Борбата със злото е привлекателен и нелош способ за повдигане на самооценката, за засилване на чувството за принадлежност към някаква общност и придаване смисъл на живота. Честният човек е длъжен да се „бори със злото“. Но тук възникват ред сериозни проблеми.
Социалните мрежи са пълни с призиви за борба със злото.
Глобалната Сила на Доброто се събира за поход срещу кръвожадния, безпощаден и зъл диктатор Башар Асад, гражданските активисти в Русия се опълчват на корумпираните власти.
В коментарите си неравнодушни граждани строго питат защо и аз не изказвам негодувание срещу тирана, който души младенци с газ и който разхищава бюджета си за взривове. Обикновено това са едни и същи граждани, така че отговарям на всички тях сега.
Имам причини, заради които не се присъединявам към борците срещу злото и те са достатъчно прости. Аз не искам да застана на страната на голямото зло срещу малкото зло.
Не зная до колко Асад е виновен за злодеянията, които му приписват. Зная, че по време на война нито една от страните не си поставя за цел да съобщава на публиката цялата истина и нищо освен истината.
Могъл ли е Асад да устрои химическата атака именно в този момент, когато неговите врагове отчаяно се нуждаят от това, когато войната се преобръща в негова полза и неговите противници биха могли да се спасят само чрез енергично вмешателство отвън? Могъл ли е да устрои атаката именно тогава, когато Тръмп трябва да се освободи от обвиненията, че е руски шпионин?
Е,… Всичко се случва на този свят.
При това е добре известно, че Глобалната сила на Доброто има забележителна история с фалшификатите. А западните медии имат богата история с тиражирането на тези истории.
Иракското оръжие за масово унищожение, виаграта, която Кадафи уж раздал на войниците, за да насилват жени и т.н. Никой от политиците, които лъгаха публично и погубиха много хора – в случая с Ирак и американци и британци – не е в затвора и даже не е изоставил политическата си кариера.
Очевидно фалшификациите, с цел да се обоснове въвличането на собствената страна във война, в тази среда не са нито наказуеми, нито са порицани. Така че, да вярваме на джентълмените на словото би било прибързано. А възможности да проверя фактите аз нямам.
Но има нещо, което знам със сигурност – в случая с падането на режима на Асад, Сирия ще сподели съдбата на по-рано освободените Ирак и Либия т.е. ще се превърне в диво поле, на което различни банди въоръжени негодяи ще се опитват да се разберат кой от тях е легитимен ръководител, правейки на парчета всичко, което още не е било съсипано.
Участта на религиозните малцинства – сирийските християни и алавитите, е напълно предсказуема. Те ще бъдат подложени на геноцид, а реакцията на световната общност ще бъде същата каквато беше след геноцида на иракските християни т.е. никаква. За това пишат и някои американци.
Ние вече видяхме всичко това – и обвиненията свързани с химическо оръжие, и силата на Доброто, сваляща злия диктатор, и всичко, което се случва след това – кланетата и изтлеблението на всички, които не бягаха достатъчно бързо. Затова аз не бързам да застана в редиците на фейсбук борците със злите диктатори.
По същия начин реагирам и не планирам да стана поддръжник на всички борци с корупцията.
По сходни причини. Вече видяхме грандиозна антикорупционна революция в Украйна, съпроводена с огромен емоционален подем. В резултат на тази революция корупцията там значително нарасна, а жизненото равнище на болшинството от хората, което и преди това не беше хич високо, падна още повече. Как можа да се случи това?
Навярно социолозите и икономистите ще напишат тлъсти книги с подробно разглеждане на причините. Но засега можем да отбележим, че така се случи във всички държави по света, които донякъде приличат на Русия.
Някои обяснения, впрочем, лежат на повърхността.
Както нищо не пречи на крадеца да вика „дръжте крадеца“, така и на корупционерите нищо не им пречи да застанат под лозунга за борба с корупцията. Здравият смисъл изисква да предположим, че в Русия подобна революция би довела до идентични резултати. Още повече, че хората, които крещят „дръжте корупционерите“, правят нееднозначно впечатление.
Да навлечем на Русия беди, подобни на украинските, би било дело крайно глупаво.
Борбата със злото е привлекателен и нелош способ да повдигнеш самооценката си, да се почувстваш част от общността на другите хора и да придадеш смисъл на живота. Честният човек е длъжен да се „бори със злото“. Но тук възникват ред сериозни проблеми.
Но тук възникват редица проблеми.
Първият вече го споменах – проблемът на по-малкото зло.
Работата е там, че почти във всеки случай, когато става дума за мащабно зло, процесите протичат под лозунга за „борба със злото“. Хитлер, тъй като нямал възможност да се бори срещу Хитлер, се борел с болшевизма.
Понякога ви впрягат в „борбата със злото“ като се стараят да ви попречат да се огледате и да видите кой стои на мястото на водача. Защото често в борбата против злото хората са водени от още по-лоши злодеи и борейки със злото хората всъщност го умножават.
