Съюзническите изневери са неразривна част от политическия живот. Процесите, които тровят политическия живот в Турция през последните години, прераснали в откровена война между две течения на консервативния ислям, могат да бъдат сравнени с големите революции – Френската от 1789 г. и Руската от 1917 г., които изяждат децата си.
Довчерашни съюзници в конструирането на държава, стъпила здраво върху мюсюлманската религия, днес Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на президента Реджеп Таийп Ердоган и движението на проповедника Фетхулах Гюлен водят ожесточена война, започнала още през 2013 година. Засега Ердоган печели предимство, особено след неуспешния опит за преврат през лятото на 2016 г.
Превратът
В нощта на 15 срещу 16 юли 2016 г. една част от турските военни обявяват, че са завзели властта в името на защитата на демократичния ред и правовата държава. Самолети държат под прицел президентския дворец, парламентът, главното управление на полицията. Много скоро, обаче, лоялните на властта сили надделяват над пучистите.
На сутринта временният шеф на турската армия , генерал Юмит Дундар, обявява опита за преврат за „неуспешен“, а премиерът Бинали Йълдъръм заявява, че ситуацията е „изцяло под контрол“. При сблъсъци между метежници и лоялисти загиват 290 души, а близо 1500 са ранени.
Турската армия има солиден опит във военните преврати. Само през последните 60 години на три пъти е взимала властта с оръжие – през 1960 г., през 1971 г. и през 1980 г. Без да броим събитията от 1997 г., които принуждават правителството на Неджметин Ербакан да подаде оставка. По всичко личи, че този път операцията е зле подготвена. Силите, ангажирани в нея, са малобройни: общо шест изтребители F-16 , още толкова хеликоптери, четиридесетина танка и под 500 човека.
Голяма част от пучистите явно са се чувствали застрашени от предстоящото на 1 август заседание на Върховния военен съвет, който подготвя мащабна чистка в армията. Подготвяните от правителството масови арести пришпорват събитията от 16 юли.
Кои са превратаджиите? В заговора участват офицери, водени от различни подбуди – кемалисти, националисти и, разбира се, гюленисти. Но властта хвърля цялата отговорност за преврата на последните.
Тайнственост, която плаши
Движението на Гюлен, наричано от местните медии Джамаат, не е ислямистка, а ислямска организация, доколкото не афишира, поне публично, амбициите си да управлява държавата. За разлика от „Мюсюлманските братя“, с които е близка ПСР на Ердоган, и които се стремят към политическата власт.
Фетхулах Гюлен, който е лидер на неформална империя от училища, предприятия, организации, и най-вече на милиони поддръжници по целия свят, изповядва умерени, по-скоро модерни, възгледи. Противник е на насилието и проповядва прогрес чрез наука.
Проповедникът не обвинява Запада за проблемите на мюсюлманския свят, а самите мюсюлмани. И най-вече – не хвърля вината на САЩ. Тъкмо напротив: за него те са модел за подражание. Отворен е за диалог между религиите, включително с агностици и атеисти. Не благославя примитивния антисемитизъм и се въздържа от всякакви критики по адрес на Израел, дори се среща с ръководители на израелски организации.
Зад това модернистко и либерално лустро обаче се крият откровено консервативни идеологически възгледи. Така например разбиранията му за ролята на жените в обществения живот го причисляват по-скоро към лагера на ретроградните мюсюлмани. По важната тема за сътворението на човека, проповедникът отрича напълно теорията на еволюцията и е поклонник на креационизма – теорията, според която Бог е създал човека. Впрочем разсъжденията на Гюлен не са лишени и от известен „туркизъм“, който се изразява в категорична опозиция спрямо претенциите на кюрдите.
Някои сравняват движението на Гюлен с Opus Dei, с франк-масонството. Други правят паралел с Църквата на сциентолозите. „Разкаяли“ се привърженици на движението твърдят, че в организацията има много строга йерархия, с отговорници за всеки регион, всеки град, всяка „къща на светлината“ (както се наричат най-малките клетки на организацията).
