С различни стремежи, мании, фобии и вероятните грешки в изчисленията, някои европейски лидери и турски властимащите бутат отношенията Турция-Европа в такива бурни води, че крайният резултат вероятно ще бъде по-лош, отколкото някой може да си представи.
Кой посъветва абсолютния президент на Турция Реджеп Тайип Ердоган да се занимава с такава безсмислена война на думи с европейските политици, само месец преди ключово обществено гласуване на пакет от конституционни промени, което го прави супер-президент?
Дали той не знае, че като членове на правителството на държава извън ЕС, турски министри не могат да участват в дейности на политическа пропаганда, без получаване на предварително съгласие от приемащата страна?
Дали той не знае, че тези страни имат правото да оценят въздействието върху сигурността, обществения ред, социалния мир и каквито и да било други фактори, които считат за необходимо да имат предвид, когато одобряват или отхвърлят политическите искания за провеждане на кампании на чужда държава?
Дали Турция се опитва да принуди европейците да вземат някои грешни решения,
осигурявайки по този начин на Турция психологическо предимство и легитимността да сложи край на „споразумението за бежанците“, от което Анкара е недоволна от първия ден на подписването му? Защо става така, че при всяко обостряне на напрежението или просто разлика в мненията, турците показват, че сделката за бежанците може да бъде захвърлена на боклука (или поне предоговорена с по-твърди клаузи относно премахването на визите за турски граждани, пътуващи за страни от ЕС)?
Демонстрации и сблъсъци в Ротердам след дипломатическия скандал между Холандия е Турция
Въз основата на какви пресмятания германците, холандците, датчаните и други стават толкова нетолерантни към плановете на Ердоган да проведе – с публично финансиране, разбира се – политически събирания в различни европейски градове, за да се насърчи гласуването с „Да“ на референдума на 16 април? След като са били толкова мълчаливи – и дори подкрепяха – за действията на призоваващите към гласуване с „Не“ турски избиратели в страните им, защо те развиха такава алергия към подобни (макар че, разбира се, по-големи) дейности, планирани от правителството?
Наричането на германците и холандците (засега) „нацистки остатъци“ не представлява нищо по-малко от удар с кола в бетонна стена с пълна скорост, без спирачки. Не е ли наясно Ердоган с последиците от обвиняването на германски, холандски или всеки друг европейски политик, че е нацист? Дали не се опитва да провокира европейските лидери да използват по-силни изрази срещу Турция? Дали не планира да използва такава реторика, за да придвижи други политически планове?
Обвинявайки днешен европейски политик, че е нацист, е сред най-лошите обиди. Не само тези, които загинаха при нацистката управление, цяла Европа плаща висока цена за престъпленията срещу човечеството по време на тези мрачни години. Очаквайки всеки европейски лидер да приеме използването на всяко сравнение между нацистите и което и да е правителство на власт днес може да се счита само за продукт на плитък и недалновиден политически манталитет.
За съжаление, турските сценаристи са известни с такива неуспехи. Например, без да знае значението и влиянието на фразата „обетованата земя“, преди години топ съветник написал речта на бившия премиер Тансу Чилер. В Тел Авив, на официална церемония, Чилер чете този текст, казвайки „колко щастлива е била да бъде в обетованата земя.“ За съжаление, тя не е знаела, че части от днешна Турция също са в границите на тази библейска легенда за „обетованата земя“.
Външният министър на Германия Зигмар Габриел подчерта, че всяко сравнение с нацистите е „червена линия, която не може да бъде пресичана“.
Скорошният гаф с нацизма беше очевидно нито гаф, нито продукт на недалновиден сценарист. Всъщност може би това е представа за това какво може да се намира в процес на подготовка. Наистина говоренето на президента Ердоган, министър-председателя Бинали Йълдъръм и други членове на кабинета за турци и мюсюлмани в европейските градове се очаква да донесе единство срещу обидите, насочвани срещу турски министри и президента, демонстрирайки „заедност на мюсюлманите“ в защита на Турция. Всичко стана много ясно: След като целта „супер-президент“ бъде постигната с победа с гласуване с „Да“ на 16 април, следващата цел най-вероятно ще бъде утопията за превръщането на Ердоган в лидер на целия мюсюлмански свят.
Ще бъде ли целта да се възстанови службата на халифата в турското президентство? Ще сдаде ли обратно парламентът правомощията си на президентството само с един прост закон, след като парламентът пое правомощията на халифата, когато той беше премахнат през 1924 г.?
Може би е твърде рано за подобни спекулации, но има признаци, че най-новият сблъсък с Европа може би цели да се подготви почвата за подобна стъпка.
Греша ли? Искрено се надявам да е така.
Юсуф Канлъ, в. „Хюриет дейли нюз“.
БГНЕС
Категории Акцент, Мнения