Впрочем, украинският пример е също много ярък. Хората се възмутиха от обществените неудачи и язви и в резултат на това язвите станаха още по-големи.
Винаги, понеже не живеем в рая, в обществото ще има някое социално зло – напомням, че на последните избори в САЩ и срещу двамата кандидати имаше отправени обвинения в корупция. Винаги може да бъде обявен кръстоносен поход на децата против злото. Въпросът е кой го обявява и какви са целите му.
В реалния свят, уви, сме принудени да избираме между малкото и голямото зло. В Руската империя или великата Ваймарска република е имало много социални язви, корупция, несправедливост, хората се огорчавали от много неща, а демагозите как са използвали това вече е известно. Много често зад борците със злото стои още по-зло от това, с което те се борят.
Вторият проблем се състои в това, че борците срещу злото въобще не отчитат съпътстващите загуби.
При злия диктатор Садам Хюсеин на територията на Ирак са живели 1,4 милиона християни, сега са останали около 275 хиляди. Страната е изгубила повече от 80% от християнското си население. Как се отнасят към това борците с тирана? Това радва ли ги, щастливи и горди ли са от подобно безпримерно достижение на западната външна политика?
Би било несправедливо да се говори така – те просто не виждат това, дори от упор. Както каза архиепископът на Мосул „Западът е по-загрижен за жабите, отколкото за нас“.
Същите хора не виждат от упор и изтреблението на сирийските християни. Въоръжават сирийските християни, за да победят злото в лицето на диктатора.
Всъщност, принципното си възражение срещу борците със злото, можех да формулирам още след свалянето и убийството на Кадафи.
Четох как се веселял и ликувал целият народ, застанал на правилната страна на историята – и на английски, и на руски се чуваше едно чисто „Уау!“ или „Ура!“, дошъл е краят на злия диктатор, ние победихме злото, а вие защо не ликувате? На вас харесва ли ви злия диктатор Кадафи? Не, не особено. Диктаторът си е диктатор, всички лидери на свободния свят през цялото време отлично се ръкуваха с него. Човекът е бил в професионален риск през цялото време.
Но в моята картина на света има и обикновени хора, за които стана опасно да живеят там – много от тях умряха в процеса на победата на силите на доброто, а животът на оцелелите значително се влоши.
А в картината на света на тези, които крещят „Уау“, тези хора ги няма. Пусто място. Те въобще не са в отчетите. Злият диктатор е свален, нали? Свален е. Какво искате още? Пейте и пляскайте, поздравявайте човечеството с тази прекрасна победа!
Както каза старият Маккейн „Ние вярваме, че днес народът на Либия стана пример за подражание за живеещите в Техеран и Дамаск, възможно е даже в Пекин и Москва“.
Би било несправедливо да смятаме Маккейн за садист, който се вдъхновява от зверствата и мерзостите на гражданската война. Просто за съответния тип борци за всичко най-хубаво, жертвите сред мирните хора са пусто място. Тях някак въобще ги няма. Разбира се, те се появяват на екрана, ако това е нужно за пропагандните цели, но като хора, чиито интереси трябва да се защитават, те не съществуват.
Хората, които имат желание да свалят нашия „корумпиран режим“, отлично се досещат, че те при най-добрия сценарий, подлагат на опасност мирните граждани. Но тях това не ги безпокои. В ни най-малка степен. Примерът с Украйна не ги плаши, просто защото тях въобще не ги плашат народните бедствия.
Не веднъж и два пъти съм чел този аргумент, че партизаните и нелегалните бойци често поставят в риск невинните граждани, но какво да се направи, войната е с Хитлер. Доколкото корумпираният режим си има своя Хитлер, отрано е записана индулгенция за тези, които са причинили някакви беди на населението.
А моето принципно разминаване с борците се състои в това, че за тях обикновените хора, които някак трябва да хранят семействата си, са пусто място. Тях ги няма в картината на света. Но в моята картина на света те съществуват.
За хората, които се „борят със злото“, тяхната борба оправдава всичко – и поддръжката на по-малкото зло, и всякакви съпътстващи загуби.
Това е като да попиташ, може ли да хвърля атомна бомба в град, където живее зъл диктатор и още един милион души.
За борците със злото приоритет е унищожаването на диктатора, а още един милион случайни и невинни човеци, които ще умрат заедно с него, се смятат за неизбежни загуби.
За не-борците приоритет е живота и благополучието на невинните хора. А ако за това е нужно да се примирите с факта, че не живеем в рай и в този свят живеят диктатори и корумпирани чиновници, какво пък, опитът показва, че в жаравата на историческия прогрес са хвърлени милиони хора и това до никакво подобрение не е довело. Точно обратното.
Затова не заставам в редовете на борците със злото. Те и без мен са достатъчно. За тях аз и моите близки сме пусто място.
Сергей Худиев, Взгляд