Но гюленистите трудно могат да се нарекат секта. По-скоро мрежа, създадена с конкретна цел: да се занимава с благотворителност, следвайки посланията на Фетхулах Гюлен за мир и толерантност. Много често могат да бъдат забелязани начело на неправителствени организации, подкрепящи мира и междурелигиозния диалог. Бизнесмените-гюленисти, от своя страна, финансират строителството на училища, и то светски, по цял свят, като отпускат стипендии за най-бедните ученици.
Но е вярно също така, че цялото движение, наричано от членовете му „Хизмет“ („Служение“, бел. ред.), е конструирано около един човек. В очите на последователите му Гюлен е прероденият Махди, мюсюлманският аналог на Месията при евреите. Някои вярват, че проповедникът получава заповеди лично от Пророка Мохамед. Той не го отрича, напротив. Често говори за срещите си с Пророка в своите проповеди.
Според изследователите на движението, гюленизмът не се свежда само до вярата в божествения спасител и до сляпо подчинение на неговата воля. Той се характеризира и с езотерична интерпретация на исляма, която кара последователите му да виждат мистични знаци във всичко. Което го доближава до традиционните суфистки ордени, които изповядват подобни вярвания.
Тази конструкция напомня и западноафриканския ислям, при който вярващият е напълно зависим от религиозния водач, като му плаща лепта и работи безплатно на нивата му. А когато замине в друг град или в чужбина, му праща оттам своята лепта.
В Сенегал, например, до 1990 г., религиозните водачи дават на последователите си специални бюлетини преди избори, които имат много по-голяма тежест от останалите и предопределят изхода от вота.
Нещо подобно представлява и „Хизмет“. Суфисткото движение не ограничава полето си на действие само до духовното. С времето то се е превърнало в мощна мрежа за влияние. С тази разлика, че гюленистите не просто тежат в държавата. Те са държава в държавата.
Затова членовете на „Хизмет“ притесняват голяма част от турците. Смущават ги не толкова идеите им, които не се различават кой знае колко от тези на привържениците на ПСР, колкото култът към тайнството и паралелното общество, което успяват да изградят.
Това невинаги е било така. Макар да поддържа приятелски отношения с някои турски политици като Сюлейман Демирел и Бюлент Еджевит, Гюлен дълго време отказва каквато и да било политическа роля, като предпочита да работи дискретно за трансформацията на обществото посредством образователната система и медиите.
Няма вечни приятели
Всичко се променя след изборите през 2002 г., които завършват с победата на ПСР. Гюлен не само подкрепя открито Ердоган при идването му на власт през март 2003 г., но му обещава пълно съдействие от страна на неговите последователи в държавната администрация. В замяна укрепва позициите си чрез назначенията на доверени кадри във властта и чрез строителството на нови училища. През 2014 г. броят им достига 2000 – предимно елитни гимназии – в 160 страни, като половината са в самата Турция.
До голяма степен благодарение на „Хизмет“ Турция увеличава своето влияние, така наречената „мека сила“, в международен план. Към ролята на образователните институции се добавя и тази на предприемачите-гюленисти, които организират задгранични посещения на турските министри и печелят нови пазари. Същевременно гюленисткият всекидневник „Заман“, най-високотиражният в Турция, се превръща в рупор на правителството.
Вярно, че и ПСР, и движението на Гюлен принадлежат към преобладаващото сунитско течение на исляма. В известен смисъл проектът им е общ: реислямизация на страната, която след десетилетия светско управление, трябва, според тях, да се върне към славното си минало на лидер в мюсюлманския свят. Консервативни във възгледите си за обществото, и двете работят за модернизация на икономиката. Имат и друга допирна точка: борбата срещу наследниците на Мустафа Кемал, основателят на светска Турция, и отстраняването на армията от политиката.
След 2007 г. започва истински „лов на вещици“. Зрелищна серия от съдебни процеси праща в затвора голяма част от високопоставените офицери. Повечето по скалъпени обвинения. През 2008 г. са осъдени близо 300 военни за участие в нелегална мрежа, обвинени в подготовката на убийства и бомбени атентати с цел предизвикване на военна намеса – процесът „Ергенекон“ прочиства армията от светските и националистически настроени кадри. В тази съдебна пародия гюленистите играят основна роля.
