашата визия за бъдещо дясно обединение, възможно ли е то и как трябва да се случи?
– Предполагам, че зад думата „дясно” се имат предвид партиите с по-дейни представители, които не получиха 4% и които не се водят от Първанов, Дончева и Кадиев. Казвам това заради цялата условност на термина „дясно”, предвид че „Да България” при самото си учредяване декларира „няма ляво, няма дясно”, но въпреки това медиите упорито я тикат в десния „сектор”, а като добавим и това, че състави изборна коалиция със „Зелените”, то това определено я отдалечава от десните. „Деос” пък, като другия младши партньор в коалицията, са либерали-центристи.
Ето ви първия невъзможен сблъсък: „Да България” е определено с ляво- центристки мироглед, но очакванията на гласоподавателите е да се коалира вдясно. Тъмносините ДСБ от друга страна съставиха още по-невъзможна коалиция „Нова Република”, която беше протегната ръка за коалиране към Христо Иванов. Тази ръка не беше поета тогава и аз не виждам причина да бъде поета и за в бъдеще. Допирните точки на тези две формации се изчерпват само до политиката за съдебната реформа. Апропо: това е комай единственият проблем, по който „Да България” има стабилна политическа позиция.
В ДСБ смениха лидера си, но от това промяна няма да последва, доколкото Радан Кънев остава в ръководството и има съмнения, че ще е председател в сянка. СДС дори и лидера си не смениха, така че химията между двете партии – сестри едва ли ще се превърне в сестринска коалиция, тъй като старите обиди не могат да бъдат загърбени. Що се отнася до ДБГ – те все още изчакват, което предполагам е начин да забравят своя неуспех и да си преизберат лидера. Тоест танцът на тандема Кунева – Лукарски все още би могъл да се поднови.
Голямо значение ще имат самоотлъчилите се „свободни електрони” – членовете на ДСБ, СДС и ДБГ, които бяха несъгласни с политическите линии на своите ръководства и в момента имат сумарно сериозна тежест. Те биха могли да съберат близо 1,5% гласове, което е голям дял за преодоляването на заветните 4%. Тези хора, обаче, работят поединично и не могат да развият докрай потенциала си. Не виждам и начин (а и желание) някоя от партиите да ги „осинови”.
„Глас Народен” на Светльо Хиподилски е партия, която събира протестен вот- когато се явяваше самостоятелно, печелеше 1% и повече. Когато влезе в коалиция, нейните гласоподаватели се разочароваха и не я подкрепиха. Тази партия има тежест, когато е сама, но нейният принос в каквато и да е коалиция е нищожен.
Диалогът за обединение най- вероятно ще започне между Христо Иванов и Меглена Кунева. „Да България” се възприема за доминираща в коалицията си със „Зелените” и „Деос”, така че Христо Иванов ще води преговорите. Но те няма да са лесни: „Да България” има една- единствана (съществена) точка от дневния ред – съдебната реформа. ДБГ от друга страна при гласуването в НС показаха своето пренебрежение към този въпрос. Предполага се, че СДС също ще се опитат да се включат в тези преговори, но досегашната нагласа на „Да България” е доста отрицателна и не е ясно дали ще се промени. Все пак максимално възможното обединение в дясно би могло да бъде „Да България” с подвластници „Зелените” и „Деос” + ДБГ, а в краен случай и СДС.
Въпросите зададе: Евелина Гечева
Снимка: Архив