Плодотворното сътрудничество между двете ислямски движения обаче прераства в брутален сблъсък на 17 декември 2013 г. На този ден десетки приближени на Ердоган са арестувани от финансовия отдел на истанбулската полиция. Сред задържаните са строителен магнат, шефът на най-голямата държавна банка „Халкбанк“, както и синовете на трима министри. Обвиненията срещу тях са за участие в съмнителни имотни афери, както и в трафик на злато от Иран в нарушение на международното ембарго.
Както полицаите, които провеждат арестите, така и съдиите, които гледат делата, са гюленисти.
Аферата се разраства, след като пресата съобщава, че в случая е замесено семейството на Ердоган.
Лидерът на ПСР, който е премиер по онова време, определя събитията като опит за държавен преврат, целящ отстраняването му от власт. Бруталността на реакцията му съответства на вероломността на атаката. След проваления опит на гюленистите да го свалят, той се залавя методично да демонтира мрежите на „Джамаат“ както в полицията и армията, така и в съдебната система и медиите.
Първите публични признаци за разкола между двамата доскорошни съюзници се проявяват през пролетта на 2010 г., покрай аферата с турския хуманитарен кораб, задържан от Израел край бреговете на Газа. Най-неочаквано за Ердоган, Гюлен подкрепя позицията на Израел. В следващите месеци движението на гюленистите рецидивира. Най-напред критикува назначението на новия шеф на тайните служби (MIT), смятан за близък до Иран, а след това изразява резерви във връзка с „отварянето на Ердоган към кюрдите“. Но най-безпощадни са критиките на гюленистите срещу опитите за установяване на президентски режим и „султанизацията“ на Ердоган.
Ердоган обвинява Съединените Щати
Съюзът е разрушен. До степен, че по време на окупацията на парка Гези в Истанбул, гюленистките медии застават изцяло на страната на протестиращите.
С разкола нещата се проясняват. Веднъж достигнали общата си цел – разрушаване на кемалисткия ред в държавата, двете движения започват да се изяждат помежду си и да си оспорват върховенството в управлението на държавата.
Без да споменава изрично Гюлен, днес Ердоган говори пред сънародниците си и пред света, че Турция е проникната от „тъмни сили“ и клейми „агентите“, финансирани от външни сили. За всички е ясно, че визира САЩ.
Макар да звучи крайно, Ердоган е прав. Един анекдотичен случай разкрива до каква степен гюленистите са превзели държавната власт в Турция. Човекът, издал на превратаджиите името на хотел Мармарис, където президентът прекарва ваканцията си през лятото на 2016 г., е не друг, а собственият му военен съветник. Въпросният бил таен член на „Хизмет“.
Удобният държавен преврат
Лидерът на ПСР не се задоволява с изгонването на бившия си съюзник. Той предприема широкомащабна акция за прочистване на гюленистите. Твърдо решен е да изреже гюленисткия „тумор“ (по собствените му думи), тъй като се чувства лично предаден от най-близкия си съюзник, с когото сключва пакт за ненападение още при идването му на власт. Макар някои да твърдят, че Ердоган никога не се е доверявал напълно на имама, с когото не са особено близки и рядко се срещат.
Ако беше успял, превратът от 15 юли вероятно щеше да хвърли страната в гражданска война. Защото, за разлика от предишни правителства, свалени чрез преврат, това на Ердоган разполага с широка, стройна и борбена маса от поддръжници. И макар властта да не е застрахована от трусове и актове на отмъщение, неуспехът на преврата укрепи позициите на турския президент.
Въведеното извънредно положение след неуспешния опит за преврат развърза ръцете на Ердоган за тотална чистка в администрацията. Съдбата на предполагаемите гюленисти се решава по косвени доказателства – като, например, притежание на сметка в Азиатската банка (финансовото сърце на гюленистката империя) или абонамент за вестник „Заман“.
Властите не се церемонят. Задържани са близо 40 000 души , от които 6 000 войници. Около 100 000 държавни служители – основно в армията, образованието и съдебната система, са отстранени или арестувани. Сред тях 3500 магистрати и 1500 университетски преподаватели. 150 адмирали и генерали, или почти половината от висшето командване на армията, са арестувани. Уличените като гюленисти са обречени на материални трудности, тъй като имената им се публикуват в държавен вестник, което прави навъзможно намирането на работа.
Не са пощадени и частните предприятия. Над 500 от тях са поставени под държавен надзор. В текстилния сектор, жизненоважен за Турция, две от най-значимите предприятия – Акерлер и Кале Иплик, бяха конфискувани от собствениците им. Сред разследваните бизнесмени има и такива, близки до ПСР.
Иззетите активи на гюленистката империя се изчисляват на 4 млрд. долара. От тоталната чистка най-много патят интелектуалците. Списъкът на арестуваните журналисти, университетски преподаватели и синдикалисти расте с всеки изминал ден. От 15 юли досега са затворени над 160 медии. Около 120 журналисти са арестувани, на 2000 са с отнети журналистически права.
На репресии са подложени и неправителствените организации: над 4200 фондации, образователни институции, синдикати и пр. са затворени, а техните активи – иззети.
Ердоган не се ограничава да удря само бившите си приятели. Той използва случая, за да се освободи и от противниците си, подозирани в симпатии към кюрдската кауза. Съдбата на писателката Аслъ Ердоган, осъдена на затвор заради предполагаеми връзки с Работническата партия на Кюрдистан (РПК), предизвика недоволство по целия свят. Най-малко 15 000 преподаватели са застрашени от уволнение поради същата причина.
Обхващаща над 170 страни, гюленистката империя трудно ще се разпадне. Мрежата й от училища, фондации и медии зад граница най-вероятно ще оцелее. Но в Турция „Джамаат“ е разбита.
От своето изгнаничество в Пенсилвания, Гюлен отрича да е в основата на преврата и настоява за международно разследване, което да установи истината.
Но дори и да не е бил мозъкът на опита за държавен преврат, Гюлен не може да не е знаел какво готвят привържениците му. Със или без негово участие, гюленистите, в тактически съюз с кемалистите и офицерите без ясна идеология, но бунтуващи се срещу нарастващия авторитаризъм на Ердоган, се опитаха да вземат властта, след като бяха дълбоко проникнали в недрата й.
Американските власти не могат да игнорират до безкрай развръзката. Ако удовлетворят искането на Анкара за екстрадиране на Гюлен, обаче, това ще е признание, че проповедникът, дори и да не е мозъкът на опита за преврат, все пак е замесен в заговора.
Фетхулах Гюлен е разменна монета и в дипломатическата война между Турция и Германия, която се разгоря напоследък. Анкара обвини Берлин, че подкрепя „терористичната организация“ на Гюлен, след като шефът на германското разузнаване се усъмни във вината на проповедника за преврата.
Кой е Фетхулах Гюлен?
Роден е през 1941 г. в село в източен Анадол. Като син на имам, той посещава мюсюлманското духовно училище в Ерзурум, където попада под влиянието на учениците на кюрдския проповедник Саид Нурси (наричан Нурку) (1876-1960), основател на суфитско братство, проповядващо обединяване на усилията на мюсюлмани и християни срещу агресивния атеизъм. През 1958 г. става имам и започва да проповядва своя версия на учението на Нурси. През 1969 г. сформира малка духовна общност, наречена „Хизмет“.
След възстановяване на цивилното управление в края на 80-те той се сближава с властта. Мрежата му от училища се разраства извън страната, най-напред в туркоезичните страни от централна Азия, а след това в Европа и Африка.
През 1999 г., след преврата срещу правителството на Неджметин Ербакан, Гюлен емигрира в САЩ, за да се спаси от затвора. Установява се в Пенсилвания, където живее и досега в огромно имение с група свои приближени, които ръководят мрежата от училища и фондации на движението.
Гюлен е почитан и уважаван в приемната си родина заради модернистичните му и пацифистки възгледи за исляма. През 2008 г. сп. „Форин полиси“ го класира сред „най-влиятелните интелектуалци в света“.
Образът на затворения и несловоохотлив проповедник е забулен в мистерия. Две години след като пристига в Америка, под претекст, че се нуждае от медицинско лечение, Гюлен получава Зелена карта, която му позволява да живее и да работи в САЩ. Според достоверни източници, това става със съдействието на ЦРУ.
Тази „подробност“ разсейва напълно слуховете за проблеми между американската администрация и турския проповедник.
По материали от сп. „Ревю“
